- Куки, прибрах се – каза едва чудо Джимин. Беше толкова шибано уморен. Психически уморен. Техюнг беше вкарал Джимин в супер нелепата ситуация, да вечерят заедно с някакви момчета от клуба по джудо, в който ходеше Техюнг. Не че беше върл поддръжник на спорта под каквато и да е форма, но все някак си трябваше да замаже очите на семейството си. Бащата на Техюнг беше строг човек, който имаше изградени принципи и мислеше, че децата му като негови потомци трябва да следват същите принципи. Беше глупава отживелица да вървиш по стъпките на баща си. Техюнг естествено в очите на Джимин си беше герой. Джимин имаше чувството, че ако неговият баща бе поддръжник на принципите, които следваше бащата на Техюнг, той нямаше да има силата и смелостта да се противопостави.

Техюнг ги заведе в някакво затънтено заведение, в което явно бе позволено да се пуши. Джимин все още усещаше вкуса на цигарен дим в гърлото си, така сякаш той бе пушача. Дрехите му миришеха на печено телешко и пушек от тютюн. Беше толкова неловко да стои и да слуша как неговия най-добър приятел си приказва с усмивка на лице с останалите момчета. Джимин се чувстваше като ненужното парче от пъзела. Като третото колело между двама влюбени. Едва дочака да стане поне девет вечерта, за да не си тръгне със срама в очите, породен от подигравките на другите.

Техюнг се опита да го задържи, но Джимин се познаваше прекалено добре.

Ако беше останал, нощта нямаше да завърши така както всички се надяваха. Той не бе от типа хора, които просто тръгват на някъде с някого и се забавляват през глава.

Той беше скучен тийнейджър, който се прибира преди осем часа, вечеря, облича пижамата си на малки котенца и ляга в леглото си, където намираше дистанционното за телевизора и го пускаше, връщайки онзи сериал, който винаги започва в шест вечерта, а той пропуска. До ръката му стоеше телефона в случай, че Техюнг му пише.

От горния етаж на къщата се чу силно трополене на малки крачета и Куки слезе бързо по стълбите.

- Хьонг, много се забави-Куки спря точно пред по-големия си брат и стисна ръце над гърба си, така сякаш бе направил беля и се чудеше как да каже за нея.

- Съжалявам, Техюнг имаше рожден ден и-

- Техюнг хьонг? Честити му от мен нали?Нали?-Куки заподскача като малко зайче пред лицето на Джимин. Естествено, че Джимин ще забрави за това. Не искаше да натъжава братчето си, затова благородно го излъга.

- Разбира се, малчо. Сега ела да видиш какво съм ти взел.

Куки тръгна бързо и нетърпеливо след Джимин, който се качи по стълбите и влезе директно в стаята си. Седна уморено на леглото и пусна раницата в краката си. В средния цип беше прибрал малко керамично слонче, което почти приличаше на онова, което Куки бе счупил предната вечер. Той го подаде на братчето си, при което по-малкото момче се разплака.

Джимин се изненада и стреснато се изправи като прегърна братчето си.

- Хей, хей, защо плачеш? Нали ти го купих.? Не плачи Куки.

- Не е същото.-отвърна през сълзи малкият и се отдръпна от брат си.

- Знам, но..

- Никога няма да откриеш същото. – Джунгкук завъртя глава бурно и изтри сълзите си – Но ще взема това. Ще бъде от теб и пак ще го обичам.

Джимин напълни очите си със сълзи, когато братчето му се отдалечи и излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си. Уморен той падна назад върху леглото и извади телефона от джоба си. Устройството извибрира няколко пъти в ръката му и той го вдигна над лицето си, за да провери какво се случва.

В очите му все още напираха сълзи.

Имаше известие от Туитър. Техюнг беше качил обща снимка. Джимин побърза да я отвори. Беше снимката, която бе направил по-рано днес. Под снимката имаше и пост. Джимин въздъхна уморено и постави телефона си върху корема. Изтри очите си, за да спре сълзите.

Чувстваше се смазан от прекарания ден, от това да вижда малкото си братче разплакан, от това че не е достатъчно добър в опитите си да го накара да се чувства добре. Беше се превърнал в майка, баща и брат за кратко време. Лошото бе в това, че не винаги успяваше да държи баланса между трите си роли.

Телефона му отново извибрира и той го вдигна. Техюнг го беше споменал в коментар под снимката. Джимин дори не отвори, за да провери. Вместо това, той щракна върху чата и отвори този с Юнги.

*

Телефона в ръката на Юнги извибрира силно и той подскочи като го изпусна. Изкара дясната си ръка от дънките си и въздъхна, като се вгледа в тавана.

- Прекрасно.

Chimania: Не мога да повярвам, че ще го кажа, но имам нужда от тъпизмите ти. Имах тежък ден.

MinGi: И аз съм добре, благодаря, че попита. И ако искаш да знаеш вършех нещо.

Chimania: Вечеряше ли? Извинявай Юнги. Ще ти пиша по-късно.

MinGi: НЕ, не..тоест...спокойно... и по-късно мога да продължа. Е ....слушам.

Chimania: Какво?

MinGi: Ебаваш ли се? Прекъсна ми чик...тоест...работата, за да ми подметнеш кокалче и когато съм готов да го захапя, да го вземеш..?

Chimania : Ще се направя, че те разбрах. .

Chimania: Юнги..чувствал ли си се така, сякаш света е прекалено сложен за теб? Тоест... имал ли си моменти, когато искаш просто да се скриеш в дън земя и да не излезеш?

MinGi: Е все някога ще отидем там, но щом питаш..да...всеки ден. Но какви са тези психологически въпроси сега? Проблем с гаджето?

Chimania: ТОЙ НЕ МИ Е ГАДЖЕ.!! Щеше да е прекалено хубаво. Хубавите неща в моя живот приключват до това да хвана промоция на зърнена закуска.

MinGi: Съжалявам те..честно..

Chimania:.....мразя те.

MinGi: Не с лошо де. Е да се върнем към темата. Какво е станало? ЧАКАЙ. Казал си му нали? И ти е бил шута, нали? Оле...сега вече ми стана гадно.

Chimania: Не, Юнги. Все още не съм му казал, и задника ми все още не е сритан и благодаря ти за тактичността.

Chimania: Подарих му тениската. Зарадва се много. Трябваше да го видиш. Усмивката му спасява светове...казвам ти.

Юнги извъртя очи докато се опитваше да напъха голяма хапка от вафлата в ръката си.

Chimania: За миг сърцето ми спря. Исках да му кажа, че го правя с любов...повече от приятелска, но знаех, че не е подходящия момент.

MinGi: Не знам кой те е излъгал, но такъв не съществува, Чими.

Chimania: Може ли да продължа? Благодаря...

Chimania: Направихме си снимка. И той я качи. И знаеш ли какво е написал в описанието? „Това не е ли най-добрия приятел на света?"........П-Р-И-Я-Т-Е-Л.

MinGi: Схванах....саднал си се яко..

Chimania: Не е само това, Юнги. Заведе ме на някакво смотано заведение, със смотаните си приятели от джудо клуба. Бях като скапано криво колело на каруцата. Беше ми толкова неловко. Исках да прекараме празника му само двамата. Знам ли..да ядем сладолед, да се разходим до реката, да играем в някоя боулинг зала.

MinGi: Нали знаеш, че това го правят само двойките.?

Джимин изхлипа и с ярост, която по принцип пренебрегваше, написа на Юнги.

Chimania: ЗНАМ ГО МНОГО ДОБРЕ ЗАДНИК ТАКЪВ. НЕ Е НУЖНО ДА МИ ГО НАТЯКВАШ ПОСТОЯННО.

MinGi: Знаеш ли какво? По-добре ми пиши, когато изкараш главата си от земята. Лека нощ Чими!

- Не, не, не...не...- Джимин скочи от леглото с насълзени очи- Юнги, не..не исках..извинявай-говореше срещу екрана на телефона си.

Беше такъв идиот...изкара си за скапания ден на единствения човек, който не го заслужаваше. Все още не можеха да се нарекат приятели, а вече беше прецакал нещата.

Джимин хвърли телефона си върху леглото и отново легна.

Няколко мига по-късно телефона му извибрира. Той реши, че е Юнги и бързо го взе. Надеждата, която изпълваше тялото му с адреналин се смаза, когато видя поредното известие от профила на Техюнг.

Taehyung Kim replied  on this photo:

                     Taehyung Kim: Това не е ли най-добрия приятел на света?

                       ...

                    Comments:

                  Its just me: Хей Тае...трябва да ни запознаеш с този твой приятел..

                Taehyung Kim: Ще се задействам. И той е самотник като теб ;)

          Джимин изръмжа ядосано и изключи мобилните си данни. Не искаше повече да мисли нито за Юнги, нито за Техюнг. Искаше да остане сам.