Джонгхюн продължаваше да стои с глава забита в стената, не помръдвайки дори и на сантиметър. Изпитваше някаква непоносима тежест в гърдите си, която се опитваше да го смаже и той бе на път да се предаде. До нега, на половин метър разстояние бе леглото на което лежеше Кибум. Момчето дишаше равномерно и спокойно, апарата до него бипкайки, показвайки че момчето бе добре. Но то не бе. Прострелната рана беше одрала малка част от трапецовидния мускул, но слава Богу не бе изгубил много кръв заради бързата намеса на медиците. Всичко беше наред, момчето просто бе припаднало то шока, но както и да бе извъртяна истината, Джонг се чувстваше безполезен, изцяло безполезен. Докато чакаше пред спешното, Минхо бе дошъл, дори Темин бе дошъл, самия комисар ДжонгИн бе дошъл, всеки един от тях преживял своя ужас, но Джонг бе единствения който стоеше като зомби, люлеейки се напред назад, от време на време ритайки каквото му попадне, докато не изкараха Кий. Единственото което чуваше бе „Добре е, само одраскван е." Което мигновено успокои всички, но не и него. Защо не и него? Може би защото не бе Кибум който да му каже, че е добре. Може би?

Ако само Кий бе останал, ако само бе успял да го спре преди да се засили и да види какво става, може би сега нямаше да са там. Би предпочел Кибум да го убие саморъчно, но не и да седи сам-самичък в стаята, задушавайки се от обстановката, без опората на Минхо до себе си. Русокосия бе извел Темин на чист въздух, далеч от цялата кръв и ужас в болницата. А що се отнасяше за ЧанУк... Отваряше се прекалено много работа за отговорния комисар, дори не искаше и да си помисля какво би било да бъдеш на негово място. Джонг се отдели от стената и седна на стола до болничното легло и започна да си хъмка тихичко, едната му ръка надигайки се и обхващайки дланта на Кибум, която бе открита изпод одеалото. Пръстите му погалиха нежната плът, усещайки как сърцето му се смазва за пореден път, след което зарови глава в завивките, продължавайки да хъмка мелодията.

***

Минхо положи ръката си върху тази на Темин и я погали, спечелвайки си леко шокирана реакция от момчето, преди то да се отпусне и присламчи по-близко до русокосия, скъсявайки разстоянието между тях на пейката, докато не се облегна изцяло на лекаря, опирайки глава на рамото му. Розавокоското въздъхна, след което стисна ръката на Минхо силно и я надигна, поставяйки я в скута си и обхващайки я с двете си ръце, започна да си играе с нея.

-Не знам как мога да съм такъв щастливец. – Каза момчето, предизвиквайки погледа на Минхо да се насочи към него въпросително. – Колкото и неприятности да докарах с идването си в тази болница, вие се погрижихте за мен, ти бе готов да жертваш живота си за мен... А Кибум жертва толкова много... Ако този Джонгхюн знаеше, щеше да ме убие—

-Джонг никога нямаше да го направи. – Каза Минхо твърдо, погалвайки момчето по косата. След което се усмихна и прошепна. – Ти си истинско чудо.

-Мислиш ли?

-Да. Обичан си от съдбата, защото след всичко това, ти си на крака, детето ти е добре, жив и здрав си, мислещ трезво—

-Но не и Кий...

-Кий е добре, било е одраскване не мускула, имал е невероятен късмет, късмет който сигурно ти си донесъл. – Усмихна му се Минхо и разроши меката коса.

-Не говори така. – Помоли го момчето, преди да скрие лицето си в шията му, действие което Минхо започваше да обожава все повече и повече, което предизвикваше сърцето му да бие като ненормално. Усмивката му не напусна лицето му докато момчето не се обади отново, тонът му тежък. – Какво ли ще правя сега?

-Какво искаш да кажеш? – Попита го лекаря, ръката му разтривайки рамото му лекичко.

-С малкото, как ще се издържам, как ще го издържам докато мога да го изведа и да се прибера у дома? Как ли ще реагира майка ми? Ами баща ми?

-Не си им се обадил. – Заключи Минхо, сега разбирайки защо никой не бе дошъл да го види.

-Не посмях. – Поклати глава момчето и отдели главата си от него. – Не знаех как ще реагират на новината че ще стават баба и дядо и то буквално от сина си, да не говорим като разберат истината за баща му, който вече не е--

-Какво стана с „не ми пука"? – Попита Минхо и стана от пейката и клекна пред Темин, поглеждайки го в очите. Момчето премигна тъжно няколко пъти преди да продължи.

-Те са хората които не искам да разочаровам... затова. – Промърмори внимателно момчето и протегна ръка, хващайки тази на Минхо като малко дете когато бе уплашено.

-Тогава, така или иначе щях да го кажа все някога, но не исках да бъда нахален... - Започна лекаря, привличайки вниманието на момчето, след което се изправи и заговори. – Аз ще ти помогна да се справиш до раждането и след това, докато имаш нужда от помощ... Докато имаш нужда от мен, аз ти обещавам че винаги ще съм до теб и—

Минхо замлъкна, веднага щом видя бистрите сълзи в очите на Темин, които се спуснаха надолу по бузките му, и преди дори да реагира, розавокоското вече се бе хвърлил в обятията му, лекаря скоро осъзнавайки че момчето бе положило устните си на бузата на лекаря в такава близост до неговите, че сърцето му се разби от вълнение и притеснение. Бе толкова нервен че дори не мислеше че някога би бил способен на опише това чувство което изпита. Ръцете му веднага прегърнаха Темин и го притиснаха до себе си. Но Щом лицето на момчето се отдели на малко разстояние от него, Минхо загуби всякаква логика и просто притисна устните си до тези на Темин, бавно движейки ги и целувайки го нежно. Не последва никаква реакция или движение и се отдалечи в очакване за шамар, преди отново да усети меките, сладки устни на момчето притиснати до неговите, толкова сочни и неописуеми, че русокосия загуби ума и дума, преди да разтвори устните си и да задълбочи целувката, опитвайки още повече от момчето, изпитвайки някаква първична ревност от всичко някога докосвало се до Темин. Това момче му бе като дар от Бога и Минхо само се надяваше да бе достоен да бъде до това момче завинаги. След малко се отделиха един от друг и Темин се усмихна мило, преди да опре челото си до това на Минхо и не прошепна:

-Благодаря ти за всичко което направи за нас. – Преди отново да постави малка целувка върху носа на русокосия и не изпусна типичния си лек кикот, който стопли сърцето на Минхо.

***

Джонг се надигна сънено и огледа помещението около себе си. Около него нямаше никого, което значеше че медицинските сестри го бяха оставили на мира. Момчето опря уморено галва и погледна прозореца. Навън небето бе розово, не индикирайки по никакъв начин дали бе вечер или сутрин, но не му пукаше особено. Главата му бе замаяна и той започна да пресмята и превърта всичко което се бе случили през последната седмица. Помнеше скандала с Кий, когато му се бе развикал така грозно, дори не помнеше за какво. Не трябваше да си го изкарва на него, не трябваше да пие толкова много предната вечер. Семейните му проблеми не касаеха Кибум, още по-малко нервните изблици на Джонг. Родителите му можеше да имат проблеми, но те кога ли не имаха. Бе постъпил толкова детински, помисляйки си че алкохола би го избавил от мизерията в която бе изпаднал. Кибум все пак бе човека който винаги бе до него, той щеше да му помогне. Джон не можеше да повярва, че всичко това се бе случило и че той е бил на път да загуби единственото ценно за него нещо.

Точно тогава чу въздишка, която го накара погледне нагоре и да срещне очите на Кибум, красивите очи на неговият Кий, блестящи със същия плам както обикновено, макар и полузатворени и уморени. Джонг мигновено скочи на крака, запъхтян и започна да пелтечи като малко дете.

-Господи, идиот такъв, ти си добре. – Въздъхна и се наведе и притисна устните си до тези на Кий, спечелвайки си немощен отговор на тези на момчето на леглото, преди да се отдръпне. – Знаеш ли как ме уплаши! Как може да си мислиш че ще ти се размине, келеме такова, ако скочиш пред шибания патрон. – Продължаваше да реди Джонг с насълзени очи, преди да види опитите на Кибум да каже нещо. – Какво? Какво има Кий?

-Дай ми шанс да кажа нещо. – Прошепна с дрезгав глас момчето, очите му разяснявайки се малко повече, вглеждайки се в кимащия като ударен Джонгхюн.

-Да, да, да, да кажи миличък, моля те—

-Бръкни в десния джоб на престилката ми. – Каза уморено момчето, спечелвайки си объркан поглед от Джонг, който веднага постави ръка на челото му, да провери за температура.

-Кий, не се притеснявай за каквото и да е, пациентите ти няма—

-Казах да бръкнеш в джоба дрънкало такова. – Изсъска Кибум, думите ми мигновено карайки Джонг да се отмести назад и да се отправи към дрехите му. След известно време ровене, момчето извади малката червена кутийка от джоба, завъртя я в ръцете си бавно и се върна при Кибум, не отделяйки погледа от нещото в ръцете си, когато другото момче заговори. – Исках да е в пъти по-романтично, или поне да не е в болницата, но изглежда и двамата сме зашити за това място...

Кий не продължи, което подтикна любопитството на Джонг, който без да чака покана отвори кутийката, само и само за да остане без дъх, осъзнавайки за какво всъщност е говорел Кий, краката му започвайки да треперят, очите му намирайки лицето на Кий, който му се усмихваше нежно.

-Кибум...

-Искам да се омъжиш за мен... или аз за теб, все ми е тая, не мога да мисля, не ми и пука особено—

-Кий...

-Обичам те страшно много и не ми пука за каквото и да е, само и единствено, че не искам да те загубя. – Продължи Кибум, не обръщайки внимание на нечленоразделните звуци които Джонгхюн издаваше, олюлявайки се драматично насам натам, но надали бе толкова драматично съдейки по зачервеното му лице. – Обичам те шибано копеле такова.

Джонг го погледна, после погледна пръстена, после пак Кибум и после пак сапфира и пак Кий. Очите му се насълзиха още повече и изгубил всякаква форма на вербална комуникация, започна да кима неудържимо, пристъпвайки съм любовника си, който вече можеше ли да нарече бъдещ съпруг?

-Чакай. – Каза Кибум, Джонг замръзвайки на място, дори сълзите секвайки от уплах от това което можеше да последва. –Преди наистина да ми дадеш отговор, моля те, изпразни кутийката.

Джонг разтръска объркано глава и отправи поглед към малкия предмет в ръката си, преди да посегне и да не извади пръстена. Огледа го внимателно, след което обърна кутийката, възглавничката на която седеше пръстена изпадна, а след нея и малко сгънато листче хартия, падайки на пода. Джонг се наведе и взе листчето и го отвори, с любопитство поглеждайки написаното. Беше нужно известно време, преди шашардисания мозък на Джонг да осмисли видяното. Там на листчето с красив почерк бяха изписани три думи, които предизвикаха фурор в Джонг, но и такова неизмеримо объркване.

„Честито татко Джонг!"

Момчето надигна изгубен поглед, реейки се из небитието, след което отново прочете написаното, преди пак да извърне поглед, докато не погледна Кибум внимателно, секунда , две, преди да постави длан пред устните си, сълзите му замъглявайки зрението му. След което истеричното кимане с глава продължи, очите му изгубени иззад сълзите и почти притворените клепачи, бавно придвижвайки се до края на леглото преди да се свлече на края му, дишайки накъсано и ронейки сълза след сълза върху изуменото лице на Кибум, който зарови пръсти в косата му и го притисна към себе си, целувайки нежно треперещите устни на Джонг. След миг, Кий усети ръка върху корема си, неочаквано започвайки да се чувства странно, преди да усети нежността на пръстите на другия, който бе изправил глава, опитвайки се да го погледне през насълзените очи, шепнейки и кимайки като развалена кукла.

-Да... Да, да, да, да, хиляди пъти да! Обичам те мили...– Проплака Джонг, треперещия му глас карайки тръпки да пробягат по тялото на Кибум. – За теб... За вас винаги!!

***

Айде че да заспиваме че утре изглежда че всички ще месиме козунаци и ще ни трябва сила! Козунациии!!