Този глас ми беше определено чужд.

Беше плътен и дълбок.

Казваше ми да престана, но тялото ми отново започна да не ми се подчинява.

Усетих как Техьонг поема поредният ритник в коремът си.

Отново чух гласът да ми казва да спра.

Успях да спра.

Обърнах се.

Човекът, чийто глас беше униформен.

Беше видял всичко. Не съжалявах,че го направих.

- Чонгкук.- отново чух изтощеният глас на Джимин, да повтаря името ми.

Тежка въздишка се отдели от устните ми, клекнах до Джимин и усетих как тялото ми се отпуска към него, прегърнах го.

-Съжалявам, че не тръгнах още когато ми писа! - казах тихо, усетих сълзите на Джимин.- Не биваше да подлагам думите ти на съмнение. - Отдръпнах се от Джимин, обърнах се към униформеният, който поставяше металните белезници около китките на Техьонг.