Юнги стоеше седнал на един от столовете зад бара, докато се наслаждаваше на кратките, но сладки минутки почивка. Беше взел телефона си в ръце и всячески се опитваше да потисне необходимостта да пише на Джимин. Не си бяха писали от доста време и това го караше да се чувства виновен. Юнги не бе от типа хора, които биха зарязали някого току-така. Държеше на хората, които го заобикалят. Беше си обещал, че ще направи всичко възможно, за да накара Джимин да забрави за Юнги. Щеше да остане само и единствено образът на Шуга и може би ако имаше малко късмет, лъжата му нямаше да излезе наяве. Юнги не бе наивен, но се опитваше да бъде оптимист.

Гледайки в старите им разменени съобщения, русокосият осъзна, че така е по-добре. Да спре до тук. Юнги просто трябваше да бъде изтрит от спомените на Джимин.

- Пак се отнесе – игривият глас на Джин се прокрадна до слуха на Юнги, при което той повдигна глава, за да срещне погледа на другото момче.

Розовокосото момче носеше в едната си ръка кутия прясно мляко, а в другата – торбичка с кафе на зърна. Приятният аромат веднага се прокрадна в ноздрите на Юнги и той въздъхна леко.

- Защо закъсня толкова? – попита Юнги и остави телефона си на бара зад него.

- Имаше разпродажба в съседния магазин. След работа ще отида да си купя две тениски – отговори с доволна усмивка Джин.

Юнги въздъхна отчаяно и се изправи, за да вземе млякото от другото момче.

- Не мога да повярвам, че те изпратих за мляко, след като знам какъв си – Юнги постави картонената кутия близо до кафе машината и издърпа дръжката, за да си направи едно хубаво, дълго кафе. Обичаше да слага повече мляко, но кой можеше да го вини.

- Хей, не съм виновен за това, което съм! Можеш само да завиждаш.

- Щом си казал – Юнги се засмя на физиономията, която направи другото момче.

След кратко мълчание, Юнги събра смелост и проговори:

- Реших отново да пробвам с Джимин. Тоест, да бъдем нещо повече от приятели.

Преди Джин да имаше възможността да отговори, Юнги го изпревари.

- Знам, че му обещах, че ще бъдем само приятели, но не мога. Опитвам се и не се получава. Не спирам да мисля за него и това ме побърква. Тези дни сме толкова близки.. прегръдка тук, прегръдка там. За миг щяхме да се целунем, Джине. Да се целунем! Умирам при мисълта за устните му върху своите. И повярвай, знам, че е грешно, но просто това е, което изпитвам – Юнги си пое дълбоко въздух и затегна дръжката с вече добавената доза кафе.

Той подпря челото си върху ръба на кафе машината и прошепна:

- Обичам го.

Погледът на Джин веднага омекна. Той постави длан върху гърба на своя приятел и колега, и продума с нежен глас:

- Може би е време да му кажеш, че Шуга всъщност е Юнги. А може би, Джимин изпитва същото към теб и ще те разбере.

- Не! Няма да ме разбере! – Юнги натисна най-горното копче на машината и между тях се разнесе приятната миризма на току-що направено кафе. – Аз не бих го разбрал! Не бих простил! И се мразя за лъжата, която вкарах в нашата връзка! Ако изобщо може да се нарече връзка.

- Юнги...прекалено много го мислиш. Успокой се и ще намерим решение на този проблем.

- Чудя се дали изобщо има решение. Знаех си, че не трябваше да го лъжа. Сега е толкова трудно.

Джин въздъхна и потупа Юнги по гърба още веднъж. Искаше да му даде спокойствие, но знаеше, че Юнги е по-напрегнат от всякога. В главата му беше каша и нито Джин, нито Чен, можеха да поправят това.

*

Техюнг лежеше в леглото си и се опитваше да не мисли за Джимин и начина, по който просто си тръгна от училище. Личеше си, че е разтроен и объркан. Техюнг беше напълно наясно, че лъжата на Шуга бе излязла наяве. Макар да се чувстваше зле за Джимин, той почувства и облекчение. Не спираше да мисли за тайната, която пазеше от него. Съвестта го изяждаше жив и всяка сутрин се будеше с намерението, че ще му каже всичко, но винаги, щом видеше лицето на Джимин, думите просто застиваха в гърлото му.

От два часа се опитваше да запомни кратък абзац от урока си по Биология, но мозъкът му работеше на съвсем друга честота. Постоянно проверяваше телефона си за съобщение от Джимин и сериозно започваше да се притеснява.

Дали бе с Юнги? Дали Джимин бе добре?

Мислите на Техюнг се редяха в една безкрайна редица до мига, в който не чу дразнещото звънче за известие. Той грабна бързо телефона си и отвори веднага полученото съобщение от Джимин.

Беше снимка.

А под нея се появиха още съобщения.

Chimania: Пред кафенето съм и се чувствам като преследвач.

Chimania: Би трябвало да съм ядосан, но не мога да се накарам да бъда.

Chimania: Те, може ли да останеш тази вечер у дома? Моля те!

Taehyung Kim: Разбира се! Ще купя пица и кола. Ще взема и една голяма торта.

Chimania: Ягодова..

Taehyung Kim: ..каквато обича Куки. До половин час съм пред вас.

Chimania: Те. Благодаря ти!

Техюнг усети как гърдите му се свиват. Изпита мъка, същата такава, каквато капеше като отрова от съобщенията на Джимин.

*

Техюнг почука на вратата, докато се опитваше да не изпусне картонената кутия, в която се намираше ягодовата торта. Чуха се бързи стъпки, след което вратата се открехна и през малкият процеп се подаде главата на Куки. По-малкото момче се усмихна при вида на Техюнг и отвори широко вратата, за да го посрещне.

- Те-хьонг! – по-малкото момче скочи в прегръдката на Техюнг, като при движението картонената кутия се размърда.

- Внимавай, Куки! – възкликна изненадано Техюнг – Ще събориш кутията!

- Извинявай, хьонг! – Куки се засрами и пое една от торбите, които носеше по-големият.

Щом влязоха в топлата къща и оставиха нещата върху плота в кухнята, Техюнг попита:

- Къде е Джимин?

Куки отвори хладилника и взе едно шише с минерална вода, като след това го подаде на Техюнг.

- Хьонг е горе. Мисля, че се къпе. – Куки се приближи бавно до картонената кутия, като леко повдигна капака, за да погледне вътре. Веднага щом видя ягодовата торта, той подскочи. – Това за мен ли е?

Техюнг се засмя на радостната реакция на по-малкото момче.

- Да, малчо. Ягодова торта – любимата ти.

Куки веднага остави кутията и се приближи до Техюнг, за да го прегърне. Те не можа да удържи желанието да прокара пръстите си в меките, черни коси на Джункук. Обожаваше малкото момче като свой кръвен брат. Куки бе израснал пред очите му и Техюнг никога нямаше да забрави деня, в който се запознаха. Куки бе едва на две и все още не можеше да говори ясно. Беше висок до коленете на Те и обичаше постоянно да бъде в прегръдката на някого.

- Какво става тук? – Джимин се появи на вратата, при което Куки извика радостно и се отдели от прегръдката на Техюнг, за да се озове в тази на своя брат.

- Те-хьонг ми е купил ягодова торта! Любимата ми! Ще я изям цялата! – Куки говореше превъзбудено и високо. Това породи усмивка върху лицето на Джимин.

- Така ли? А за нас ще има ли? – Джимин разроши черните коси на братчето си.

- Да. Едно за Те-хьонг, едно за Джимин-хьонг и много за мен!

При тези думи на Куки, Джимин и Техюнг избухнаха в смях.

- Добре, добре. Но първо си напиши домашните и тогава ще вечеряме.

- Добре! – Куки подскочи и се затича към втория етаж от къщата, където се намираше стаята му.

Джимин се обърна към Техюнг и му се усмихна леко.

- Благодаря за тортата! – рече Джимин и се приближи до електрическата кана, за да стопли вода. – Чай?

- Кафе – отвърна Те и се настани на един от столовете, разположени около масата.

Джимин взе пакетче разтворимо кафе и го изсипа в порцеланова чаша с надпис "Home", след което напълни чашата с вода точно до половината. Техюнг винаги пиеше кафето си така. Джимин остави чашата пред своя приятел и се върна, за да си направи чай. В главата му не спираше да се върти образът на Шуга. Чувстваше се странно. Трябваше да бъде ядосан, адски ядосан, но не беше. Бе по-скоро объркан, любопитен и много изненадан.

Самата мисъл, че през цялото това време Шуга е бил Юнги, го караше да настръхва. Всички споделени неща, всички моменти, в които бе говорил за Юнги пред Шуга, караха страните на лицето му да променят цвета си. Как изобщо бе стигнал до тук? Как можеше нещо такова да се случи в неговия скучен живот?

- Отнесе се.

Гласът на Те накара Джимин да подскочи. Едва тогава до слуха му достигна звукът на вряща вода.

Джимин побърза да изключи каната и да напълни чашата си с гореща вода, след което се настани до Техюнг. Двете момчета постояха в пълно мълчание известно време преди Техюнг да проговори:

- Не обичам да те виждам такъв.

Джимин повдигна главата си и срещна погледа си с този на Те. Устните му се изкривиха в усмивка, макар изобщо да не му бе до такава. Знаеше, че Техюнг мрази да го вижда намръщен, но просто не можеше да спре емоциите, които бушуваха в сърцето му.

- Съжалявам. Още не мога да повярвам какво ми се случва. Един ден всичко е наред, а на другия се оказва, че живея в индийски сериал – отвърна той и Те се засмя леко, което породи усмивка от страна на Джимин. Скоро след това лицето му отново придоби онзи отнесен израз, който имаше винаги, когато се опитваше да разбере дадена задача по Математика.

Джимин се изправи с чашата си в ръка и се отправи към мивката, за да я остави там. По-късно щеше да я измие, заедно със съдовете от вечерята. Погледът му се концентрира в нищото, а тиктакането на часовника, закачен над вратата, завзе слуха му.

Пред очите на Джимин се въртяха като на филмова лента моментите и спомените свързани с Шуга. Сети се за онзи път, когато бяха отишли до заведението за бързо хранене в един сутринта. Спомни си денят, в който посетиха парка и стояха сгушени под голямото дърво, върху чиято кора бяха издълбани семейни спомени. Джимин си представи усмивката на Куки в моментите, в които малкото момче говореше за Шуга. Ами целувката, която така и не успя да забрави... Само устни върху устни. Толкова невинна, а в същото време толкова изгаряща целувка. Джимин почувства как сърцето му препуска лудо в гърдите.

Едва когато усети дланта на Техюнг върху рамото си, Джимин се обърна и срещна погледа му. Лицето на Техюнг бе изпълнено с тревога, веждите му бяха сключени над клепачите, а устните му бяха придобили формата на черта.

- Джимин, какво има? Защо плачеш!?

Джимин единствено изскимтя и се сви под ръцете на приятеля си. Едно малко гласче дълбоко в главата му, не спираше да крещи, че не е редно, но това беше единственият начин. Джимин просто трябваше да бъде сигурен.

Бяха му нужни само три-четири секунди, за да се вземе в ръце и да се повдигне на пръсти, сливайки устните си с тези на Техюнг.

Бяха гладки като кадифе и имаха вкус на кафе. Техюнг остана изненадан. Очите му се фокусираха върху лицето на Джимин, което се намираше едва на няколко милиметра от неговото. Паника изпълни тялото му и преди да има възможността да осмисли какво се случва, той усети как устните на Джимин се раздвижват върху неговите. Беше съвсем леко и нежно потъркване, но се усещаше толкова вълшебно. Техюнг се засрами от нуждата да отвърне, но въпреки това не отблъсна Джимин.

Когато устните на Джимин напуснаха тези на Те, чернокосото момче се вгледа в лицето на своя приятел и прошепна настоятелно:

- Трябва да ми отвърнеш! Трябва да го направиш, за да разбера! Моля те!

- Не искам да те изгубя – прошепна обратно Те и затвори за миг очи, опитвайки се да контролира емоциите си.

- Ако държиш на мен ще ме послушаш – Джимин подпря челото си върху това на Техюнг и издиша. Топлият му дъх полази по кожата на Техюнг, при което цялото му тяло настръхна.

Колебанието на Техюнг не му позволи да стори каквото и да е. Страхът да изгуби приятелството си с Джимин го побъркваше. Тялото му просто се парализира.

- Те! Направи го! – Джимин настоя и стисна блузата на Техюнг в своите юмруци.

- Обещай ми, че нищо между нас няма да се промени! Обещай ми и ще го направя!

- Обещавам.

Джимин изскимтя, когато устните на Техюнг нападнаха неговите в страстна и бурна целувка. Сякаш нямаше да има утре. Сякаш това бе миг, чакан от дълго време, и нищо и никого не можеше да го развали.

Веждите на Джимин се надигнаха от изненада и възторг. Това трябваше да бъде мигът, в който сърцето му избухва като фойерверка и оставя след себе си само пепел. Това трябваше да утоли копнежа, който изпитваше месеци наред. Това трябваше да накара камбанките в главата му да зазвънтят със силно „Той е!".

Но не бе.

Това се превърна в мига, в който Джимин осъзна, че вече не обича Те.

Когато се отделиха един от друг, сърцето на Джимин се сви. Изпита вина. Вина за това, че принуди Техюнг да премине през това. Вина, че трябваше всичко да стане по този начин.

Техюнг не смееше да се отдели от Джимин. Можеше да се закълне, че другото момче беше на път да се разплаче, но това не стана.

Вместо това върху лицето на Джимин се появи малка усмивка. Той повдигна главата си и срещна погледа на Техюнг. В него видя благодарност и любов, които никога нямаше да бъдат забравени. Техюнг придърпа Джимин в обятията си. Пръстите му се заровиха в черните, гъсти коси, а устните му поставиха малка целувка върху челото му.

- Сега вече знаеш какво да правиш – прошепна Техюнг, като за отговор получи единствено леко кимване.