Минхо се опря на регистрационното бюро, опирайки главата си на уморената си ръка и затвори очи, пръстите му разрошвайки и без това на нищо приличашата му руса коса, кичури щръквайки на всякъде. Не беше лесн ден, особено сега когато болницата бе пълна със специализнати в почти всички свери. Той бе един от отговорниците за новаците които досега, особено кормните хирурзи, не бяха пипали скалпел в спешно отделение на прага да изубят живот. Не бе като благословия да си дежурен в спешното отделение, но поне за част от времето си като лекар, бе осъзнал, че е задоволяващо да спаси живот в нужда. Чувстваше се значим и полезен.

След няколко минути уморено разтвори очи и започна да разлиства картоните на току-що приетите пациенти. Кой беше по-спешен? Не че избираше, но след три спешни и дълги операции тази нощ, предпочиташе, ако се изисква операция, да не отреже някоя важна част на пациента си докато заспиваше на операционната маса. Тежък месец, какво друго можеше да каже. Ако можеше и без деца, ревящи от болка, защотo го болеше глава. Обожаваше деца, но не и сега. Много гадно бе от негова страна, не беше гадняр, не мразеше работата си, но по-добре щеше да откаже, отколкото да се сепне в неподходящия момент да безобиден пациент за нещо за което човека няма да е виновен. Точно така, добър лекар, добра репутация, добър живот. Това се изискваше от него.

-Много мислиш. – Каза меден глас и пред него се появи голяма чаша кафе, до марката Starbucks бе изписано името му с малко личице което му наимигваше. Минхо надигна глава и срещна любопитните очи на колегата му Кибум, който го наблюдаваше спокойно с малка крива усмивка. Никой от тях не бе в настроение. Всички бяха уморени, бивайки в болницата повече от трийсет часа, спали едва само четири. Торбичките под очите на колегата му, показваха че и той е също толкова изнемогнал колкото и самия Минхо. - Не е хубаво да мислиш в края на дежурството си. Така пак ще решиш че си по нужен на другите, отколкото на себе си.

-Прав си Кий... Но ми се налага, защото ако го карам на автопилот, няма да спечеля нищо. – Каза и отпи от кафето, отправяйки благодарен поглед към дугия.

-Реши ли кое ще поемеш?

-Още не съм преледал всичко. Но ти можеш да поемеш детето, защото поне имаш опит с тези... - Не успя да се доизкаже, защото когато се обърна да продължи по пътя си заедно с Кий, беше отнесен, коато някой мина покрай него и го блъсна на страни, повече Кибум от колкото него самия. Чу се едно "Извинявай, бързам." и човека се отдалечи от тях. Минхо извърна въпросителен поглед към колегата си, когато видя Кий, целия мокър, олян от кафето си, бялата престилка плачейки за белина.

-Копеле! – Издиша гърлено Кибум и започна да сваля престилката и  ризата си, оставайки по тениска.

-Още ли не сте се оправили? – Попита внимателно Минхо внимавайки да не засегне още болящ нев по темата.

-Както виждаш. – Отговори му натъртено Кий сочейки към мокрите си дрехи и направи неприличен жест с пръст по посока на изчезналия вече човек. –Джонг е такова копеле понякога, че ми се иска да го бях закопал още онази сутрин когато ми се свлече в леглото ни пиян до козирката. Не знам как е минало днес дежурството му, но се надявам някое дете да го изповръща. – След което продължи да псува и да негодува на глас неща от сорта на: „Кой ме би да си гепя гадже от работата!" и подобни, докато навиваше дрехите си на топка, крачейки нервно до Минхо, който неволно се усмихна. Колко ги обичаше когато почнеха да се джавкат. Бяха толкова странни, защото това което умееха най-добре бе да се влачат из клиниката, в буквалния смисъл на думата, единия хванал другия за крака и го влачеше по пода, докато върху него носеше на конче едно дете, а влачения по пода имаше друго дете обкрачило го и седнало на гърдите му. Толкова се радваше че имаше такива хора в детското отделение, зашото сухарите не ги биваше с деца и без това. И Минхо самия обичаше да прекарва време с тях, за да може да им се порадва как си играят с малчуганите. Кабинета им беше нещо средно между лекарски такъв и маказин за плюшени играчки. Как ли се разбираха сега с децата когато се джафкаха и разливаха кафета и лиминади навсякъде където се появяха. Още не се бяха се пръскали с кетчуп и майонеза в стола на клиниката, но ако не побързаха да се оправят, май и това щеше да последва.

-Казвам ти отивам си вкъщи, вечерям, заключвам вратата на блока и входната и лягам да спя. – Каза мазно Кий, вече замисляйки как ще остави бележка на вратата с кратко съобщение за Джонг и може би куфара му ще е приготвен отпред? – Но първо нека те разсея и да дойдеш с ме нда си взема ново кафе, ама без тая престилка. – Каза му Кий подмятайки престилката си на една от сестрите с умолително изражение. След което двамата с Минхо се насочиха към изхода за да се придвижаат към кафето на отсрещния тротоар. – Какво ще кажеш? Куфара през вратата или през прозореца от шестия етаж? Ама с лаптопа вътре.

Минхо се замсмя небрежно и точно отваряше вратата когато нещо пред него, или по-скоро някой залитна към него. Мъжа инстинктивно метна кафето си и обхвана с ръце човека който се сгромоляса в краката му, повличайки русокосия със себе си. Изглежда беше момче, с млечно ягодова коса, която явно не бе мита със седмици. Ръцете на момчето трепереха. Минхо го подхвана внимателно и надигна главата му, срещайки назълзените зелени очи. Толкова бе рядко да видиш зеленоок човек, не морящ очите си с лещи. От тях се лееха едри сълзи и едва сега Минхо си даде смета колко зле изглежда момчето. Едната страна на лицето му бе покрита с кръв, устната му бе разбита, подпухнала и посинена.

-Хей! Хей, хей, хей... – Започна Кий, падайки на колене до тях и започна да говори успокоително на момчето, което бе започнало да се тресе и посегна към него. – Какво се е случило? Къде—

-Не... не, не, не, не. - Започна жално да говори момчето, стискайки панталона на Минхо с всичка сила и дърпайки се настрани от ръката на Кибум. Русокосия усещаше как ноктите ми се забиваха докато с другата си ръка притискаше корема си над огромната тениска, която си личеше колко е накъсана под сакото с което момчето бе облечено. –Не искам повече. Моля те помогни ми. – Обърна жални очи към Минхо и хвана блузата си, мачкайки материята. – Опита се да ме убие. Щеше да убие детето ми! – Изхълца и тялото му се разтреси из основи, ръката му притискайки все по-силно блузата над корема му. – Той е луд!

-Моля? – Минхо бе като ударен от гръм. Погледа му инстинктивно се плъзна към корема на момчето, дори леко закрит от ръката му, успя да съзре малката издатина изпод широката блуза. Момчето се бе притиснало в него и продължаваше да плаче. Изглеждаше като тотален новак независимо че бе прекарал достатъчно години в тази болница и се бе изправял срещу множество трудности. Но сега бе забил. Кибум до него, изглежда разбрал нежеланието на момчето да бъде докосвано, сякаш получило фобия след очевидния побой, разтресе Минхо.

-Човече, излез от тоя шибан транс И НЕКА НЯКОЙ ДОНЕСЕ НОСИЛКА ПО ДЯВОЛИТЕ!! – Изкрещя на медицинските сестри които се бяха насъбрали. До тях дотича възрастна жена, шефа на спешния отдел, и коленичи до Минхо, изглежда и тя опитвайки се да докосне момчето в знак да го накара да се изправи ако може, но помоща и бе отхвърлена.

-Не дава да го докаснат. – Обърна се към нея Кибум, полагайки дланта си върху ръката и и я отмести. - Изглежда е бил пребит и това е повлияло зле. Дори не се знае дали не е загубил детето си...

-Дете? – Възкликна тя, ужас изписвайки се на лицето и.

-Някой се извика полицията. – Проговори Минхо тихичко за първи път от доста време, притискайки момчето към себе си, след което внимателно се изправи на крака и повдигна розавокосия в прегръдката си, понасяйки го навътре в болницата и пристигащата носилка.

***

Окей, така, както споменах някъде, бях ударена от тухла-муза и започнах да пиша като ненормална. И на всичкото отгоре история с тема, която малко или много човек би казал че е далеч от мен, защото досега освен да чета, никога не съм се опитвала да пиша нещо подобно. Пожелайте ми успех!! (Съжелявам ако има грешки, ще се опитвам нататък да проверявам още по обстойно.)

(Де да знаехте в момента как ми тупти сърцето, секунди преди да го побликувам... не си е работа!lol)