Посветено на Н.

Защото видя философа, скрит в усмивката на комедианта.

Сърцето те води там,

където очите не могат.

08.08.1995г.

Юнги отвори вратата на стаята си, прехапал устни в концентрация. Не се чу изскърцване на панти и той въздъхна облекчено. Лесно успя да промуши слабото си тяло през създадената пролука. Не му се рискуваше да я затваря, затова остави вратата отворена и се запъти към стълбите, стъпвайки на пръсти.

Спря се за малко пред спалнята на родителите си, ослушвайки се в мрака. Успя да долови хъркането на баща си и това го успокои достатъчно, за да се спусне бързо по перилото на стълбите. Косите на майка му щяха да побелеят, ако го видеше, но това което не знаеше не можеше да ѝ навреди, нали? Приземяването не беше леко, но долу го чакаше пухен килим, който успя да го омекоти.

Юнги подмина всекидневната и отиде направо в антрето. Изкара изтърканите си, червени кецове и се наведе, за да се обуе.

Беше свършил с връзките на първия, когато нещо мокро докосна бузата му.

– Рони! – възкликна възмутено момчето, избутвайки побелялата муцуна на верния лабрадор настрани. – Не сега, момче. Нямам време.

Домашният любимец изскимтя и Юнги го съжали. Отдели няколко ценни секунди, за да го погали измежду ушите и се зае с другия кец, завързвайки връзките точно, както му беше показал баща му. Изправи се и потупа голямото куче по дупето и то започна да маха с опашка.

– Следващия път ще те взема с мен – обеща му сериозно Юнги и изкара връзката с ключовете изпод тениската си. Вкара средния от трите в ключалката и го завъртя. Чу се леко изщракване. – И да пазиш къщата, докато ме няма, окей?

Рони изскимтя отново и Юнги прие това за да.

След едно последно помахване за чао, той излезе. Не забрави да заключи след себе си.

Навън бе много по светло, благодарение на уличните лампи. Но и пак благодарение на тях, не можеше да се види небето и това не се хареса на Юнги. Звездопадът трябваше да започне в един, което означаваше, че разполагаше с един час. Предостатъчно време, за да стигне до парка.

Не искаше да похаби и една падаща звезда.

Имаше толкова много желания.

Поколеба се дали да вземе колелото си от гаража, но стаята на родителите му беше точно над него и като нищо можеха да го чуят. А и не отиваше надалеч. Прескочи ниския плет, който водеше към двора на съседите и пробяга през ливада им приведен. Едва на следващата къща си позволи да се изправи, тръгвайки по пешеходната пътека край улицата.

Малкият им квартал изглеждаше съвсем различно през нощта, реши Юнги, докато очите му се плъзгаха върху сградите, покрай които беше минавал толкова много пъти.

– Всички са заспали – промърмори си детето.

Сякаш единственият звук идваше от подметките на кецовете му, когато срещнеха паважа. Започна да му става леко страшно.

Но тогава в съзнанието му изникна образите на двамата му най добри приятели. Това му даде нужният кураж и той се затича, завивайки към съседната улица. Трябваше да мине през още две такива, докато стигне парка, където беше уговорената среща.

Макар че парк бе малко преувеличено определение за двете поляни с няколко дъба и и шепа изпочупени пейки, оградени с ниска, дървена ограда.

Юнги бутна вратичката на която ѝ липсваха няколко греди и най накрая се спря, за да си поеме глътка въздух. Когато що горе отново дишаше нормално се огледа, тръгвайки бавно напред. Джимин и Чонгкук трябваше да го чакат в началото, но от тях нямаше и следа. Продължи надолу по пътеката, която бе осветявана от едничка лампа.

Страхът започна да се връща отново, този път примесен с горчивото чувство на предателството.

Ами ако не бяха дошли?

Ами ако го бяха забравили?

Нещо изшумоля в един от храстите от ляво и Юнги извика уплашено, правейки няколко крачки назад, без да гледа в краката си. Спъна се в един объл камък и тупна на земята.

– Шуга! Ние сме!

Юнги надигна глава, разпознал гласа на Джимин. От очите му бяха започнали да капят сълзи и той взе да ги трие ядно, засрамен и обиден. Детската му гордост беше наранена.

Две пълнички ръце се увиха около раменете му и устните му неволно се откъсна въздишка на облекчение. Вече не беше сам.

– Съжалявам, Юнги. Не искахме да те уплашим толкова – прошепна Джимин, гласът му пълен с разкаяние. От тримата той беше най-нисък и най-лесно се разплакваше. Но дори и през сълзи не спираше да се усмихва. Имаше обло лице и тъмна коса. А когато се засмееше, очите му изчезваха. – Не ни се сърдиш, нали?

Юнги поклати глава.

– Беше моя идея – призна си Чонгкук виновно, който бе най-високият из помежду им. Имаше светлокестенява, леко чуплива коса, кафяви очи и чифт заешки зъби, заради които му се подиграваха в училище. Най често Чонгкук организираше всичките им "приключения". Юнги и Джимин винаги се съгласяваха с идеите му, знаейки, че ще е забавно, въпреки риска от наказание, ако ги хванеха.

– Няма нищо – промълви Юнги, въпреки че сърцето му още се опитваше да изскочи от гърдите му. Очите му бяха влажни, но сълзите бяха спрели.

Чонгкук клекна до тях и прегърна Юнги от другата му страна, притискайки го към себе си.

– Помислих си, че няма да дойдете – призна си Юнги тихо.

Чонгкук и Джимин се спогледаха гузно.

Юнги се изправи и те го последваха, заставайки от двете му страни.

– Да отидем на поляната – подкани ги Юнги и ги хвана за ръце, издърпвайки ги извън отъпканата пътека. – Звездопада ще започне!

Детски смях огласи поляната и тримата се настаниха на земята, потъвайки в меката трева. Три двойка очи бяха вперени нагоре развълнувано, чакайки звездната магия да се разкрие пред тях. Юнги така и не пусна ръцете на Джимин и Чонгкук.

– Ето една – възкликна радостно Чонгкук, сочейки със свободния си показалец на запад в небето.

Юнги се взря нетърпеливо натам и успя да види падащата звезда, миг преди да изчезне. Стисна силно клепачи.

И си пожела.

23. 01. 2009г.

– Касата девет отново не излиза – каза му господин Ким и устните на Юнги се стегнаха в права черта. – Прегледах камерите и не забелязах нищо съмнително. Но е факт, че парите ги няма. Вчера ти беше на нея. Имаш ли нещо, което искаш да ми кажеш?

– Не, сър – отговори кратко Юнги. Забиваше ноктите си в дланите толкова силно, че белезите сигурно щяха да останат дълго време след като се прибереше у дома. – Вероятно е станала някаква грешка. Мога да ви уверя, че никога не бих си позволил да взема нещо, което не е мое и за което не съм платил.

Шефът му въздъхна тежко и огромният му корем се разтресе като желе. В малката стаичка, която се предполагаше, че е кабинетът му, миришеше на мръсни чорапи и мухъл, който беше избил в ъглите. На Йонги започна да му се повдига. Знаеше за репутацията на това място, когато започна тук и беше наясно, че рано или късно щеше да се сблъска с проблеми, но не беше предполагал, че това ще се случи толкова скоро.

– Съжалявам момче. Но думите ти не струват нищо пред фактите. Изчисти шкафчето си.

– Но-

– Задръж си оправданията – прекъсна го господин Ким, почесвайки се по плешивото теме. – Знам ви днешните млади. Единственото за което можете да мислите е секс, алкохол или дрога. Няма да се учудя, ако си откраднал парите за някое от тези три неща.

– Нищо не съм откраднал – възкликна възмутено Юнги. Можеше да понесе всичко, но не и да подлагат честта му на съмнение. – Не можете да ме уволните за нещо, за което не сте сигурен, че съм извършил!

– Чуй ме момче – намръщи се собственикът на магазинът. – Не прави нещата по сложни от колкото трябва да са. Изчезни бързо и тихо, и може и да ти платя нещо на края на месеца.

– Да ми платите нещо... – повтори горчиво след него Юнги, борейки с гнева си. Един от важните уроци, които му бе предал баща му преди да почине, бе никога да не решава проблемите си с юмруци. Но Бог да му бе на помощ, защото в момента беше на косъм да направи точно това. Пое си дълбоко въздух, опитвайки да се успокои. – Работих двоини смени. Замествал съм почти всички от колектива. Не съм имал почивен ден от три седмици. И вие ми казвате, че "може" да ми платите? Ясно ми е, че се опитвате да намерите причина, поради която да отрежете заплатата ми, но грешите, ако си мислите, че ще оставя нещата така. Ще подам жалба.

– Прави каквото си искаш – усмихна му се мазно, възрастният мъж. – Но на кого ли ще повярват? На мен, уважаван собственик на супермаркет или на сина на мъжа, който се самоуби заради борчове си, които беше натрупал с хазартни игри?

Юнги занемя. Не може да повярва, че другият беше стигнал толкова далеч.

– Тръгвай си, момче. И можеш да забрави за чека. Не обичам да ме заплашват.

***

– Какво става? Защо си събираш дрехите?

Юнги не отговори. Натъпка и последната си, бяла тениска в раницата и затегна вървите ѝ. Блъскането на вече бившото му шкафче не му донесе и половината от задоволството на което се бе надявал.

– Уволнен съм – каза на Зико, който го погледна невярващо. – От касата са изчезнали пари и можеш да познаеш, кой е главният заподозрян.

– Майната му! – възмути се Зико, който въпреки грубоватия си вид, не беше лош човек. – Пак започна със старите номера. Ще отида да му кажа едно, две неща.

Юнги се протегна и го хвана за ръката, преди да излезе от съблекалните.

Не беше нужно да повлича още някой със себе си.

– Спокойно, ще се оправя.

– Няма да успееш, Юнги. Онзи дебелак няма да ти плати нищо и ще пусне слухове, че си некадърен работник – каза му Зико. – И преди го е правил. Служителите се сменят всеки месец. Единствената причина поради която аз все още съм тук, е че се страхува от брат ми.

Братът на Зико членуваше в банда и имаше лоша слава из града.

– И въпреки това. Няма да позволя на някой друг да води моите битки – отговори му по спокойно от колкото се чувстваше наистина Юнги. – Благодарен съм ти, че искаш да ми помогнеш, но и сам ще се справя. Свикнал съм.

– Такъв инатлив задник си понякога – промърмори Зико, но раменете му се отпуснаха.

Очите им се срещнаха и Зико първи отклони поглед.

– Добре. Ти печелиш. Но искам да знаеш, че винаги съм насреща, ако ти потрябвам.

Юнги кимна и двете момчета се потупаха по рамената леко неловко. Бяха се сприятелили през последния месец и Зико наистина щеше да му липсва.

– Ще го имам в предвид – усмихна му се Юнги. – Трябва да тръгвам. Преди да е дошъл да ме провери.

Зико кимна, изражението му мрачно.

Юнги облече якето си и зави любимият си, червен шал около врата си.

– Имаш номера ми. Обаждай се, когато можеш.

– Същото важи и за теб.

Юнги обеща и напусна съблекалните. Мина по тесния коридор към задния изход, изпитвайки чувство на нереалност. Само да преди час си работеше без да предполага нищо, а сега...

Какво щеше да прави сега?

Бутна двоините врата и излезе навън. Побърза да покрие и носа си с шала, преди вонята от казаните да достигне до него. Бързите му крачки уплашиха една улична котка, която се шмугна в процепа между двете съседни сгради.

Юнги си пое дъх, едва когато излезе на главната улица и се сля с другите пешеходци.

Беше студено и Юнги скри ръцете си в джобовете.

Навсякъде имаше многоцветни лампички. Табелите с намаления на витрините на магазините бяха накичени с коледни играчки и гирлянди. Високи метър копия на Дядо Коледа пееха най - известните за това време песни, клатейки се механично напред-назад. Но нищо от това не можеше да привлече вниманието на Юнги. Той крачеше напред, погълнат от мисли за бъдещето, което, поне в момента, не можеше да изглежда по мрачно.

Откакто баща му беше починал преди две години с майка му трудно свързваха двата края. За да запазят къщата си се наложи Юнги да напусне университета, който посещаваше и да се върне в родния си град. Бе чист късмет, че успя да си намери две работи. Майка му, пенсионирана учителка по музика, също прие още частни ученици, но дори и така едва успяваха да се оправят между месечните сметки и ипотеката. А сега щеше да е още по-трудно. Шефът му можеше да е негодник, но смените му в супермаркета се съчетаваха идеално с другата му работа като разносвач на пица. Щеше да е цяло чудо, ако успееше да намери нещо подобно.

Отчаянието притисна гърдите му и Юнги изкара телефона си от джоба на якето. Жадуваше да чуе приятелски глас. Набра номерът, който можеше да каже и на сън. На чака дълго преди свободният сигнал да бъде заменен с плътния глас на Чонгкук.

– Сънувам ли? Или ти наистина ми се обади първи?

Юнги се засмя на чистата изненада в думите.

– Обадих ви се преди три дни – напомни му той, правейки път на майка с количка, която му се усмихна в благодарност.

– Три дни и половина – натърти на последната дума Чонгкук. – Не че ги броя.

– Сигурен съм, че не ги броиш.

– Чакай малко? Ти не трябваше ли да си на смяна в селския магазин?

Юнги изцъка с език, но не му направи забележка както обикновено. Не беше като да не е прав.

– Не ми казвай, че най накрая напусна? – попита доволно Чонгкук. – От кога ти повтарям, че тази работа не е за теб. Заслужаваш много повече.

Юнги реши да не го поправя. Чонгкук беше израснал под закрилата на богатото си семейство и си нямаше никаква представа, колко е трудно търсенето на работа. Още повече в малък град. А и ако знаеше, нямаше да пропусне пак шанса да му предложи пари, а това гордостта на Юнги нямаше да може да понесе.

– Как е Джимин? – смени темата, надявайки се Чонгкук да не се върне пак на нея. – Все още ли се мъчи с онази хореография?

– Знаеш го какъв е, когато си науми нещо. Стои по цели нощи в залата – въздъхна Чонгкук. – Просто не знае, кога да се откаже.

– В това му е чарът, нали? – усмихна се Юнги.

– Чар викаш – изсумтя Чонгкук. – Тази събота ще дойдем да те видим. Не си прави никакви планове за нея.

Усмивката на Юнги стана още по широка и за момент той забрави ядовете си.

– Супер, но да знаете, че до един съм на работа.

– А, да. Как можах да забравя. Пицарията – изцъка с език Чонгкук.– Имаш ли някакъв шанс да напуснеш и от там?

– Никакъв – засмя се Юнги, чийто пръсти бяха започнали да изтръпват от хапещия въздух.

– Бях длъжен да опитам – въздъхна драматично Чонгкук. – Добре тогава. Ще те изчакаме. Можем да дойдем да те вземем? Става ли така?

– Да, ако искате. Но знаете ли адреса?

– Дам.

– Нямам търпение да ви видя – изрече Юнги и наистина го мислеше.

– И ние – отговори Чонгкук и в гласа му имаше онази мекота, която малцина бяха усещали в него. – Имаме изненада за теб.

Юнги се спря на червен светофар.

– Ако пак е някакъв скъп подарък...

– Не, спокойно. Нищо, което сме купували с пари – засмя се Чонгкук.

Бръчката на челото на Юнги изчезна.

– Добре тогава. Трябва да затварям. Ще се видим в събота.

– Чао, Шуга.

Юнги затвори, усмихнат меланхолично.

Старият прякор беше върнал забравени спомени.

Светофара светна зелено и Юнги пристъпи на пешеходната пътека, бързайки да стигне до другия ѝ край.

– Внимавайте! – чу се вик от някъде и Юнги се стресна, застивайки на място. Обърна се наляво и видя камиона, който се приближаваше към него с бясна скорост.

Юнги осъзна, че има на разположение не повече няколко ценни секунди. Няколко секунди в които да се дръпне встрани. Няколко секунди в които да спаси живота си.

Но краката му не го слушаха. Сякаш бяха залепнали за паважа.

Последното нещо, което видя преди да полети два метра във въздуха, бе ужасеното лице на шофьора, който не спираше да натиска клаксона. Беше загубил напълно контролът върху машината си.

Чу се звук от спирачки.

И после нищо.

Няколко мига по късно, между стъписаните, ужасени свидетели на катастрофата, един червен шал среща земята.

24.01.2009г.

Техьонг отдалечи леко скицника от себе си, сравнявайки оригиналната ваза с нарисуваната от него.

Не се получаваше, както го искаше.

– Естествено – промърмори си момчето и захвърли скицника към нощното шкафче до болничното си легло заедно с графита.

Един бърз поглед към часовника му подсказа, че брат му отново ще закъснее. Което в последно време се случваше по-често от обикновеното. Не че се сърдеше. Благодарение на болестта на Техьонг, всичко, което изкарваше брат му отиваше по болнични сметки. Сигурно и сега беше останал в кафенето за някоя допълнителна хартийка към заплатата му.

Понякога, Техьонг се чудеше дали нямаше да е по добре, ако болното, му повредено сърце просто не спреше да бие?

Коремът му изкъркори. Чудеше се, какво ли щяха да му донесат за вечеря? Сигурно пак някоя водна супа с твърде едро, нарязани зеленчуци.

Живота си даваше за хамбургер от Макдоналдс.

Което беше иронично, защото животът на такъв като него и без това не струваше много.

Вратата на стаята му се отвори рязко, блъскайки се в стената зад нея. Техьонг погледна стреснато брат си, който влетя вътре, така сякаш дяволът бе по петите му. Сокджин се хвърли отгоре му и Техьонг направи гримаса, притиснат от допълнителната тежест. В ноздрите му нахлу мириса на кафе. Дългите ръце на брат му се увиха около него в мечешка прегръдка. Цялото тяло на Сокджин се тресеше и Техьонг се опита да го успокой с длан, която търкаше надолу-нагоре по широкия му гръб. Усети мокротата по врата си и се намръщи.

Сокджин никога не плачеше.

– Какво има? – попита тихо, нежно Техьонг. – Случило ли се е нещо?

Сокджин поклати глава и от устата му изригна порой от думи от които Техьонг не можа да разбере нищо, защото бяха придружени с хлипове.

–Сърце – промълви малко по разбираемо няколко секунди по късно Сокджин и надигна лицето си към това на Техьонг. Големите, красиви очи блестяха от сълзи и щастие. – Намерили са ти сърце, Те. Братчето ми ще живее.

Сокджин не можа да каже нищо повече, защото нова вълна от хлипове го задави. Ръката на Техьонг замръзна върху гърба му и той премигна, опитвайки се да проумее, какво му бе казано туко що.

Беше чакал толкова, толкова дълго за тези думи. Беше ги сънувал. Беше ги копнял. Изписвал ги бе на безброй листи, скрити между черно-бели цветя и замръзнали с разперени клони дървета.

Собствените му сълзи за които отдавна бе решил, че са пресъхнали, бликнаха от очите му, покривайки бледите му страни.

Явно, все пак щеше да се живее. 

–––––––––––––––––––––

Дългоочакваната / поне от мен :'> / пренаписана версия на Stardust. Старата вече е изтрита, за да не стават обърквания.