Здравейте!  Извинявам се за дългото чакане. Аз съм от типа хора, които мразят да чакат, така, че знам какво е. Когато започнете да четете, най-вероятно ще сте забравили какво се е случило в предните части, което е разбираемо имайки се впредвид, че минаха над 3 месеца. Винаги съм си казвала, че няма да се превърта в авторите, които забравят за своите творби и ги възобновяват след месеци. Повярвайте, не съм забравила за този фик. Искам също да се извиня за предстоящото закъснение на следващите глави. Не се чувствам уверена в писането си, за мой голям късмет имам страхотна редакторка, иначе всички тук щяхте да четете пълни глупости. Срамувам се от това, че не умея сама да си редактирам главите, затова ще задълбая в своето усъвършенстване в писането, преди да посмея да кача нещо. Така, че ако все още имате вяра в мен и ви се чете това, което моето мозъче твори и ако наистина имате търпение, ще се радвам да следите фика до самия му край. Надявам се това да не се превърне в индийски сериал. Благодаря отново и приятно четене!

***

Минаваше два сутринта, когато Техюнг се пробуди от дразнещ звук. Бяха му нужни няколко секунди, за да се огледа и мозъкът му да заработи отново. Куки се беше сгушил в гърдите му, а краката му бяха увити около тези на Техюнг. По-голямото момче въздъхна и се протегна за телефона си, като гледаше да не събуди Куки. Щом го отключи, върху екрана на телефона веднага се появи съобщение от Джимин.

Chimania: Те, съжалявам, че не се обадих по-рано. Времето просто отлетя. Мога ли да те помоля да останеш тази вечер при Куки? Обещавам, че ще ти се реванширам!

Техюнг премляска няколко пъти с уста и погледна отново към Куки, който спеше така сладко. Бе немислимо просто да си тръгне и да го остави сам.

Taehyung Kim: Спокойно. Забавлявай се и не го мисли.

Chimania: Те, не е това, което си мислиш! Ние просто ще гледаме филм и ще си поговорим!

Taehyung Kim: Така ли му викат в днешно време хд. Успокой се, Чими, аз ще се погрижа за Куки. Сега се разкарай, искам да спя!

Chimania: Благодаря, Те! Длъжник съм ти.

Taehyung Kim: И още как.

Техюнг заключи телефона си и го остави на нощното шкафче, сетне погледна към тавана. Надяваше се всичко между Джимин и Шуга да е наред и онова малко лайно да не го разочарова. Те се завъртя към Куки и преметна ръката си около тялото му. По-малкият измрънка сладко и се притисна плътно към гърдите на Те. А той полежа няколко минути, взирайки се в малкото момче. Изглеждаше толкова спокойно и безгрижно. Как му се щеше на Те и той да бъде такъв.

Неусетно сънят се стовари върху плещите му и той затвори очи, забравяйки за всичко извън тази стая. Усещаше само и единствено топлина.

На следващата сутрин, първи се събуди Куки. Беше все още сънен, когато скочи от леглото и изтича в кухнята, за да направи кафе. Не умееше да готви, но поне успяваше да изпържи филийки или да направи омлет за Джимин. Когато кафето бе готово, Куки го постави на кухненската маса и се върна обратно в спалнята, където Техюнг все още спеше. Приближи се тихомълком до леглото и се надвеси над спящото момче. Протегна се и с пръст го побутна по бузата. В отговор получи само едно изскимтяване и обръщане на другата страна. Куки се усмихна и отново побутна своя хьонг. Кафето щеше да изстине!

- Те-хьонг, време е да ставаш – Куки продължи да ръчка своя хьонг, докато Техюнг не се размърда.

- За бога, Куки, искам още малко да поспя! – Те изплака в просъница и гушна възглавничката, на която спеше по-рано Куки. Тя ухаеше на пролет.

- Но кафето ти ще изстине! Не искам да пиеш студено кафе. Освен това, хьонг още го няма и се притеснявам. Не трябваше ли вече да е у дома?

- Ще се оправи, не го мисли – Техюнг се протегна и се прозя широко. – Ставам, ето. Доволен?

Техюнг едва успя да се изправи от леглото. Клепачите му се мъчеха да не се затворят, а раменете му бяха схванати от неудобните пози, в които бе прекарал нощта.

Щом пристъпи в кухнята и аромата на кафе достигна до ноздрите му, той се протегна и вдигна чашата, като нетърпеливо пое глътка, която почти веднага се озова върху повърхността на масата.

- ПАРИ!

Куки подскочи от уплаха и се затича към кухненската хартия, за да попие разлялото се кафе, докато Техюнг притича до мивката, за да намокри опарените си устни.

- Мамка му! Езикът ми! – Техюнг проплака и покри очите си с ръце.

- Те-хьонг, много съжалявам! Трябваше да те предупредя! – Гласът на Куки звучеше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Това изкара Те от стресирано му състояние и веднага се обърна към разстроеното момче.

- Шттт, не, не, Куки. Ти нямаш вина. Ела тук! – Техюнг разтвори ръцете си, за да прегърне по-малкото момче.

Щом Куки се озова в обятията му, Те рече:

- Не исках да те изплаша. Ще ми мине. Обикновено опарване. Не се тревожи.

- Боли ли много? – Куки вдигна глава и погледна другия право в очите.

Красиво. В този един момент, само това можеше да се формира в главата на по-големия.

- Не, малчо. Нищо не може да нарани твоя хьонг – Техюнг се почувства горд, когато лицето на Куки се озари като изгрев. За такива гледки си заслужаваше да се живее.

- Всъщност, знаеш ли какво? Защо днес не дойдеш с мен в клуба по джудо, хм? Ще прекараме деня заедно и ще ти покажа няколко хватки, с които ще плашиш онези кретени в училище.

Куки възкликна въодушевено и подскочи няколко пъти в прегръдката на Техюнг.

- Наистина ли? Да, да! Искам да дойда!

- Решено е тогава. Нека пиша на Джимин, че ще си с мен през деня. Отиди и се облечи, и след малко тръгваме.

- Благодаря, хьонг! – Куки стисна по-голямото момче в обятията си преди да излезе от кухнята и да се отправи към стаята си.

*

Веднага щом пристъпиха в клуба по джудо, лицето на Куки се озари. Очите му зашариха във всички посоки – любопитни и жадни за нещо ново. Техюнг вдигна ръка, за да поздрави трите момчета, които стояха близо до входа на залата и разговаряха помежду си. Куки също помаха и продължи нетърпеливо да върви напред. Те се усмихна на ентусиазма, който показваше по-малкото момче.

- Ей, малчо, по-бавно – думите на Те не прозвучаха изобщо като забележка, а по-скоро като лека закачка към по-малкия.

Куки се завъртя няколко пъти и радостно отвърна:

- Хьонг, тук е страхотно!

- Ей, Те, днес детегледачка ли си? – пошегува се едно от момчетата, които разпускаха по пода на залата. Около него всички започнаха да се смеят и това подразни Техюнг.

- Майка ти не ме е наемала, Суйонг. – След тези думи всички около Суйонг се засмяха силно, което накара момчето да изсумти.

- Хьонг, какво е това? – Куки домъкна, Бог знае от къде, две палки в зелен цвят. Техюнг се усмихна и ги взе от ръцете на по-малкото момче.

- Това са палки. С тях тренираме, погледни.

Те направи няколко резки движения около раменете си, след което хвърли палките към стената, по-далеч от Куки.

- Опасни са, не ги доближавай!

- Добре – Куки кимна няколко пъти с глава и се завъртя на пети, отправяйки се към дъното на залата, където бяха наредени всички трофеи.

Техюнг го проследи с поглед докато по-малкото момче не спря пред дървените рафтове, запълнени с купи от състезания. Той постави сака си върху една от скамейките и отвори ципа, за да изкара екипа си. Погледна за последен път към по-малкото момче, след което се отправи към съблекалните.

Когато излезе, Куки стоеше на една от пейките и гледаше съсредоточено група от хора, които загряваха. Интересът в очите му можеше да се види от километри. Техюнг се отправи към него, като остави дрехите, с които дойде в сака, на мястото на тези, с които обикновено спортува.

- Куки, ще потренирам, затова искам да стоиш тук до сака ми и да го пазиш, окей?

Куки единствено кимна и отново погледна към групичката хора. Техюнг въздъхна и разроши черните му коси, след което се отправи към средата на залата.

През цялото време се опитваше да се съсредоточи и да не поглежда към по-малкото момче, но бе просто невъзможно. Притесняваше се, тъй като за първи път по-малкият го придружаваше на тренировка. Имаше доста опасни предмети, освен това някои от обучаващите се момчета бяха доста груби. Куки бе кротък и тих. Техюнг беше убеден, че няма да се забърка в нищо, но хората тук имаха една такава склонност към агресия, която проявяваха най-вече по време на тренировките си. А в повечето случаи, Куки би бил добра боксова круша.

Заради разсеяността му, тренировката на Техюнг не мина изобщо добре. В края на двата часа, Техюнг беше изцеден, а Куки по-впечатлен от всякога.

По-малкото момче го посрещна с широка усмивка и рече:

- Хьонг, беше страхотен!

Техюнг се засмя. „Страхотен" не бе точната дума, по-скоро беше смазан.

- Благодаря ти, малчо. Обличам се и тръгваме, какво ще кажеш?

Куки кимна няколко пъти и отново седна върху скамейката, за да дочака Техюнг. Когато по-голямото момче се върна преоблечено в дрехите, с които дойдоха до залата, Куки се изправи и нетърпеливо тръгна към изхода на помещението. Техюнг беше впечатлен от енергията, която притежаваше по-малкият.

- Ей, Те!

Те се обърна и видя няколко момчета да го доближават. Изглеждаха доволни от тренировката.

- Ще ходим да хапнем рамен. Искаш ли да дойдеш с нас?

- Не знам, момчета. Не съм сам, а и стана доста късно – отвърна той.

- О, я стига! Едва седем вечерта е! Ще хапнем и след два часа всеки към дома си.

- Да, освен това отдавна не сме ходили никъде – допълни вторият.

Техюнг погледна към Куки, който стоеше до изхода и го чакаше. В крайна сметка, защо да не хапнат нещо топло за вечеря?

Те се съгласи и хвана Куки за ръка. Искаше да бъде сигурен, че няма да го изпуска от поглед.

*

- Ей, малчо, искаш ли? – едно от момчетата подаде чаша, пълна с бира на по-малкото момче.

Куки го погледна притеснено, след което се огледа около малкото заведение, в което бяха седнали. Търсеше с поглед Техюнг, но нямаше никаква следа от него.

- Спокойно, няма да кажа на Техюнг .

- Какво е това? – попита Куки, след което посочи малката прозрачна чашка, която стоеше в ръцете на непознатото момче.

- Бира. Много е вкусно, честно. Ето, опитай.

Куки поклати глава, опитвайки се да не бъде груб.

Другите две момчета, които стояха седнали от другата страна на масата се засмяха тихо и кимнаха към Куки.

- Прав е. Ще видиш, че ще ти хареса. Ние постоянно пием бира.

- Не знам. Хьонг казва, че бирата не е хубаво нещо и че съм още малък, за да пия. – Малкият погледна отново в посоката, към която се бе отправил Техюнг преди известно време, но все още нямаше и следа от него.

- Охх. Голям си бъзльо. Мислех, че Техюнг подбира приятелите си по-добре. Ако разбере само що за хлапе се движи с него... Ще ти се смее.

- Да, сигурен съм, че Техюнг ще бъде разочарован, че си ни отказал – добави другият.

- Н-наистина ли? – попита тихо Куки. Нещото, което не искаше да прави, бе да разочарова Техюнг. Той погледна към чашата, която все още стоеше на масата. Протегна се съвсем внимателно и я вдигна, като помириса съдържанието й. Миришеше някак натрапчиво, но не беше нещо, от което да се отврати, затова надигна стъклото и го поставяйки го между устните си, отпи малка глътка.

Горчивината веднага раздразни гърлото му и той се закашля силно, заедно с това изливайки част от бирата върху блузата си.

Трите момчета започнаха да се смеят силно, което допълнително засрами Куки. По-малкото момче вдигна отново чашата и изпи останалите няколко глътки наведнъж, сякаш в нея имаше вода, а не алкохол. Някак успя да възпре порива да изплюе последната глътка от течността. Вместо това преглътна и стисна очи. Почти веднага усети гадното чувство в стомаха си. Гърлото го заболя, а слюнката му бе неприятно горчива.

- Какво става тук? – дрезгав глас привлече вниманието на всички, които се намираха на масата. Куки вдигна насълзените си очи към изправеното момче. Техюнг изглеждаше раздразнен.

Трябваха му само няколко секунди, за да огледа масата и да забележи празната чаша в ръцете на Куки. Мозъкът му сякаш замръзна, а веждите му се събраха от прииждащия гняв, който го заля.

- Луди ли сте!? – викът му привлече вниманието на всички в заведението. – Дали сте му да пие бира? Та той е едва на единадесет години! Що за глупост!

- Успокой се, за бога! Какво толкова? Аз бях на тринадесет, когато започнах да пия алкохол.

- Изобщо не ме интересува, Чаньол! Аз нося отговорност за Куки. Джимин ще ме убие! Освен това, нямате право да го карате да пие алкохол!

- Я, чакай малко! – Чаньол се изправи от мястото си и заобиколи масата, заставайки лице в лице с Техюнг. – Не съм го карал насила! Малкото лайно само пожела да пие!

В следващата секунда юмрукът на Техюнг се срещна с лицето на Чаньол. Те се огледа наоколо, осъзнавайки каква тълпа се образува около тях. Срамът и яростта го завладяха напълно и той сграбчи ръката на Куки, а с другата своя вдигна сака си и се отправи към изхода на заведението.

- Ей, чакай! Ами сметката!

Думите „загаснаха", веднага щом вратата се затвори след двете момчета.

Техюнг пусна сака си на земята и се обърна към по-малкото момче. Огледа всяка част от тялото и лицето му. Бузките му бяха румено червени, а очите му – премрежени. Техюнг въздъхна и го прегърна силно, поставяйки целувка върху черните му коси.

- Никога повече няма да те оставя сам, обещавам!

- Спи ми се – прошепна в отговор Куки.

Техюнг се усмихна и отвърна:

- Прибираме се, малчо.

*

Джимин беше седнал на дивана и гледаше някакво случайно музикално предаване, когато входната врата се отключи и отвори. Чуха се тихо бърборене и звукът от събуване на обувки, след което Техюнг и Куки влязоха в хола. Джимин се усмихна на двете момчета, но усмивката му веднага се скри, щом очите му се стовариха върху Куки.

- Какво е станало? – попита той и се изправи от дивана, отправяйки се директно в посока на малкото си братче. Прокара пръсти по косите му и се загледа в сънените му очи. – Пил ли си? Техюнг? – Джимин издаде нотка на изненада и шок, когато Техюнг само поклати глава в отговор.

- Но, защо? Как? ... Как?

Техюнг въздъхна и свали сака, който все още държеше в ръка.

- Бяхме с едни познати от курса по джудо и решихме да хапнем рамен. Оставих го само за пет минути и когато се върнах, го заварих така. Онези кретени са му дали да пие бира.

- Какво? – Джимин погледна отново към Куки и обхвана бузите му в шепи. – Куки, да постим?

- Мхм – отвърна в отговор малкият и се отправи към стаята си.

Джимин изчака братчето си да затвори вратата, след което се обърна към своя приятел със сърце, пълно със смесени чувства.

- Не мога да повярвам, че си позволил да се случи подобно нещо. Имам ти доверие и когато Кук е с теб, винаги съм се чувствал спокоен.

- Джимин, не съм искал да се случи. Освен това, не е кой знае какво. Просто е опитал от бирата.

- Пил е бира, Техюнг. Алкохол! Прекалено е малък. Това е малкото ми братче! Не искам никога да пораства.

- Да, но все някога това ще стане, Джимин. Не можеш да го предпазиш от всичко. Освен това, можеш да ми имаш доверие.

- Вече не съм толкова сигурен – отвърна Джимин.

Ситуацията бе просто смешна. Техюнг никога не би позволил Куки да пострада. Сега обаче, Джимин се държеше така, сякаш Те не можеше да се грижи за себе си, камо ли за някого другиго.

Техюнг се засмя тихо и поклати глава.

- Както и да е. Не съм направил нищо умишлено. Уморен съм и ще се прибирам. Лека нощ, Джимин.

Чернокосото момче отвори устни, за да каже нещо, но гърбът на Техюнг го остави безмълвен. Беше ядосан заради Куки, но и знаеше, че Те никога не би допуснал нещо лошо да се случи на по-малкото му братче.

Може би беше прекалил в реакцията си.

А денят бе започнал толковахубаво.