PinkDuck02: Внимаваш ли с моята принцеса?

Юнги се втренчи в телефона си, когато получи съобщение от Джин. Стоеше подпрян небрежно на стената в общата им спалня, докато Джимин си взимаше душ в банята. Може би нямаше от какво толкова да се притеснява, но самата мисъл, за Джимин, напълно гол и само на една врата разстояние, го караше да се побърква. Изпитваше възбуда, която всячески трябваше да пренебрегне. Да се надърви няколко минути преди да излязат на разходка из ваканционното селцето не беше особено добра идея.

MinGi: Ти си единствения човек, който нарича колата си „принцеса".

PinkDuck02: Не говори така! Тя е всичко за мен и кълна се Мин Юнги ако видя и драскотина от камъче по бронята, ще те преследвам в кошмарите ти доста дългооо време.

MinGi: Кълна се, че повече няма да те моля за услуга.

PinkDuck02: Ей. Не се прави на обиден. Аз съм този, който е на тръни. Очаквам във всяка една минута да ми звъннеш и да ми съобщиш, че нещо се е случило с моето бебче.

MinGi: Осъзнаваш ли, че току що нарече колата си „бебче"? Джин. Обичам те. Приятел си ми..и то добър, но моля те..Въздържай се!

PinkDuck02: Не знам дали на мен ми се струва или ти си странно нервен. Какво става? Да не би Джимин да ти е отрязал крилцата?

MinGi: Не...Но ще ми отреже нещо друго, ако продължи да се къпе. Усещам как малкия Юнги се опитва да откопчае ципа на дънките ми. И това е лошо Джин, защото след малко излизаме навън и не искам да вървя с дълга тениска, само за да прикрия ОНЗИ проблем, там долу.

Юнги прехапа устни, опитваше се да накара сърцето и мозъка си да се успокоят. Прекаляваше малко, но кой можеше да го вини?

Джимин беше неземно сладък и секси. Много повече от колкото самият той подозираше.

Хормоните не бяха най-добрите приятели на Юнги. А липсата на секс от доста дълго време никак не му помагаше. Напротив. Влошаваше нещата и то доста.

Мисълта, че щеше да прекара още една нощ в адска близост до горещото тяло на Джимин, го побъркваше. В ума му изникнаха сцени, свързани с това как отвива тялото на Джимин и се настанява на гърдите му, сграбчва лицето му с дланите си  и изпива устните му.

Не беше луд. Просто си имаше нужди.

PinkDuck02: Уоу. Успокой хормоните Юнги. Върви с малки крачки. Не го притискай, защото може да ти избяга преди да си усетил. Освен това той все още е влюбен в онзи Техюнг. Не го забравяй. Добре, обожавам да ти вливам акъл, но трябва да изчезвам. Мисля, че пицата ми изгоря.

Юнги въздъхна и заключи телефона си. Джин беше прав. Той просто трябваше да се успокои. Трябваше да прави малки крачки, за да не изплаши Джимин. Техюнг може би заемаше сърцето му в този момент, но Юнги беше крайно решен да го измести от там.

Да, беше обещал на Джимин, че ще му помогне с Техюнг.

Да, беше обещал на Джимин, че ще бъдат просто приятели.

Но всяко обещание имаше и своя срок на годност.

Водата в банята спря да тече и Юнги подскочи, оставяйки телефона си върху малката тоалетка до вратата. Излезе бързо, за да не смущава Джимин. Другото момче беше адски стеснително, а Юнги не искаше да прави ситуацията по-неловка, от колкото всъщност бе. Той слезе надолу по стълбите и се запъти към кухнята за гости, където Техюнг и Куки се бяха съсредоточили върху някаква игра. Куки стоеше подпрял главата си върху рамото на Техюнг, усмихвайки се със своята сладка, заешка усмивка. По-големият говореше разпалено за удари и стратегии, нещо, което Юнги не разбираше, но и нямаше особено голямо желание да разбере. Той се настани удобно на стола срещу другите две момчета. На масата стояха две малки купички, едната пълна със семки, а другата с печен бадем.

- Хьонг използвай двойния скок!-извика Куки  и Техюнг ахна.

- Правилно. Ама, че съм и аз. Куки много си добър в тази игра.

- М-мислиш ли? Ами аз...обичам да играя на игри-Куки се почеса засрамено по врата, докато се опитваше всячески да не засича погледа си с Юнги.

За Юнги беше изключително сладко, това как Джунгкук се държи около по-голямото момче. Сякаш Техюнг бе парче стъкло, на което Куки се опитваше да не се пореже .

Тъкмо възнамеряваше да се пошегува с това, когато Джимин се присъедини към тях. Носеше черни шорти до коленете, бяла тениска и бели гуменки. Косата му беше все още влажна, но не напълно, което я правеше приятно разрошена. Лицето му беше чисто, без следа от какъвто и да е коригиращ грим и това го правеше още по-привлекателен. Юнги се беше загледал прекалено очевидно и това породи усмивка върху лицето на Техюнг.

Той погледна към Куки, който бе все още съсредоточен върху играта. Малките му устнички се движеха бавно, изразявайки различни възклицания, което беше адски сладко.

- Готов съм. Ще тръгваме ли?-попита Джимин и се вторачи в Юнги, опитвайки се да не се засрамва.

- А..да...да тръгваме-Юнги скочи изведнъж, прекалено засрамен от картината, която изразяваше лицето му до преди секунда.

- Знаете ли какво? Вие вървете. Аз и Куки трябва да минем още няколко нива. Ще ви намерим по-късно.

- Но-Джимин се опита да възрази.

- Няма „но". Просто вървете. А и нещо корема ми се бушува. Не искам да оцапам гащите по пътя.

Куки се засмя сладко на думите на своя хьонг и кимна към Джимин.

- Хьонг, моля те. Много искам с Техюнг хьонг да минем още няколко нива. Той е много добър в тактиките. Моля тееее.

- Ъхх-въздъхна Джимин и почеса врата си засрамено. Погледа му се премести върху този на Шуга. Не изказания му въпрос, беше приет.

- Няма проблем. Ще тръгнем двамата, а те ще ни настигнат.

Джимин кимна и се приближи до братчето си, дарявайки го с лека целувка по челото.

- Не се бавете.-погледна изпитателно към Техюнг, който кимна с широка усмивка на лице.

Не че трябваше да се гордее.

Добре де..трябваше да се гордее.

Беше успял да остави Джимин насаме с Шуга. Малко по малко планът му намираше светлия край на тунела.

Може би скоро Джимин щеше да осъзнае, колко добре си пасват с Шуга.

*

Минаваше седем часа вечерта, когато Юнги и Джимин откриха място, където да седнат и да вечерят. Щяха да се обадят на Техюнг и да му кажат адреса, а след това да поръчат. Заведението беше малко, уютно и имаше разпределение както вътре, така и навън. Времето беше топло, макар, че вечерта „чукаше на вратата". Джимин помоли Шуга да седнат отвън и естествено другото момче веднага се съгласи.

Шуга просто се чувстваше длъжен да се съгласява с всичко, което Джимин поиска.   Усмивките на Джимин бяха магични.

Щом се настаниха на една четириместна маса, Юнги вдигна ръка, за да повика сервитьора. Беше младо момче на около деветнадесет, с черна, гъста коса и чип нос. Той се усмихна мило и предостави две менюта пред двете момчета. Юнги поръча почти веднага, дори без да разглежда менюто.

- Сода с лимон и чаша кафе, моля.

Момчето записа поръчката и се втренчи в Джимин, който съсредоточено гледаше в менюто си.

- Ако може да се върнете след две минути?-попита Юнги и момчето кимна.

Едва, когато останаха насаме, Юнги си позволи да се вторачи в Джимин.

Другото момче се беше загледало в менюто, така сякаш живота му зависеше от него. За Юнги беше смешно, защото за секунди челото на Джимин се сбръчкваше докато размишляваше над нещо и после отново се отпускаше.

Едва сдържа смеха си, което от своя страна накара Джимин да вдигне поглед към него.

- Какво?-попита той объркано. Бузите му порозовяха, когато осъзна, че Шуга се е втренчил в него.

- Просто си изключително сладък.

Едва когато го каза на глас, Юнги осъзна колко грешно прозвучаха думите му. Устните му се размърдаха и той неловко се намести върху стола си.

- Имам предвид, че ... извинявай- Шуга се извини веднага  и потърси с поглед нещо, в което да се вторачи.

Джимин не каза нищо повече, бе прекалено засрамен от създалата се ситуация.

Няколко секунди по-късно сервитьора се върна, за да вземе поръчката на Джимин.

- Чай с мента. Благодаря-отвърна Джимин  и се усмихна.

Юнги сканира плътните устни, които се извиха в сладка усмивка. Мислите му за това колко грешни неща биха правили върху...НЕ...

Юнги разтърси глава и скочи от стола си, карайки Джимин да се стресне.

- Отивам до тоалетната-изстреля на един дъх и се втурна към вътрешността на заведението.

Джимин го проследи с поглед до момента, в който Шуга не се скри.

Използва момента и измъкна телефона от джоба на шортите си, за да пише на Юнги.

Днес почти не си бяха писали и Джимин се чувстваше малко виновно за това.

Chimania: Хей, Юнги. Извинявай, че не ти писах цял ден. Не усетих кога времето просто прелетя.

Chimania: Сигурно си на работа, но да знаеш, че ми липсват дългите ни чатове вечер. Може би когато се прибера ще възобновим всичко?

Chimania: Моля те, пиши ми когато можеш.

Джимин вдигна поглед към заведението, за да провери дали Шуга идва и отново погледна към екрана си.

Chimania: Липсваш ми/

Джимин постоя няколко секунди така, втренчен в написаното изречение. След това го изтри и на негово място написа.

Chimania: С Шуга сме в някакво симпатично заведение. Нещо между кафене и ресторант. Открихме го съвсем случайно и се настанихме. Ще ти снимам храната после.

Chimania: Малко е странно да сме сами. Последния път, когато бяхме насаме  беше когато ме измъкна от вкъщи в един сутринта. Но сега е по-неловко, защото Шуга се държи странно.

Chimania: Ще ти пиша после. Той идва.

- Извинявай.

- Няма проблем. Добре ли си?-попита тихо Джимин и Юнги кимна.

- Д-да...прекалих с кока-колата на обяд.

*

Техюнг се кълнеше, че този звук не беше от неговия телефон. Но ако не от неговия, то тогава от чий телефон? Не беше от този на Куки, защото момчето се беше барикадирало в банята, заедно с устройството. Техюнг не можеше да отрече, че някак се чувстваше горд с малчото. И той обичаше да седи на тоалетната чиния с минути, докато играеше на някаква игра или просто си пишеш с някого в Туитър.

Онзи дразнещ звук от известие отново се прокрадна в стаята. След него още един и още един, и още един. Така няколко пъти. Техюнг се изправи от леглото, на което беше легнал за малко и започна да обикаля в стаята, търсейки устройството. Едва, когато чу поредния звук от известие, той се обърна и забеляза светещия екран на мобилното устройство, което се намираше върху тоалетката до вратата.

Беше телефона на Шуга.

Техюнг въздъхна. Вдигна устройството и го отключи. Мерна случайно никнейма на Джимин, който изплува в горната лента за известия.

Първата мисъл, която изтече в мозъка на Техюнг беше, че Шуга е разбрал за забравения телефон и в момента пише от профила на Джимин. Техюнг не се поколеба и отвори чата. Дори не се почувства виновен, че влиза в личното пространство на някого. 

Щеше да отговори на Джимин, за да не се притесняват и след това да им го занесе, но когато прочете получените съобщения, мозъка му блокира.

Нещо не беше както трябва. Джимин пишеше, но съобщенията не бяха предназначени за Шуга, а за  Юнги.

Изведнъж Техюнг разшири очите си. Той скролна нагоре към старите им чатове и видя никнейма.

 MinGi.

- Юнги?-отвърна тихо Техюнг. Веждите му се свиха раздразнено. Почувства се адски ядосан. 

Мразеше, когато го правеха на глупак, но повече мразеше, когато правеха Джимин на глупак.

Щеше да му размаже физиономията, веднага щом го види. Преди да се усети гласа му излезе яростен и дълбок.

- Джунгкук, излизай. Тръгваме!