Юнги изпсува под нос, като смачка поредна топка хартия в ръката си и я хвърли в малка найлонова торбичка на пода. В хола все още се носеше миризмата на изпражнение, което дълго щеше да остане в спомените му. Не беше любител на чистенето на ламинат с мокри кърпички и особено на тази топка косми, която Чен му „хвърли" в ръцете с думите: „ще си го взема след час".

- Ще те убия! – извика Юнги и свали един от чехлите си, мятайки го към животното. Котаракът скочи и изсъска заплашително срещу него.

- О, така ли? А какво ще кажеш да те хвърля през прозореца? Или може би няма смисъл...имаш си шибаните девет живота. За Бога! Разговарям с котка....
Юнги грабна торбичката с мръсни кърпички и се отправи към кухнята, когато на входната врата се позвъни. Той остави торбичката върху плота и се отправи към вратата, поглеждайки през шпионката преди да отвори. Изненадан, Юнги се отдръпна от вратата и се огледа около себе си, сякаш щеше да открие групичка хора, които му се присмиват на реакцията. От другата страна на вратата, в цялата си неземна прелест, стоеше Джимин и чакаше да бъде поканен. Юнги усети как сърцето му бие бурно в гърдите. Не можеше да повярва на очите си. Опита да се успокои и огледа дрехите си, за да е сигурен, че няма следи, показващи, че допреди минути бе чистил котешко лайно от пода. Когато се почувства по-спокоен, той отключи и отвори вратата.

- Здравей! – отвърна първи Джимин. – Извинявай, че идвам без предупреждение, но исках да поговорим. Удобно ли е?
Юнги усети как сърцето му се качва в гърлото. С едно просто кимване, той покани Джимин вътре. По-ниското момче събу обувките си и ги бутна настрани, след което се огледа около себе си. За първи път идваше в апартамента на Шуга и това породи в него малка нотка на нетърпение да разгледа.

- Кафе? – предложи Шуга, за да прекъсне неловката тишина.

- Да, благодаря! – усмихна се Джимин и се настани върху дивана в хола.
Той беше изненадан от светлото помещение и от това, че бе толкова чисто и практично. Не се беше замислял в какви условия живее Шуга и как се справя с домакинството, но с изненада установи, че е доста умел.

Навсякъде от пода миришеше на препарат или нещо подобно, и това накара Джимин да сбръчка нос. Дивана беше страшно удобен, а малката стъклена масичка беше покрита с моливи и голям бял скицник. Джимин прехапа устна от желание да разгърне скицника и да види какво има вътре. Някъде далеч в съзнанието му изникна образът на чаша кафе, върху което има красив дизайн. Джимин направи всичко възможно, за да сдържи напиращото любопитство. Изведнъж върху дивана се качи сив, пухкав котарак, който Джимин веднага разпозна. Беше го виждал на снимка в инстаграм постовете на Юнги. Джимин се усмихна на милата животинка, която вече се катереше по бедрата му.

- Хей, здравей красавице!

Той прокара пръстите си през меката козинка на котарака и го притисна по-близо до гърдите си, за да го гушне в мечешка прегръдка.

- Ох, виждам, че си се запознал с Луцифер – появи се Шуга в хола, носейки две чаши с кафе. Той постави едната пред Джимин, а своята продължи да държи, настанявайки се неловко върху дивана.

- Да, очарователна е.

- Той – поправи го Шуга. – Не бих казал, че е очарователен. Цял ден чистя след него и изобщо не ми е забавно.

- Но погледни каква душичка е! – възкликна мило Джимин и вдигна котарака над главата си. Устните му се разпънаха в огромна усмивка, което принуди клепачите му да се свият в полумесеци.

Юнги се усмихна на красивата картина, която представляваше лицето на Джимин. А когато той приближи котарака обратно в обятията си, животното веднага се отпусна и замърка спокойно.

- Не мога да повярвам, че това е същото животно. Допреди десет минути бе истинско чудовище.

Джимин се засмя и о, Господи...смехът му бе като мед, който капе от лъжичка! Юнги се загледа в момчето за известно време, преди да се осъзнае и да прочисти гърлото си.

- Та... Не искам да прозвучи грубо, но защо си тук? Имам предвид, не очаквах, че ще дойдеш. Чакай...от къде знаеш къде живея?

Бузите на Джимин придобиха лек розов нюанс, при което той погледна надолу към скута си, където лежеше пухкавото създание. Не знаеше как да свърже думите си в правилно изречение, за да обясни колко объркан и същевременно сигурен бе в това, което щеше да направи и каже. Искаше просто да щракне с пръсти и всичко да мине само за миг. Думите да се излеят като песен и той да се намира в прегръдката на другото момче.

Лицето на Шуга беше като порцелан. Емоциите, които Джимин искаше да намери, не бяха изписани по него и това го правеше супер несигурен. Ами ако Шуга вече не изпитваше нищо към него? Ако беше закъснял? Джимин не знаеше отговорите на тези свои въпроси, но нямаше да чака повече, за да ги получи. Каквото и да бе бъдещето за двамата, Джимин знаеше, че това бе моментът то да стане ясно. Затова без повече увъртания и изчакване да събере кураж, който може би никога нямаше да има, Джимин отвърна:

- Мисля, че си падам по теб – беше бързо и думите му излязоха като свързани с лепило, но да ги повтори, бе просто немислимо. Лицето му се разпали като факла, а физиономията на Шуга го накара да изпита притеснение, от което кожата му да настръхна.

- Какви ги върша... – прошепна на себе си Джимин и остави котарака настрани, за да се изправи от дивана. – Исках да кажа, че...аз...ами... – той почеса врата си, опитвайки да заеме ръцете си с някакво действие. Чувстваше се толкова нервен, а мълчанието и непроницаемият поглед на Шуга, го караха да се изпепелява от тревога и срам.

- Шегуваш ли се с мен? – отвърна изведнъж другият, което накара Джимин да застине на място. Ръцете му се спуснаха надолу и паднаха, сякаш нямаха сили в себе си. – Преди време, когато ти споменах за чувствата си, ти ме разкара, а сега ми казваш, че си падаш по мен? – отвърна отново Шуга и протегна ръка, за да хване тази на Джимин. Постави внимателна целувка върху дланта му и се изправи бавно на крака, за да застане лице в лице с другото момче.

- Опитвам се да бъда рационален, но около теб не ми се получава. Кажи ми, че това не е шега за теб!

Джимин притаи дъх. Не знаеше какво да прави и как да се държи. Емоцията, с която бяха изречени думите на Шуга, накараха сърцето му да се свие. Очите му сякаш се заковаха върху неговите и когато Юнги се приближи, Джимин ги притвори съвсем леко.

- А ако те целуна сега? Няма да се отдръпнеш с думите, че сме „просто приятели", нали? – Шуга прошепна близо до лицето му.

Джимин единствено успя да кимне в отговор. Юнги не почака нищо повече, впусна се в страстна, гореща и дълго чакана целувка, която накара крайниците на Джимин да затреперят. Той обви ръцете си около врата на Шуга и го притисна до себе си. Отначало целувката беше само устни срещу устни, засмуквания, хапания и глътки въздух, след което се превърна в борба на езици – горещи и грапави един срещу друг. Джимин изстена в устата на Шуга, който погълна малкия стон с пълно удоволствие. Ръцете му бяха някак груби, но и внимателни, докато притискаха Джимин зад гърба. Искаше му се този миг да не свършва, защото това бе нещото, което го караше да се чувства истински жив. Да държи любимия в обятията си.

Джимин погали малките, къси косъмчета коса, които си почиваха върху врата на Шуга и измрънка в целувката, за да му даде знак, че трябва да спрат.

Макар че не искаше да го прави, Шуга се отдръпна, поемайки глътка въздух. Мирисът на кожата на Джимин бе като опият за него и той почти веднага зарови лицето си във врата на по-ниското момче. Бяха му нужни няколко секунди, за да събере емоциите си и да прошепне:

- Ако това е сън, не искам да се събуждам.

- Не, не е – прошепна Джимин и зарови пръстите си в меките коси на другото момче.
Не искаше да го пуска от обятията си. Беше толкова приятно да бъде заклещен до тялото на Юнги. Не можеше да опише чувството на спокойствие, което се разнасяше в душата му. Сякаш изминалите дни не съществуваха. Топлите длани на Юнги се спуснаха по ханша му и тялото му леко се отдели от това на Джимин, за да може да го погледне в очите. Тъмни и дълбоки. Топли и красиви. Юнги го искаше само за себе си и самата мисъл да го загуби заради проклетата истина, която премълчаваше, го караше да се страхува. Страх, който искаше просто да преглътне, да зарови и никога повече да не усеща. Но в живота никога нищо не е толкова просто и Юнги го осъзнаваше много добре.

- Искам пак да те целуна .
Думите на Джимин изкараха Юнги от разбърканите му мисли. Бузите му се покриха с лек червеникав оттенък и устните му се отвориха, без да могат да произнесат и звук. Нямаше нужда да казва нищо. Просто трябваше да се наведе напред и да постави устните си върху тези на другото момче, и наистина щеше да го стори, ако една много нахална и груба животинка не бе решила, че моментът е прекрасен да се покатери по крака на Юнги.

- Аух! – извика той, когато ноктите на котарака се забиха в лявото му бедро – Ах, ти! Кълна се, ако Чен не те обичаше толкова много, вече щеше да летиш към пътната вратичка! – Юнги хвана котарака за врата и го надигна до нивото на лицето си, за да погледне сърдитата му физиономия.

- Сега разбирам защо името му е Луцифер – звънливата нотка смях, която се прокрадна в думите на Джимин бе като симфония за ушите на Юнги. – Подай ми го. Мисля, че с мен се сработва по-добре.

Юнги подаде пухкавото коте на Джимин, който го прие в обятията си като малко дете. Нежните му докосвания успокоиха малкото животно и то се отпусна в прегръдката му. Това бе мигът, в който Шуга пожела да бъде котка.

*

- Те-хьонг, може ли да ядем сладолед докато гледаме телевизия? – Куки стоеше на прага на кухнята, а в ръцете си носеше голяма кутия ванилов сладолед. Очите му бяха големи и светеха като онези коледни лампички, които правят празника толкова светъл и топъл. Техюнг се намираше във военна зона и много добре го осъзнаваше. От една страна „законите" на Джимин, а от друга – големите, бебешки очички на Куки. О, мамка му, на кого му пука!

- Естествено, че може, малчо. Вземи две лъжици и идвай тук.
Куки подскочи радостно и изтича обратно в кухнята, за да вземе две малки лъжички. Когато се върна обратно в хола, Техюнг вече подготвяше филма, който по-рано бяха избрали. Борбата беше ожесточена до мига, в който Куки не направи онази сладка физиономия, която те кара да се подкосиш и да забравиш как да говориш. Бебешкото му личице с изпъкнали бузки и тъжни очички, все още плуваше в съзнанието на Техюнг. В крайна сметка, изборът на Куки бе „Мадагаскар 2". Забавна и лека анимация, която Техюнг бе гледал безброй пъти. Естествено, тази информация бе строго-секретна. Щом Куки се настани до него, Техюнг стартира филма и взе една от лъжиците, които стояха в ръцете на по-малкото момче. Куки отвори капака на кутията и ахна от вълнение, щом заби лъжицата си в сладкото изделие.

- По-бавно, малчо. Ще ти замръзнат зъбите – Техюнг се засмя на картинката, която се образуваше пред него.
Куки стоеше с лъжица в устата, бузките му бяха издути, а очите му бяха разширени от изненада и удоволствие.

- Хьонг, сунено – измрънка Куки и измляска няколко пъти, за да се опита да раздвижи устните си. – Яуж по-мелко.

Техюнг се засмя с глас и поклати глава. Той взе лъжицата от ръцете на Куки и я постави обратно в кутията. Сложи топлите си длани върху бузите му и произнесе:

- Бавно и спокойно, Куки. Ще мине.

Топлината от дланите му се разпръсна като лечебен мехлем по замръзналите страни на по-малкото момче. Куки въздъхна и отвори леко устни, след което преглътна за последно.

- Блягодаля! – Куки отвърна с все още замръзнал език.

- Глупаче.

Техюнг пусна лицето на момчето само за секунди, за да премести кутията на масата и да придърпа меката завивка, която стоеше встрани. Постави я върху тялото на Куки и го придърпа по-близо до себе си. Куки веднага се сгуши под рамото му и постави главата си върху гърдите му. Вниманието му се отправи към филма, докато това на Те бе все още завзето от момчето в обятията му. Беше странно това, което изпита в този момент. И чувството го плашеше, защото това бе Куки – малкото братче на Джимин. А Техюнг го имаше за свое собствено.

Тогава какво бе това, което караше сърцето му да препуска като лудо?