Минаваше четири следобед и денят почти си отиваше, когато през вратата на кафенето влезе високо момче със светлооранжева коса. Ароматът на свежа пролет достигна до носа на Юнги, принуждавайки го да се обърне към новодошлия. Щом очите им се срещнаха, устните на високото момче се извиха в очарователна усмивка. Той вдигна неловко ръка високо във въздуха и помаха на младия артист.

- Хей, Юнги! – Джин продължи бързо към бара, зад който се намираше приятелят му.

- Здравей, Джин! Нещо за пиене?

- Не, не. Пих кафе у дома. Е, какво има? За какво искаше да говорим?

Юнги само кимна с глава към малката, кръгла масичка, която се намираше в края на бара. В кафенето нямаше много хора и Юнги си позволи да седне за секунда. Освен това разговорът, който искаше да проведе с Джин, беше изключително важен.

- Не знам от къде да започна. – Гласът на Юнги бе слаб и несигурен, и това не остана незабелязано от Джин.

Джин бе приятел на Юнги от доста години и за тези години можеше спокойно да каже, че го познава като дланта на дясната си ръка. Познаваше всяка малка черта от лицето му, всяка мимика и всеки поглед. Можеше да разгадае кога Юнги има проблем и кога има нужда просто от услуга.

- Юнги, плашиш ме! Какво има? Нещо лошо ли е станало?

Джин преглътна импулса да протегне и хване ръката на Юнги.

- Не мога да реша дали това, което ще ти кажа е добра или лоша новина, но... – Юнги погледна към младото момче, което се спря пред вратата на заведението. Няколко секунди постоя там и след това просто се завъртя и отмина. Чернокосото момче въздъхна и погледна отново към своя приятел.

- Мисля, че започвам сериозно да се влюбвам в Джимин. И това ме плаши.

Джин постоя така няколко секунди преди да подскочи върху стола си.

- Знаех си, че ще успееш да го спечелиш! Толкова се радвам за теб!

- Джин.

- Ти го заслужаваш! Казах ти, че...

- Джин! – повтори по-високо Юнги.

- .. късметът ще ти се усмихне, но ти не ме послуша!

- ДЖИН, СТРАХ МЕ Е! – извика силно Юнги, което накара по-високото момче да спре да говори.

Група дами, които пиеха следобедното си кафе се завъртяха в тяхната посока, за да проверят източника на шума, след което отново се върнаха към темата си на разговор. Юнги въздъхна и смекчи тона си преди да продължи:

- Страх ме е от това. Веднъж вече му признах чувствата си и какво получих в замяна? – Отказа му. Ако...ако отново му споделя за това, което изпитвам, се страхувам, че няма да успея да понеса втори отказ. Аз...смешно е, но .. – Юнги направи кратка пауза преди да продължи. – Да ме нараняват не е любимият ми спорт.

Очите му блещукаха като малки звездички в нощта и Джин разбра колко сериозна бе ситуацията на Юнги. Той се премести по-близо до чернокосото момче и преметна ръката си през раменете му.

- Успокой се, моля те! Всичко ще бъде наред.

- Как? Как ще бъде наред? За първи път в скапания ми живот ме е страх да загубя някого. Не е честно, Джин! Не е честно!

- Знам...знам, Юнги – Джин потупа рамото на Юнги успокоително и продължи да говори, внимавайки за думите, които използва.

- Дай му време. Може би ти е отказал веднъж, но това не означава, че ще го направи втори път. Понякога на човек му е нужно време, за да разбере с кои хора да общува и с кои не. Почакай го.

- Там е проблемът, Джин. Опасявам се, че не мога да чакам още дълго. Преди два дни бяхме в парка и той беше в ръцете ми. В моите ръце, Джин! Имах го за няколко минути и всичко беше просто страхотно. Обаче знаеш ли кое е лошото? Когато се разделихме, се почувствах така все едно някой скъса парченце от мен. И чувството не бе никак приятно.

Джин единствено кимна. Той се опитваше всячески да даде съвет на Юнги, но всеки такъв сякаш не бе достатъчно добър. Чувстваше се като лош приятел.

*

- Хьонг? – Куки отвори леко вратата към стаята на Джимин и подаде главата си през процепа, за да провери по-голямото момче.

Джимин стоеше върху леглото си и гледаше в екрана на телефона си. Физиономията му се промени в секундата, в която вдигна лице и погледна към по-малкото си братче. Чонгкук бутна съвсем леко вратата и се мушна в пространството между нея и касата. В стаята миришеше на ванилия, което се дължеше на ароматизатора, закачен в близост до леглото. Джимин се усмихна и потупа мястото до себе си. Куки не почака втора покана, а скочи върху мекото легло и се настани до батко си, поставяйки глава в скута му. Пръстите на Джимин веднага си проправиха път в меките черни коси.

- Скучно ми е. И ми се яде сладолед.

Джимин се засмя леко и премахна бретона, паднал върху челото на по-малкия.

- После ще отскоча до магазина и ще купя голяма кутия шоколадов сладолед. Какво ще кажеш?

- Наистина ли? – Куки погледна лицето на брат си и се усмихна широко, опитвайки се да намести главата си по-удобно върху бедрото на батко си.

Джимин единствено кимна в отговор и отново отмести погледа си към екрана на телефона, който стоеше на мекия матрак до него.

От час гледаше чата с Юнги и събираше смелост да му пише отново. Не се чувстваше никак добре, тъй като другото момче не отговаряше на съобщенията му от по-рано.

Изглеждаше така сякаш Юнги се опитва да го игнорира и самата мисъл за това, караше Джимин да се задушава.

Спомни си нелепия начин, по който се запознаха и се усмихна съвсем леко. Усмивка, която таеше в себе си само страх. Страх от това, че може би с тяхното кратко приятелство бе свършено.

- Хьонг, плачеш ли? – Куки се изправи в седнало положение и обхвана лицето на Джимин в малките си шепи. Очите на по-малкото момче бяха широко отворени и блестяха като коледни светлини. Малки, сладки гънки от тревога се бяха изписали върху челото му и Джимин поклати глава, стискайки дланите му в своите, за да освободи лицето си.

- Не, Куки. Не плача. Просто съм уморен. Явно почивката не ми се отразява добре.

- Но, хьонг, очите ти са влажни и изглеждаш толкова тъжен!

Джимин можеше да се закълне, че лицето на Куки бе най-сладкото нещо, което някога бе виждал. Той не удържа на импулса да постави малка целувка върху челото му, след което се усмихна.

- Прекрасното ми братче! Какво ще кажеш още сега да отида до магазина и да купя сладолед?

- Да! – извика Куки и подскочи няколко пъти в леглото. – Хьонг, може ли да си направим филмова вечер? Ще ядем пуканки и ще гледаме „Хотел Трансилвания 2". Гледах рекламата по телевизията. Изглежда много интересно и забавно.

- Добре мъниче. Ще го гледаме довечера – Джимин кимна и се изправи внимателно от леглото си, за да се преоблече. Не искаше да излиза с домашните си дрехи.

- А може ли и Шуга-хьонг да го гледа с нас?
Джимин се обърна рязко към по-малкото момче и отвори устни, изненадан от думите му. Последно бе видял Шуга преди два дни, когато бяха отишли до парка. Споменът за това как стояха прегърнати, подпрени върху стеблото на дървото, накара бузите му да почервенеят. Той се усмихна леко и поклати глава бързо.

- Сигурно си има работа. Друг път ще го поканим.

- Но аз съм сигурен, че много ще му хареса филма!

- Куки не настоявай, моля те.

Джимин продължи да си търси дрехи, докато не намери любимите си черни дънки. Облече ги и изтупа блузата си, решавайки, че няма смисъл да я сменя. Щом в стаята настана тишина, той се обърна, само за да види как по-малкото му братче стои върху леглото с наведена надолу глава. Сърцето на Джимин се сви и той се приближи до Куки, поставяйки ръка върху главата му.

- Куки, не ми се сърди. Обещавам, че следващия път ще го поканим да гледа филм с нас.

- Но аз искам сега! – повиши тон Куки.

- Куки, моля те! Послушай ме.

- Не, хьонг! Аз те моля! Моля, моля, моля, моля!

Джимин се почувства като между чука и наковалнята. Той въздъхна и поклати глава. Не искаше да вижда Шуга толкова скоро. Чувстваше се засрамен от постъпката си преди два дни. Как щеше да го погледне в очите? Как трябваше да се държи с него? Трябваше ли да игнорира факта, че изпита уют и спокойствие в прегръдката му? Трябваше ли да поговорят за онзи ден?

Джимин се луташе между въпросите в главата си и по никакъв начин не успяваше да намери отговорите. Куки толкова много искаше да прекара вечерта в компанията на Шуга, докато Джимин се страхуваше да бъде в близост до него.

След като Юнги просто бе решил да зачеркне всичко между тях..каквото и да бе то, сега Джимин се страхуваше, че може би Шуга ще постъпи по абсолютно същия начин.

- Моля те, хьонг! Обещавам, че ще си чистя стаята цяла една седмица и ще ставам за училище на време! Много моля!

Джимин въздъхна и кимна леко. Колкото и да се опитваше, просто не можеше да откаже на малкото си братче.

- Нека му се обадя. Може да има работа.

- Благодаря ти, хьонг! Обичам те! – Куки стана от леглото и радостно обгърна тялото на Джимин с ръце. Устните на по-голямото момче се извиха в усмивка, а ръцете му отвърнаха на прегръдката.

*

Юнги беше оставил телефона си до контакта, тъй като той се зареждаше. Докато Шуга миеше купчината от чаши, която се бе образувала върху бара, чу звук от известие. Той остави всичко настрани и бавно закрачи към телефона си, за да провери.

Когато видя номера на Джимин върху екрана, успя единствено да издаде тих, изненадан звук преди да отговори на съобщението.

Chimania: Тук ли си?

It's just me: Здравей! Какво има?

Chimania: Може ли да ти се обадя?

It's just me: Да. Звънни.

Юнги подпря гърба си на плота зад бара и зачака нетърпеливо позвъняването от Джимин. Щеше да излъже, ако каже, че сърцето му е спокойно, защото бе точно обратното.

Еуфорията, която изпита, когато телефона му звънна бе непоносима, и той бързо вдигна без да се замисли.

- Ало?

- Здравей, Шуга. Удобно ли е?

- Да, да! Какво има? Всичко наред ли е?

- Да, просто се обаждам с предложение. Куки е до мен и ме помоли да те попитам дали си свободен довечера. Да кажем около девет?

- В девет? Момент да помисля ..– Шуга отдели телефона от ухото си и го допря до гърдите си. Щеше да се побърка от щастие. Няколко секунди след това отговори – Става. – Опита се да не звучи прекалено ентусиазиран около случващото се.

Някъде около Джимин се чу сладкият глас на Куки и Шуга се усмихна несъзнателно.

- Супер! Ам...ами Куки иска да си направим кино вечер и поиска да те поканя. Та..ако нямаш друго на ум?

- Не, не! Ще бъде страхотно!

- Ами, добре тогава. О, ще гледаме „Хотел Трансилвания 2", така че, ако не харесваш анимации, по-добре се подготви психически.

- Хах, всичко е наред. Ще преживея вечерта.

- Хах..да...

Неловка тишина се прокрадна в разговора и Джимин прочисти гърлото си, за да я наруши.

- До довечера тогава. Чао, Шуга!

- До довечера!

Когато затвори телефона, Юнги го остави отново върху плота и се върна към миенето на чашите. Едва, когато вдигна поглед и погледна към огледалото върху стената, осъзна, че се усмихва.