Минаваше пет след обед и времето навън започваше леко да захладнява. Улиците ставаха по-оживени, а заведенията все по-пълни. Юнги и Джимин споделяха малка порция пържени картофки, които си бяха поръчали, за да заглушат празните си, протестиращи стомаси. Техюнг и Куки се бавеха повече от очакваното и гладът си казваше своята дума. Джимин стрелна погледа си към улицата, очаквайки всеки момент от там да се зададе Куки, заедно с Техюнг.

Но всеки път, щом се обръщаше, очите му виждаха само непознати минувачи. Юнги забоде поредното картофче на вилицата си, опитвайки се да не изглежда така, сякаш би изял цял слон. Корема му се свиваше адски силно и изобщо нямаше да бъде мъжко, ако загърби обещанието си към Джимин и не изчака другите две момчета.

Джимин въздъхна и потърка бавно коремчето си.

- Ще припадна всеки момент. Защо се бавят толкова много?

- Може би са се заиграли. Знам ли - Юнги повдигна небрежно рамене и втренчи поглед в полупразната чиния. Искаше да набоде наведнъж останалите пет картофчета и да ги натъпче в устата си.

- Ще ги ядеш ли? - попита тихо Джимин и посочи към картофките със своята вилица.

Юнги бързо поклати глава и бутна чинията към Джимин.

Джимин се усмихна засрамено и набоде последните картофчета, като ги постави в устата си. Юнги прокара език по устните си. Умираше от глад.

- Хьонг! - извика меко гласче и Джимин завъртя главата си към улицата. Куки му махаше само двадесет крачки по-надолу, следван от Техюнг, който имаше физиономия подобна на grumpy cat. Джимин избута стола си и преглътна пържените картофки. Куки почти веднага скочи в прегръдката му. Джимин погали гърба му, дарявайки го с целувка по главата.

- Какво ви отне толкова много време?

- Някои доста сериозни неща - отвърна сърдито Техюнг.

Джимин забеляза огнения поглед, който сякаш се опитваше да направи дупка в лицето на Юнги. Не беше виждал Техюнг толкова ядосан от две години, когато без да иска изпусна чисто новия си телефон и счупи дисплея му.

- Те, всичко наред ли е? - попита Джимин видимо притеснен. Техюнг единствено поклати глава и се настани на мястото до Юнги. Рамото му докосна това на другото момче и без дори да се замисли го избута по-навътре. Действието беше грубо и това не остана незабелязано от Джимин.

Все още правото момче, щеше да каже нещо, когато бе прекъснат от Техюнг.

- Ще ядем ли? - той вдигна менюто пред лицето си и прекрати всякакви действия и думи.

- Да - отвърна единствено Джимин.

Той се върна отново на мястото си и погледна в менюто, което Куки вече разглеждаше.

Изборът беше голям, затова им отне време, докато вземат решение.

След двадесет минути порциите им бяха сервирани и всеки се беше съсредоточил върху чинията си. Тишината беше някак си тежка и неловка, което никак не се понрави на Джимин.

Не можеше да разбере какво се беше случило с Техюнг и неговото настроение, но това влияеше на всички и чувството не беше никак приятно.

Няколко пъти Шуга се опита да разчупи обстановката, но Техюнг грубо режеше думите му. Джимин се почувства адски раздразнен от този факт.

Обичаше Техюнг, но когато искаше, можеше да бъде такъв задник.

- Окей, какъв ти е проблемът? - не издържа Джимин и извика. Няколко души около тяхната маса впериха погледите си върху Джимин и той се почувства засрамен. Кимна извинително и отново погледна към Техюнг. – Какво ти става? – попита отново, но по-сдържано. – Защо се държиш така? Да не би да се е случило нещо сериозно? Нали знаеш,че можеш да ми кажеш?

- Ако ти кажа..повярвай ми..никак няма да ти хареса - отговори Техюнг. Очите му не смееха да се засекат с тези на Джимин. Срамуваше се от себе си, защото целият му план се беше сгромолясал като зле направена стена.

Трябваше още с пристигането си да поиска сметка от Шуга, но виждайки Джимин толкова усмихнат и щастлив, сякаш думите и обвиненията останаха заседнали в гърлото му. Осъзнаваше, че се държи отвратително и по този начин проваля вечерта на всички на масата, но да стои близо до Шуга, знаейки, че той се подиграва с най-добрия му приятел, не беше нещо, което да го направи щастлив.

- Изплюй камъчето вече - настоя Джимин. Притесненият му поглед сякаш смаза още повече Техюнг. Той въздъхна и се усмихна.

- Наистина не е важно, Джимини. Нека си довършим вечерята. Увеселителният парк работи до десет, така че, ако искаме да отидем..-

- Да! - извика радостно Куки и всички на масата се засмяха искрено и силно.

Куки просто умееше без никакви усилия да преобразява и най-лошия момент в добър.

*

- Разкарай се от живота на Джимин! - каза остро Техюнг.

Юнги изхъмка изненадано. Погледът му беше съсредоточен върху сериозното лице на Те. Думите и действията на Техюнг бяха груби и студени - нещо, което по принцип не бе присъщо за него. Юнги не знаеше как да реагира. Преди да има възможността да попита, Техюнг го отряза. - И това не беше молба.

- Какво ти става? Защо е всичко това? - гласът на Юнги бе необичайно спокоен и това побъркаше Техюнг.

- Направо нямам думи. Добре тогава..сега ще ти покажа какво точно става. – Техюнг измъкна телефона на Юнги от джоба си и му го подаде. – Това да ти е познато? Да. Точно така. Телефонът ти. Сега го отключи. Хайде..какво чакаш? - Ръката на Техюнг стоеше протегната, а единственото, което правеше Юнги бе да стои и да гледа в устройството.

Какви ли не мисли минаваха през главата му. Коя от коя по-ужасна и по-глупава. Той протегна ръката си, а Техюнг грубо набута телефона в нея. След това скръсти ръце пред гърдите си в очакване на някаква реакция. Юнги повдигна глава и погледна в лицето на Техюнг. Изведнъж гърдите му се свиха от болка. Натисна страничното копче и екрана светна. Плъзна пръст по него и директно се отвори чата с Джимин.

Ръката на Юнги се сви и той стисна телефона силно. Не смееше да вдигне поглед. Страхуваше се от емоцията, която притежаваше лицето на Техюнг.

- Защо мълчиш, Шуга? Или трябва да се обръщам към теб с Юнги?

Юнги вдигна рязко глава и засече погледа си с този на Техюнг. Думите просто бяха излишни. Усети как сърцето му бие по-бързо, как дъхът му се губи между устните и пространството. Усети как тялото му просто се разтриса. Усети себе си слаб, жалък и адски виновен.

- Хайде..кажи нещо! Кажи колко глупав е Джимин. Кажи колко се забавляваш да го лъжеш в очите. Кажи ми всичко това. Дай ми още една причина да ти разбия лицето точно тук и точно сега!

Юнги сведе погледа си.

Мълчанието ядоса още повече Техюнг.

- Гледай ме докато ти говоря, копеле нещастно! - извика и се протегна, за да хване блузата на Юнги.

Юмрукът му се стисна около плата, дъхът му се разби върху лицето на Юнги, а очите му се разшириха.

- Аз.. - започна плахо Юнги. Техюнг се засмя.

- Ти какво? Съжаляваш? Не ми казвай, че съжаляваш Юнги. Това няма да промени факта, че се подиграваш с Джимин. Дори.. - Техюнг направи пауза и бързо се откъсна от тялото на Юнги, правейки две крачки назад. – Дори няма смисъл да се занимавам с теб. В момента съм ти толкова шибано ядосан. Не мога да проумея що за хумор трябва да има човек, за да направи нещо такова.

- Съжалявам. - Юнги стисна очи.

Просто не искаше да говори, защото знаеше, че каквото и да излезе от устните му, щеше да бъде безсмислено. Техюнг беше напълно прав. Шуга се подигра с Джимин, а плана изобщо не беше такъв.

- Казах ти да не го казваш. – Техюнг въздъхна и замълча за миг. Не успя да отдели погледа си от Юнги. Самата аура около тялото му, сякаш се промени за секунди. Искаше му се да може да стори всичко онова, което се въртеше в мозъка му. Да го накаже така, че да забрави за постъпката си, но не беше способен на това.

Минута след като никой не каза нищо, Техюнг прекъсна тишината. Тонът му бе спокоен и мек.

- Защо? - бе единственото, което прошепна.

Юнги вдигна поглед към лицето на Техюнг. Очите на Те бяха влажни и разширени. Болката в тях крещеше и Шуга почти я усещаше като своя.

- Н-не знам защо го правя. Аз просто...просто не мога да спра. Искам да спра, но знам, че ще го загубя.

- А какво очакваш да стане, Юнги? Джимин е с толкова нежна душа. След смъртта на родителите си, той се затвори и стана съвсем друг човек. А с тази твоя постъпка забиваш още един пирон в сърцето му.

Юнги отново сведе глава.

- Безсмислено е да говорим. Когато се върнем в Тегу, ще е най-добре да се отдръпнеш от него. И от двете страни. Отдалечи се като Шуга и като Юнги, докато не е станало прекалено късно.

- Не мога! - отвърна рязко Юнги и въздъхна, разрошвайки косата си – Не мога да се отдръпна. За мен е прекалено късно.
Техюнг се вгледа в движенията, които правеше тялото на Юнги. Изглеждаше като куче, което за първи път носи каишка.

- Не мога да те оставя да си играеш с него.

- Дай ми време. Само още малко. Време, в което да го спечеля.

Техюнг въздъхна и се завъртя. Бяха в страни от къщата и стояха скрити в тъмнината на нощта. Той допря бедрата си до нисък, каменен дувар и скръсти ръце пред гърдите си. Изглеждаше изтощен да води какъвто и да е разговор. Сякаш знаеше края на историята, преди дори да го бе прочел.

- Познавам Джимин от прекалено дълго време. За тези години съм разбрал всяка негова черта, всеки негов страх, всяка негова надежда. Всичко. И като казвам всичко..имам предвид ВСИЧКО.

Юнги поклати глава, макар че не разбираше на къде бие Техюнг.

- Знам, че ме харесва като нещо повече от приятел. Той просто не умее да крие това, което изпитва. Лицето му е като отворена книга. Толкова е нелеп, но толкова сладък. Толкова мил и толкова добър. Страх ме е, защото знам как ще реагира, като разбере за теб. Ще се ядоса, но най-вече ще се затвори отново в себе си. Караш ме да крия от него такова нещо. Защо да го правя? Дай ми ясна причина.

- Защото мисля, че..аз...не знам как да го..

- Харесваш ли го?

- Не. Не го харесвам - отвърна Юнги и Техюнг въздъхна. Беше готов да се оттласне от дувара и да каже своята присъда, когато Юнги продължи – Мисля, че съм обсебен от него.

Техюнг впери поглед в лицето на Юнги. Не знаеше какво точно да каже. За първи път го виждаше такъв. Решението, което Техюнг трябваше да вземе не беше лесно. И определено не искаше той да бъде този, който ще решава бъдещето на приятеля си.

- Искам още малко време.

Техюнг въздъхна и потърка косите си объркано. Тази почивка започваше да се превръща в кошмар.

Преди да тръгне към къщата, той се обърна към Юнги и отвърна:

- Имаш две седмици. Нито ден повече.

*

Джимин лежеше в леглото и се опитваше да не обръща внимание на лекото похъркване на Техюнг. Беше вперил поглед в телефона си. Чувстваше се объркан и пренебрегнат. Юнги беше качил снимка в своя Туитър, която го объркваше. Освен това не отговаряше на съобщенията му. Момчето се завъртя към празното място до себе си. Шуга все още не се беше прибрал и Джимин малко се притесняваше. Минаваше два сутринта и се намираха на непознато място. Къде, по дяволите, можеше да бъде Шуга в този час?

Джимин въздъхна и отново погледна към телефона си, където стоеше отворен поста на Юнги.

MinGi shared a photo:

След кратко време на събиране на кураж, Джимин най-накрая реши да пише на Юнги. Не искаше нещата да останат така. Знаеше, че другото момче не му се сърди, но от поста му си личеше, че нещо не беше наред. Искаше да му помогне, въпреки видимата бариера между тях. Затова реши просто да му пише.

Chimania: Хей Юнги. Знам, че сигурно не ти е до това, но искам да знаеш, че съм тук и можеш да ми споделиш всичко.

Chimania: И знам, че не си спазвам много добре обещанието, затова сега ще ти пратя снимка, макар и да е с голямо закъснение.

Chimania sent photo:

Chimania: Моля те, не обръщай внимание на качеството на снимката и на лицето ми. Денят ми не мина така, както очаквах. Не знам дали спиш вече, но все пак ти пожелавам лека нощ.

Chimania: Надявам се утре да намериш малко време, за да ми напишеш, че си добре.

Джимин въздъхна и заключи телефона си, като го остави върху нощното шкафче. Обърна се отново към празното място до себе си и легна бавно, затваряйки очи. Не усети кога съня го надви.

Шуга се прибра тридесет минути по-късно. Беше видял снимката, която Джимин му бе пратил и се почувства като най-големия кретен на света. Тревогата, която видя в лицето на Джимин го върна в реалността и Шуга разбра колко егоцентрично бе постъпил тази вечер. В стаята се носеше само леката светлина от нощната лампа до леглото, което споделяше с Джимин. Техюнг и Куки се бяха свили в странна плетеница и спяха дълбоко своя сън. Юнги съблече якето си и го остави на леглото, като седна бавно на него. Погледна Джимин, който се беше свил на кълбо. Тялото му беше отвито. Юнги бавно придърпа завивката и я постави върху тялото на Джимин, стараейки се да не го събуди. Преди да се усети, беше допрял устни до челото му. Топлата кожа на Джимин, сякаш го изгори. Усети сърцето си да хвърчи в гърдите без никакъв контрол. Очите на Шуга се напълниха със сълзи от безсилие и ярост.

Беше ядосан на себе си, защото, колкото и да се опитваше да загърби чувствата си, които имаше към Джимин, просто не успяваше.

Беше ядосан и на Джимин, защото бе сляп за болката, която му причиняваше като не забелязваше чувствата му.

На следващия ден трябваше да се приберат и Юнги взе тежкото решение, че повече не може да продължава така.

Краткият срок от две седмици вече течеше и той не смяташе да пропилява нито секунда от него.