Знам, че се забавих страшно много с качването, но просто.....да....няма мисъл да се извинявам. Ще качвам когато мога. Ще се постарая повече да няма такава голяма дупка между главите. Благодаря ви за търпението.

---------------------------------------------------------------------------------

Щом вечерта настъпи, Джимин усети как напрежението го изкарва извън контрол. Два пъти изля чашата си с кафе и почти не подпали хавлията в кухнята, докато се опитваше да направи домашни пуканки. По принцип не бе толкова разсеян. Много добре знаеше, че всичко е заради очакваното гостуване на Шуга. Макар да се опитваше всячески да си втълпи, че няма нищо нередно в това да се чувства така, Джимин знаеше, че това не е нормално.

Знаеше, че няма от какво да се притеснява, но въпреки това изпитваше нетърпение и нервност, които го побъркваха.

Куки не спираше да тича развълнуван из къщата. Разнасяше дисковете си с игри, крещейки как след филма с Шуга ще играят. Джимин трябваше да се радва на ентусиазма на брат си, защото Куки заслужаваше всички усмивки на света. Не беше виждал братчето си толкова щастливо от месеци. Последният път бе, когато Джимин намери почти същото керамично слонче, каквото му бе подарил баща им.

Заровен в мислите си, Джимин усети как някой го дърпа за ръкава, едва когато загуби равновесие. Куки стоеше до него и го гледаше с големи блестящи очички. Звукът от звъненето на вратата върна Джимин в реалността и той ахна, поглеждайки към часовника на стената.

Беше почти девет вечерта. Сърцето на Джимин щеше да изскочи от гърдите му, когато тръгна към вратата. Постоя известно време пред нея, търкайки потните си длани в бедрата си. Прочисти гърлото си и отвори.

Шуга бе облечен в бяло горнище и черен спортен панталон, който стоеше прилепнал по краката му. Носеше маратонки, които изглеждаха адски удобни и черна бейзболна шапка, на която пишеше „Sweet".

Усмивката му бе малка и Джимин можеше да се закълне, че прочете срам, който беше сигурен, че присъства и върху неговото лице.

- Здравей! – поздрави Шуга и Джимин кимна леко с глава.

- Здравей! Заповядай!

Щом Шуга пристъпи през прага, беше посрещнат от тичащия в негова посока Куки.

- Шуга-хьонг, радвам се да те видя! Виж, взех си джойстика. Може да играем на игри след филма. Искаш ли? Моля теее!
Шуга се засмя леко. Лицето му се беше превърнало в една сладка картинка, щом погледнеше към Куки.

- Защо не! След филма ще поиграем. Стига брат ти да няма нищо против.

- Хьонг, нали може? – Куки се присламчи към брат си и го погледна с влажни, кучешки очички.

Как Джимин можеше да откаже на това?

- Да, Куки. Може да поиграете. Но след като вечеряш и изгледаме филма.

- Дааа! – извика Куки и прегърна брат си през кръста. Стисна го толкова силно, че това почти изкара въздуха на Джимин.

По-голямото момче прокара пръсти между косите на малкото си братче и постави малка целувка, преди да се отделят.

Трите момчета се отправиха към дневната, където Куки вече беше изсипал цялата си колекция от видео игри.

- Съжалявам за това – отвърна засрамено Джимин. – По принцип не е толкова разхвърляно.

- Не се притеснявай. Уютно е. Харесва ми тук.

Бузите на Джимин се изчервиха, когато засече погледа си с този на Шуга.

За няколко секунди никой не каза нищо. Куки бе прекалено разсеян с това да избере най-добрата игра.

- Ще започваме ли? – Шуга разчупи неловката тишина. Джимин не можеше да бъде по-благодарен за това.

- Ще донеса пуканки и нещо за пиене. Вие пуснете филма. Куки, помогни на Шуга, моля те.

- Добре, хьонг.

Няколко секунди по-късно, Джимин се върна с огромна купа пуканки и три чаши. Под рамо бе стиснал шише с натурален сок от портокал и малък плик с шоколадови бисквитки. Остави всичко на масата пред дивана и седна близо до Куки, опитвайки се да бъде на прилично разстояние от Шуга. Едва когато филмът започна и всичко утихна, Джимин си позволи да се отпусне и да се наслади на вечерта.

Смехът на Куки огласи помещението и Джимин се усмихна. Обичаше да вижда братчето си радостно. Шуга се присъедини и прокара ръка през рамото на по-малкото момче, позволявайки му да се подпре на гърдите му. Куки беше поставил купата с пуканки върху корема си и похапваше сладко, а краката му бяха върху бедрата на Джимин.

Всичко беше някак толкова правилно. Тази домашна топла атмосфера, която бе напуснала дома им преди години, липсваше толкова много на Джимин.

Половин час по-късно, Куки се предаде над умората и заспа върху гърдите на Шуга. Макар че позата за Шуга бе неудобна, той така и не махна ръцете си, които образуваха здрава прегръдка около раменете на Куки. Джимин се усмихна леко и без глас произнесе „Благодаря" към Шуга. Другото момче единствено намигна в отговор и отново се загледа в екрана на телевизора. Тишината взе своя приятен връх, позволявайки на двете момчета да се отпуснат в компанията един на друг.

Вечерта напредна с бързи обороти, сякаш някой буташе часовника нарочно напред и щом филма свърши, Шуга стана внимателно, продължавайки да държи в ръце спящото момче.

- Предполагам, че играта след филма се отлага – Юнги се усмихна на спящото лице, което се беше скрило в гърдите му.

- Знам, че утре ще съжалява. Много се зарадва, че ще ни гостуваш.

- И аз се радвам, че ме покани. А сега нека го оставим да поспи. Ще ми покажеш ли къде е стаята му?

Джимин кимна леко с глава и тръгна напред, давайки знак на Шуга да го последва. Те продължиха по тесния коридор към стаята на Куки. Беше малка, уютна стая с голям прозорец на стената, легло в средата и бюро – точно до прозореца. По стените бяха окачени различни плакати на галактиката и някои филмови постери. Шуга не обърна голямо внимание на подробностите, тъй като Куки се размърда в ръцете му и се опита да се сгуши повече. Веднъж оставен на леглото, той си намери удобна позиция и остана в нея, отнесен в сладкия сън. Джимин се наведе, за да постави малка целувка върху челото на братчето си и да се погрижи да бъде завит добре. С тихи стъпки двете момчета излязоха от стаята и затвориха вратата. Останаха сами в тъмния коридор и Джимин прочисти гърлото си, за да пречупи получилата се неудобна ситуация.

- Благодаря, че се погрижи за Куки.

- Няма проблем. Той е мило дете. Харесва ми.

- Да...добро дете е. Е, създава ми известни ядове, но кой брат не го прави?
Шуга издаде лек смях и почеса врата си засрамено.

- Е, аз ще тръгвам.

- Да...добре – отвърна тихо Джимин.

Няколко секунди Юнги постоя така, сякаш се надяваше Джимин да каже нещо, за да го спре. За да има причина да остане още малко. Истината бе, че никак не искаше да си тръгва. Беше му прекалено приятно в компанията на Джимин. Не искаше нищо в замяна. Само да се полюбува няколко минути на красотата, която сияеше от другото момче.

След като стана ясно, че Джимин няма да го спре, Юнги се завъртя на пети и тръгна по вече познатия коридор. Спря се до дивана в дневната, за да си вземе бялото горнище и продължи към входната врата. Нахлузи маратонките, с които бе дошъл и се обърна към Джимин с лека усмивка.

Напрежението беше толкова гъсто, че за миг Шуга си представи как го реже с нож и отхапва голяма хапка.

- Ами..лека нощ тогава. Беше ми изключително приятно. Благодаря, че ме покани!

- З-за нищо – отвърна бавно Джимин.

В мозъка му бе такава каша. Искаше толкова много да го спре. Да не му позволи да си тръгне. Не искаше да остава сам. Тази вечер за първи път от години, Джимин не се почувства сам.

Тихият клик, който издаде вратата изкара Джимин от мислите му и той отвори няколко пъти уста, за да каже нещо, но не успя да произведе и звук. Шуга излезе навън и отново се обърна към Джимин с леко притеснена физиономия. Устните му се отвориха и затвориха, подобно на Джимин.

- За онзи ден! – казаха двамата едновременно и бузите на Джимин порозовяха, щом видя леката усмивка по устните на Шуга.

- Ти първо – побърза да каже Джимин.

- Доста мислих за онзи ден. Исках само да кажа, че ако имаш нужда от някого...аз съм насреща.

- В-винаги? – гласът на Джимин потрепери от емоциите, които го заляга. Щом видя лекото кимане на Шуга, Джимин въздъхна и прескочи разстоянието между тях, прегръщайки силно другото момче. Шуга издаде звук на изненада, но въпреки това ръцете му почти веднага се заключиха около малкото тяло на Джимин.

Топлият му дъх се плъзна по ушната мида на по-ниското момче и Джимин усети как тялото му се отпуска под топлината на другия.

Те постояха така няколко секунди, може би минута или две... Какво значение имаше това? Моментът бе върховен.

Джимин се отдели бавно и срещна погледа на Шуга. Можеше да се закълне, че в очите му виждаше онова, от което имаше нужда цял живот. Сигурност и топлина.

Самата мисъл, че държеше в ръцете си някого, който би могъл да му поднесе в ръце света, караше Джимин да затрепери.

- Студено е. Време е да се прибираш – промълви тихо Шуга, но противно на думите си той не отпусна захвата си над момчето.

- Знам. Но не искам – Джимин поклати леко глава и я сне бавно, подпирайки челото си върху гърдите на другото момче. – В прегръдката ти е достатъчно топло.

- Д-джимин! – възкликна Юнги.

Гласът му потрепери. И не, причината не бе студа.

- Какво правиш с мен?

- Какво?

- Защо ми даваш напразни надежди. Аз...знаеш, че...

- Моля те, млъкни. – Думите на Джимин трябваше да бъдат остри и прями, но начинът, по който излязоха от устните му бе мек и нежен. – Не разваляй момента.

Шуга не каза нищо повече. Просто се примири със ситуацията и стисна по-силно Джимин в прегръдката си. Сърцето му щеше да изскочи.

Парк Джимин искаше да го довърши.

И глупакът в него му позволяваше да го стори.

Толкова много те обичам. Как да те накарам да отвърнеш на чувствата ми? Мога ли да залича всичките спомени за Юнги и да оставя само образа на Шуга в главата ти? Мога ли да залича чувствата ти към Юнги и да ги обърна към Шуга? Можеш ли да видиш кой съм всъщност?

Защото аз самият вече не знам.