Chimania: Юнги, извинявай.

Chimania: Не исках да го кажа...не говорех сериозно. Моля те прости ми.

Chimania: Знам, че нямам правото да си го изкарвам на теб, но просто....

Chimania: Голям съм идиот.

Юнги стоеше в колата на най-добрия си приятел Чен. Бяха спрeли само за няколко секунди, за да може Чен да прескочи до близкото кафене и да вземе две картонени чаши лате. Аварийните светлини на автомобила прещракваха дразнещо на фона на тишината, която цареше около Юнги. Гледаше към отворения чат с Чими и не знаеше дали да му пише още сега или да го остави да се помъчи още малко. Не беше садист по природа, но другото момче го беше изкарало извън нерви предната вечер. Не му се сърдеше толкова много за това, че го нарече задник и че си изкара насъбрания яд върху неговия гръб, колкото го беше яд, че не знаеше как да реагира на това. Беше хванат неподготвен и просто реши да се скрие, както правеше винаги когато бе несигурен.

Chimania: Знам, че ми се сърдиш, но аз ще чакам да ми пишеш. Чу ли? Тук съм.

Юнги въздъхна и заключи телефона си, като подпря глава на облегалката. Беше почти два след обед и умираше от глад, но в същото време искаше да си бъде у дома и да си лежи в леглото.

В далечината се зададе Чен, който се поклони на минаваща двойка, явно познати. Влезе в колата и издиша, като подаде едната чаша на Юнги.

- Ама че студ. Замръзнаха ми топките.

- Ако имаш такива-отвърна кисело Юнги и Чен изсъска.

- Забравих какъв задник ставаш, когато някой те изкара от леглото. Сериозно Юнги..дори след като те черпих кафе? Никаква благодарност към приятеля ти от детство. Боли ме...бъбрека.

- Иди на лекар-отвърна не заинтересовано Юнги и нагло отпи от кафето. Беше топло и имаше лек вкус на канела.- Ил...объркал си чашите, глупако.- Чен винаги пиеше кафето си с канела, докато Юнги го предпочиташе горчиво и силно.

- Опс-отвърна Чен и деликатно размени чашите. – Къде искаш да ядем?

- Няма значение..само да е наблизо, защото наистина умирам от глад.

Чен кимна, без да отговаря нищо в замяна. Знаеше идеалното местенце. Само няколко преки по-надолу, той паркира малката си и компактна кола на паркинга пред закусвалнята. Беше малко местенце, сгушено между големите индустриални сгради. Правеха типична американска закуска, но имаше и голямо меню с корейски ястия. Юнги като типичен гладен тийнейджър си поръча горещ рамен с телешко, докато Чен се спря на американка закуска. Нищо, че бе след обед.

Двете момче се храниха в пълна тишина, наслаждавайки се на храната си, когато телефона на Юнги започна неконтролируемо да вибрира върху дървената масичка. Чен погледна към устройството, след това към Юнги, който продължаваше да яде така сякаш телефона не съществува. Няколко минути по-късно, когато вибрирането стана натрапчиво и досадно Чен изръмжа и пусна вилицата си върху чинията.

- Няма ли да погледнеш телефона си? Ужасно дразнещо е.

Юнги не отвърна нищо, вместо това бутна телефона по повърхността на масата право в ръцете на Чен.

- Ето.. – Чен гледаше Юнги няколко секунди сякаш се убеждаваше, че другото момче е сериозно. Отключи телефона, като хвърли бърз поглед към Юнги, за да се увери за последно, че не го очаква юмрук в лицето. При отключването директно се отвори незатворения чат с Чими.

– Кой е този Чими?

Юнги единствено повдигна рамене.

- И аз не съм сигурен. Не иска да ми каже истинското си има, затова го наричам Чими.

- Уа...доста е..драматичен. Не си ми казвал за това?

- Не е толкова важно.

- О я стига Юнги. Живота ти се върти около леглото и работата. Нищо интересно не се случва, а сега когато има някакъв лъч надежда, че може би си нормален-Юнги хвърли раздразнен поглед на Чен - ..се правиш на остроумен. Разкажи ми. Искам да знам всичко.

Юнги скръсти ръце пред гърдите си и се подпря на стола.

- Добре тогава. Чими ми писа по погрешка, отговорих му, той ми отговори, сега си пишем. Готово.

Чен беше готов всеки момент да забие вилицата си в дясното око на Юнги. От устните му се откъсна въздишка.

- Безнадежден случай си. Предлагам да му пишеш. Изглежда ми доста разстроен. Явно...не знам..му пука за теб, което е странно, защото ти си..ауч- извика Чен, когато Юнги го срита под масата - ..много добър човек..много, много добър. И приятел също..който не малтретира по никакъв начин приятелите си. – Юнги се усмихна леко.

- Как хубаво се разбираме с теб.

*

Беше малко след пет вечерта, когато Юнги се прибра. Без да си прави труда да се съблича, той се хвърли върху мекото си легло. Нямаше търпение да остане сам, за да може да провери всичко написано от Чими..и най-после да му отговори.

Когато Юнги отвори чата, Чими го беше „залял" с толкова много съобщение, че си бе чак плашещо.

Юнги прочете само няколко от тях. Сърцето му се сви от вина.

MinGi: Знам, че не беше нарочно Чими. Спокойно. Всичко е наред.

Джимин скочи от мястото си. Беше седнал да вечеря, когато телефона му иззвъня в другия край на стаята. Притича до него и го отключи. Чата с Юнги стоеше отворен още от сутринта. Джимин се усмихна.

- Хьонг..добре ли си?-попита по-малкото братче на Джимин.

- Да, да Куки. Продължи да се храниш. Ей сега идвам.

Chimania: ТИ СИ ТУК. ТИ МИ ПИСА. ТИ НЕ МИ СЕ СЪРДИШ.

MinGi: Уоу..успокой се хд. Естествено, че няма да те оставя да живееш без прелестното ми присъствие.

Chimania: Юнги......аз.....съжалявам много. Бях такъв идиот..всичко, което ти написах..изкарах си целия яд на теб. Не трябваше.

Юнги се почувства толкова странно. Беше радостен, че Чими се тревожи така, в същото време се чувстваше ужасно.

MinGi: Да забравим, а? Все едно не е било.

Chimania: Наистина? Благодаря ти Юнги. Ти си наистина добър приятел.

MinGi: Приятел? Значи ние..такова..приятели?

Chimania: Ако..искаш де.

MinGi: Еми...щом ти искаш...

Бузките на Юнги се изчервиха сякаш беше пред публика и трябваше да рецитира стих. Той усети сърцето си да гърми яростно в гърдите. Адреналин, който го накара да се почувства толкова странно. Устните му се извиха в усмивка срещу чата.

Chimania: Юнги..ще ти пиша след малко. С братчето ми вечеряме.

MinGi : Имаш брат? ...Нова информация. Добре..чакам.

Джимин се върна усмихнат при Куки. По-малкото момче не обърна особено голямо внимание на батко си, прекалено бе зает да рови в купичката си с крем брюле. Джимин не се забави много. Искаше да се прибере в стаята си и да си чати с Юнги. Имаха да наваксат цял ден.

След като изми съдовете и помогна на Куки на приготви раницата си за утрешния ден, Джимин го целуна по челото и му пожела лека нощ. Прибра се в стаята си, където облече пижамата си и се мушна под меките завивки. Лежейки и гледайки в екрана на телефона си Джимин реши да направи нещо, което по принцип не си позволяваше с непознати.

Chimania: Юнги. Тук ли си?

MinGi: Да.

Chimania: Юнги..искам да ти кажа нещо.

Джимин захапа долната си устна, докато пишеше.

Chimania: Познаваме се от скоро, но те чувствам като наистина близък приятел. Искам да знам повече за теб, затова сега аз ще ти разкажа повече за мен.

Юнги скочи от леглото си и подпря гръб на стената. Изведнъж осъзна, че изгаря от нетърпение да разбере повече за Чими.

MinGi: Чими..ти..сигурен ли си?

Chimania: Да, но първо...искам да те видя.