- И казваш, че от няколко дни не ти пише? – Техюнг стоеше на стола срещу този на Джимин, беше подпрял ръцете си върху масата, а брадичката върху пръстите си. Изглеждаше така сякаш се опитваше да проникне в душата на Джимин. Джимин успя само да кимне в отговор. Не искаше да разговоря за това, че Юнги го игнорира от няколко дни. Беше смешно, защото не се познаваха лично, а се чувстваше така сякаш приятел, с който е бил години наред, му е обърнал гръб и просто е спрял да контактува с него. Тъкмо беше свикнал с идеята, че на земята съществуват хора, които могат да го разберат и да му бъдат приятели, когато Юнги просто реши да прекрати всичко между тях.

Джимин щеше да излъже, ако кажеше, че не се чувства предаден и наранен.

Чувстваше се адски предаден и наранен. А всеки знаеше, че най-боли от хора, на които си имал някакво доверие.

- Не знам къде сбърках. Може би просто съм станал прекалено скучен.

- Глупости на търкалета! Ти не можеш да бъдеш скучен.

- Казваш го само защото си ми приятел и защото си свикнал с мен и странните ми настроения – Джимин въздъхна и изпи последната глътка от фрапето си. Беше горчиво, защото сервитьорката бе забравила да му донесе допълнителните захарчета, които поръча. – В крайна сметка какво мога да сторя? Да му искам обяснение, ще е глупаво. Явно просто е дошъл моментът, в който всичко свършва. А и да си призная, знаех си, че скоро това ще се случи. Беше прекалено хубаво, за да е истина.

Тъгата, с която Джимин изрече тези последни думи, накара нещо в Техюнг да се пречупи. Донякъде изпитваше вина, защото осъзнаваше, че Юнги прави всичко това заради нещата, които се случиха между тях двамата. Ако не беше заплашил момчето, може би сега Джимин нямаше да се чувства като изоставена, стара детска играчка. От друга страна, не можеше да остави нещата просто така. Да знае, че най-добрият му приятел е лъган, не бе по-малко болезнено.

- Сигурен съм, че си има своите причини.

- И каквито и да са те, аз съм окей с тях. Просто ще продължа напред. Какво толкова...не е като да не съм свикнал да нямам приятели. – Тъжната усмивка, която Джимин изпрати на Техюнг, просто разби всичко на малки парченца. Чернокосото момче се изправи и измъкна пари от джоба си. – Аз ще платя. Ти направи достатъчно с онази изненадваща почивка.

- Прибирай си парите, иначе ще те наритам! И престани да ме гледаш с този поглед, който крещи „аз съм малко кученце, не ме ритай"! Знам, че беше свикнал с този Юнги, но живота продължава и може би е крайно време да си отвориш очите и да видиш реалността. Имаш си мен, имаш Куки, имаш си и Шуга.

- Шуга е – започна Джимин, но Техюнг го прекъсна.

- Шуга е момчето, което си взе шибани четири дни болничен, за да дойде с ТЕБ на почивка. Шуга е момчето, което те изкара в един сутринта и те накара да ядеш бургер в някаква закусвалня, а аз много добре знам колко държиш да се наспиш. Шуга е момчето, което те гледа по онзи начин, по който Куки гледа към керамичното си слонче. И колкото и да не ти се вярва, Шуга те харесва. А сега стани и отиди при него, преди да съм те сритал по задника!

Джимин отвори устни, за да възрази, но Техюнг вдигна заплашително вежди.

- Ох. Понякога имам чувството, че си ми баща. Ще му звънна, но само, за да му благодаря за всичко, което направи за мен през миналите дни. Нищо повече.

- Искам да видя, че му звъниш.
Джимин въздъхна и поклати глава драматично. Техюнг можеше да бъде такова дете.

Джимин измъкна телефона от джоба на дънките си и почти веднага намери номера на Шуга. Не беше трудно, той беше един от малкото хора, с които бе говорил тези няколко дни. Погледна към Техюнг, сякаш очакваше разрешение, и натисна зеленото копче на дисплея. Изчака няколко позвънявания, но Шуга така и не вдигна.

- Сигурно е зает. Ще му звънна по..

- Ало! – извика весел глас. Джимин можеше да се закълне, че това не бе гласът на Шуга.

- А-ало? Шуга?

- О, ти трябва да си Джимин, нали така? – отвърна непознатият. Джимин впери объркан поглед в екрана на телефона си. Идеята, че може би е звъннал на друг, не го оставяше намира. Но грешка нямаше. Това беше номерът на Шуга.

- Да. Познаваме ли се?

- Не, но ще се запознаем. Аз съм Джин и съм фсйксгйсхйднс.. – Джимин смръщи вежди. От другата страна на слушалката се чу странно мърморене и хлопане от неразпознати предмети. Последното, което успя да разбере преди Шуга да вземе телефона бе: „такъв си задник".

- Хей, Джимин! Извинявай за това. Понякога не мога да контролирам идиотите, наречени мои приятели..

- Хей! Чух това! – извика далечен, писклив глас.

- Н-няма проблем, Шуга! Извинявай, че те притеснявам, сигурно си зает в момента.

- Не, не, не! Нищичко не правя. Какво има?

- Ами аз...чудех се.. – Джимин отново погледна към Техюнг. Ако очите му можеха да говорят, щяха да изкрещят „помогни ми да не оплескам нещата". Хубавото бе, че Техюнг познаваше Джимин достатъчно добре, за да разбере зова за помощ. – ..чудех се, дали си свободен тази вечер?

Джимин стисна очи силно. Чувстваше се толкова засрамен в този момент. Изгледаше така сякаш кани Шуга на среща, но ТОВА НЕ БЕ СРЕЩА! Просто приятелско излизане. ДА! ПРИЯТЕЛСКО излизане!

- Разбира се, че съм свободен. Какво имаш на ум?

- Ами, последния път ти ме заведе на вечеря, така че...може би трябва този път аз да те изведа на вечеря..

- Първо, онова не беше вечеря – смехът на Шуга беше като мед, капещ от лъжичка. Джимин се усмихна несъзнателно – Беше по-скоро „отвличане", хах. И второ, съгласен съм. Ще мина да те взема около шест. Става ли?

- Идеално е. Благодаря, Шуга.

*

Три часа по-късно, Джимин се намираше в леглото си и се отпиваше да не мисли за Юнги и начина, по който другото момче го игнорира. Беше болезнено, макар че почти не се познаваха.

Въпреки че се опитваше да не мисли, всеки път, щом телефонът му получеше известие, той го грабваше и с нетърпение проверяваше дали не бе от Юнги.

Джимин осъзна, че просто не може да откъсне тази частица от себе си, която е свикнала с присъствието на странника.

Не можеше всичко да свърши просто така. Един ден си пишат, а на другия – не. Не беше толкова просто. Джимин не го чувстваше като нещо маловажно.

Гневът, който се опитваше да потисне, малко по малко си проправяше път нагоре и Джимин усещаше как гърлото му се свива неприятно. Не искаше нещата да свършат така. Затова Джимин реши отново да пише на Юнги. Този път щеше да постави картите на масата, какъвто и да бе залогът.

Chimania: Юнги, знам, че сигурно си много зает и нямаш време за някакъв си непознат, но ще излъжа, ако кажа, че не се чувствам наранен и предаден. Преди седмица беше тук до мен и ми обещаваше, че няма да спрем да си пишем, каквото и да става. Обещаваше ми, че в твоите очи мога да видя приятел, но точно сега не го чувствам така. Чувствам се предаден. Чувствам се самотен. И дори малкото ми братче не може да измие това чувство от сърцето ми. Дадох си време, за да преосмисля всичко и да разбера къде сгреших, но не откривам грешката си. Моля те, ако държиш поне малко на мен, отговори ми и нека това не свърши грозно. Искам те в живота си. Ще останеш ли?

Джимин усети сълзите, които се опитваха да избягат от капана на клепачите. Усети се слаб и нищожен, и адски тъжен. Изведнъж целият ентусиазъм за срещата с Шуга, просто се изтри.

Няколко минути Джимин стоя така – вторачен в екрана на телефона. Знаеше, че Юнги е прочел съобщението му. Просто го знаеше, но отговор така и не получаваше.

Сърцето му задумка като барабан, пълно с емоции и същевременно празно.

*

- Куки, ще се върна до час или два. Напиши си всички домашни и когато се прибера, ще ги проверя – Джимин се опитваше всячески да открие ключовете за входната врата, но просто нямаше спомен къде ги бе оставил последния път. Винаги ги държеше на етажерката за обувки или в самия патрон на бравата, но сега бяха потънали в дън земя. Телефонът на Джимин звънна за втори, пореден път, и когато той погледна към екрана, видя името на Шуга. Знаеше, че най-вероятно го очаква отпред на алеята, но ако скоро проклетите ключове не се появяха, щеше да си остане с чакането. Нервността на Джимин се покачваше с всяка секунда. Главата го болеше от мисли, свързани с Юнги.

- Къде съм си заврял проклетите ключове.. – измрънка Джимин, преравяйки за пореден път джобовете на палтото си.

- Хьонг..

- Не сега, Куки! – Джимин се наведе, за да провери под етажерката, но единственото, което намери, бе костилка от маслина. Бог знаеше от кога стои там отдолу и бе цяло чудо, че не бяха завъдили мравки. Джимин си записа на ум да почисти добре отдолу след като се прибере..или някой друг ден.

- Хьонг – отново го повика Куки и във въздуха се чу звънтенето на метални ключове. Джимин повдигна глава, срещайки усмивката на по-малкото си братче. С пръсти държеше ключовете и ги размахваше пред лицето си.

- Бяха в кухнята.

- Благодаря ти, малчо! – Джимин постави малка целувка върху челото на Джунгкук и взе ключовете. Бързо обу кецовете си и отключи. – До после!

Щом заключи след себе си, Джимин забеляза тъмно-синия Седан, с който бяха пътували преди няколко дни на рождения му ден. Отправи се към него и почука леко на стъклото от страната на шофьора. Шуга му се усмихна мило и кимна с глава.

- Хайде, качвай се!

- Искаш ли да повървим? Мястото, на което искам да отидем не е далеч, а и имам нужда да повървя.

- Ъм..да..защо не? – Шуга се усмихна мило и вдигна прозореца. Слезе от колата и я заключи.

С Джимин вървяха в пълна тишина, заобиколени от все още „живите" улици на Тегу. Юнги всячески се опитваше да не гледа към лицето на Джимин, но веждите и очите му говореха толкова много, дори без думи. Изглеждаше стресиран, объркан, наранен. И може би знаеше причината за това. И причината беше ТОЙ. ЮНГИ.

Шуга въздъхна и реши, че това не може да продължава така. Трябваше някак си да измъкне Джимин от дупката, в която бе попаднал.

Огледа се и забеляза парк в далечината. Имаше огромни, метални порти, върху които стърчеше арка с желязна табела, гласяща „Парк Инчон".

Той грабна ръката на Джимин и се затича натам, за да успее да хване зеления светофар на пешеходната пътека. Веднъж попаднали пред портите, Юнги отпусна хватката си, но Джимин не прибра пръстите си. Държеше дланта на Юнги с лекота и гледаше напред, заслепен от красотата на зелените дървета.

- Не съм идвал тук от години – прошепна Джимин и се обърна с лице към Юнги. Усмихна се съвсем леко. Усмивката му носеше някаква тъга, която задуши Юнги.

- Има място в този парк, което трябва да ти покажа – продължи Джимин и задърпа Юнги напред.

Не вървяха много преди да се озоват зад голям, стар дъб. Корените му се разделяха като паяжина по земята и приличаха на червеи, които се опитват да се скрият под почвата. Джимин заобиколи дъба и махна на Юнги да го последва. Щом се озоваха от другата страна, Юнги забеляза вдлъбнатината в самото дърво. Изглеждаше така, сякаш човек можеше да седне и да се облегне, а дървото да го погълне.

И сякаш прочел мислите му, Джимин направи точно това. Седна на земята и облегна гръб на дебелото стебло. Крехкото му тяло се скри във вдлъбнатината и Юнги остана поразен от това, колко перфектно дървото го прикрива от света.

- Познай на колко години е дървото – Джимин погледна нагоре към Шуга и се усмихна леко.

- Ами.. – Юнги се замисли преди да отговори. – Предполагам на около 100 години?

- Не, глупчо! – сладкият смях на Джимин накара сърцето на Юнги да забие енергично. – Само на двадесет. Но изглежда много по-старо, нали?

- Говориш така, сякаш имаш история с това дърво.

Джимин единствено се усмихна преди да затвори очи и да си поеме дълбоко дъх. Ароматът на зеленина и прииждащ дъжд го караше да се отпусне.

- Имам. Татко казваше, че това дърво е моят спътник. Още от малък ме водеше в този парк и винаги ме оставяше в тази вдлъбнатина, отиваше до количката за сладолед в другия край на парка и се връщаше при мен. Вярваше, че дървото ме пази, докато той не може да го прави. Като малък вярвах на това, но след като пораснах, а родителите ми си отидоха, спрях да идвам. Не намирах смисъл да го правя, а и дървото ми връщаше спомените за онези сладки, летни времена, когато всичко бе толкова лесно и вълшебно.

- Куки знае ли за това място? – Юнги си намери малко местенце до дървото, където седна и се вгледа в лицето на Джимин.

- Не. Но много ще му хареса. Следващия път ще го доведа.

- Мисля, че идеята е страхотна.

Джимин отпусна главата си върху дървената кора и я извъртя към Юнги. Очите му бяха толкова малки, сякаш всеки момент ще се затворят. Юнги също подпря главата си и се обърна към Джимин. Няколко секунди постояха така преди Джимин да проговори:

- Знам, че ти обещах вечеря, но може ли да останем за малко по-дълго?

- Разбира се, Джимин. Колкото време ти е необходимо.

- Благодаря, Шуга. Ти..наистина ме разбираш, нали?

Шуга единствено кимна.

Клоните на дървото се размърдаха, обезпокоени от прииждащия вятър, и Джимин вдигна глава нагоре, гледайки към ярко-зелените листа.

- Шуга.. – прошепна едва той. – Ще ме прегърнеш ли?

Юнги вдигна рязко глава и отвори устни изненадано.

Единствено успя да кимне, макар да не бе сигурен в решението си. Прекаленият контакт с тялото на Джимин го правеше слаб. Той се изправи на колене и се протегна, за да обвие тялото на Джимин в ръцете си, но преди да може да реагира, Джимин го издърпа. Юнги се стовари във вдлъбнатината, а тялото на другото момче се положи върху неговото. Гърбът на Джимин опря гърдите на Шуга, а главата му си намери място под брадичката му. Минаха няколко секунди в пълна тишина преди Джимин да проговори:

- Шуга.. Защо не ме остави?

- Хъм?

- Призна, че ме харесваш. Не отговорих на чувствата ти, но въпреки това остана до мен. Защо?

- Просто, защото си различен, Джимин. Всеки друг на твое място би реагирал остро, грубо, но ти постави картите на масата и застана лице в лице с мен. Каза ми всичко, без да си играеш със сърцето ми. Уважавам това.

Джимин се сви в прегръдката на Юнги и въздъхна.

- Благодаря. За това, че остана.

Шуга единствено затегна хватката си. Погледът му се спусна към малките къдрици, които покриваха по-голямата част от тила на Джимин. Преди да успее да сдържи импулса, устните му се намираха върху меките коси.
За миг всички проблеми останаха заключени зад металните порти на парка. Останалото бе само мирис на дъжд и шум на листа.