Беше почти седем и десет, когато на входната врата на дома на Джимин се позвъни. Момчето не очакваше никого по това време, а срещата му с Техюнг преди училище, бе едва след двадесет минути. През главата му мина мисълта, че може би приятелят му просто бе подранил, но Джимин достатъчно добре познаваше Техюнг, за да знае, че той никога не подранява. Позвъни се за втори път и Джимин затвори кутията с храна, която тъкмо приготвяше за Джунгкук преди да го изпрати на училище. Отправи се към вратата и отключи преди да я отвори. Пред него стоеше Техюнг със своята ослепителна усмивка и леко бутна Джимин навътре, преди той да има възможността да каже каквото и да е. Носеше черно кожено яке, сиви дънки и червена риза на райета. Видът му не беше нормалния за училище, затова Джимин попита почти веднага:

- Какво си облякъл? – Техюнг повдигна ръка и с показалец размятан пред лицето на Джимин, изцъка с език.

- Не аз, а ти какво си облякъл. Днес няма да ходим на училище, Джимини.

- Моля!? – отвърна пискливо Джимин.

- Днес отиваме на почивка – съобщи Техюнг със скръстени ръце на кръста под формата на буквата „Ф". Джимин премигна няколко пъти срещу лицето на своя приятел, преди да осмисли думата „почивка" и как той бе свързан с нея.

- Стори ми се, че каза „почивка", което е невъзможно, защото точно след четиридесет минути трябва да съм в час.

Техюнг въздъхна и извика силно:

- Куки!- от горния етаж на къщата се чуха бързи стъпки, след което по стълбите слезе по-малкото братче на Джимин. Той беше облечен с черен спортен комплект и носеше своята тежка раница.

- Техюнг хьонг, ти си тук! – Техюнг се усмихна срещу невинната физиономия на Куки и разкоши косата му, докато говореше.

- Нали знаеш какъв ден е днес, Куки?

- Да, естествено. Хьонг има рожден ден – Куки не почака и скочи в прегръдката на своя брат, заравяйки лице в гърдите му. Джимин не успя да сподави усмивката, която изгря на лицето му. Ръцете му се увиха около слабото тяло на по-малкото момче в закрилническа прегръдка.

- Точно така. И знаеш колко готин е Техюнг хьонг, нали така?

Бузките на Куки се изчервиха и той кимна леко, забил поглед в обувките на своя хьонг.

- А така. Тогава се обърни и се качи в стаята си. Изпразни раницата, която носиш на гърба си и я напълни с дрехи. Отиваме на почивка!

- Наистина ли? – извика радостно Куки и Техюнг кимна, разрошвайки отново косата му.

Преди Джимин да има възможността да спре Куки и да му обясни, че това е някакво недоразумение, по-малкото момче вече вземаше по две стъпала нагоре към стаята си. Джимин се обърна укорително към Техюнг, който вдигна рамене невинно.

- Какво?

- Как какво!? Каква е тази почивка? Техюнг, знаеш, че не мога да си позволявам твърде много разходи и определено знаеш, че не мога да отсъствам от училище.

- Джимини, не се тревожи за нищо. Аз се погрижих за абсолютно всичко. Така че, качи се горе след братчето си и си приготви малко дрехи. Ще отсъстваме само два дни.

- Но училище?

Техюнг побърза да измъкне двете болнични бележки от джоба на дънките си. Беше ги сгънал на хармоника и малко започваше да се съмнява, дали класната му и тази на Джимин щяха да ги приемат.

- А това на Куки?

Техюнг бръкна в другия си джоб и изкара още една медицинска бележка.

Джимин въздъхна и постави ръка върху челото си. Чувстваше се притиснат от обстоятелствата. Честно казано си умираше да мръдне от ограниченията на Тегу, но наистина не искаше да прахосва средствата, които останаха в техния фонд след смъртта на родителите им. Оставаше му още малко, докато завърши училище и успее да започне пълноценна работа. До тогава обаче, трябваше да се съобразява как използва събраните пари от труда на родителите му.

В далечината се чуха силни стъпки и скоро Куки слезе, отново нарамил раницата си. Усмивката му беше толкова голяма, че това просто заслепи съзнанието на Джимин.

Не можеше просто така да лишава братчето си от нещата в живота, които оставят спомени за в бъдеще. Ако не заради себе си  и маловажния си рожден ден, то поне заради братчето си щеше да се съгласи с Техюнг и да отидат на тази почивка.

- Готов съм. Ще тръгваме ли? – попита развълнувано Куки и Джимин му се усмихна.

- След пет минутки съм готов. Куки, вземи кутията с храна, която приготвих. Ако не в училище, поне ще я изядеш по пътя.

- Добре, хьонг. Ти си най-добрия! Страшно те обичам! – Куки притисна ръцете си около таза на Джимин, което просто разтопи сърцето на Техюнг.

Да вижда искрената усмивка на Джимин, просто оправяше деня му.

- Ще те чакаме отвън. Не се бави – отвърна Техюнг и взе раницата, която висеше на гърба на Куки, за да я носи той.

Куки подскочи няколко пъти след своя хьонг, докато крачеше към колата, паркирана пред къщата. Щом влезе и седна на задната седалка, той се изненада да види Шуга на шофьорското място.

- Шуга хьонг? И ти ли ще дойдеш?

- Естествено, мъник! А и нали някой трябва да шофира.

- Ей! И аз съм доста добър шофьор! – отвърна засегнато Техюнг, докато поставяше раницата на Куки в багажника.

- Да, да.. щом така казваш – Шуга направи смешна физиономия на Джунгкук и по-малкото момче се засмя с глас.

- Чух това! – извика Техюнг отзад и погледна към къщата, където Джимин се опитваше да заключи възможно най-бързо, за да не го чакат дълго. Щом прибра ключа в джоба на якето си, той вдигна малкото, лилаво сакче от земята и тръгна любопитно към колата, до която стоеше Техюнг. Колата му се стори адски позната. Можеше да се закълне, че бе виждал подобен модел някъде, но смътните му спомени не му помогнаха да се сети. Едва когато седна до своето братче и погледна към шофьорското място, Джимин разшири очите си и отвори устни изненадано.

- Изненада! – отвърна Шуга с усмивка на лице, което сякаш стопи шока на Джимин.

Другото момче отвърна на усмивката и въздъхна.

- Какво правиш тук? – попита, макар да знаеше, че въпроса бе изключително глупав. Е...ситуацията беше неловка, така че можеше да използва това като оправдание.

- Ами, да кажем, че Техюнг умее да убеждава хората.

Джимин изсумтя и погледна към приятеля си, който тъкмо слагаше колана си.

- Какво? – попита объркано Техюнг. Физиономията му беше толкова глупаво-наивна, че това предизвика смеха на останалите две момчета. Куки ровичкаше нещо на телефона си.

- Нищо, нищо. Да тръгваме – отвърна Шуга и запали автомобила.

Селото, в което щяха да останат за два дни, се намираше на около стотина километра извън Тегу. Казваше се Инхейонг и не беше особено старо селце, макар че в Корея изборът на стари и исторически селца беше огромен. Техюнг реши, че не е нужно да изминават дълъг път, за да си прекарат добре. Пътят им трая само час и когато влязоха в селцето, всеки един от тях беше изумен. Къщите изглеждаха като паметници на историята, но въпреки това носеха и модерното в себе си.

Улиците бяха изгладени в перфектния си вид и оставяха впечатление, че колата просто се носи във въздуха.

Хората бяха активни със своите малки мотоциклети или колела. Носеха дрехи, които да им бъдат удобни и които да им позволяват да бъдат практични. Джимин беше свалил прозореца на колата и се беше съсредоточил върху архитектурата на къщите. Обожаваше да наблюдава резултата от нечий труд. Шуга вдигна поглед към огледалото за обратно виждане, търсейки лицето на Джимин. Когато го намери, загледан като някое дете, с ръка изкарана леко извън прозореца, той се усмихна.

- Ето там е – отвърна Техюнг, който държеше телефона си с включен Джи Пи Ес.

Беше въвел данните на къщата, в която щяха да отседнат, за да не се налага да се лутат из цялото селце. Шуга проследи показалеца му, който сочеше жълтеникава постройка на три етажа. Беше с дървена ограда, а на всеки един етаж имаше огромна тераса. Шуга паркира точно пред входа, стараейки се да не пречи на движението и изгаси автомобила.

Едва когато слезе от колата, си отдъхна. Задникът му се беше сплескал.

Задната врата се отвори и Куки скочи върху асфалта, вдигайки глава нагоре към високата къща.

- Ехаа. Тук ли ще останем? – попита той и Шуга му кимна с усмивка.

След него слезе и Джимин, който въздъхна въодушевено.

Шуга се приближи до него, за да привлече вниманието му. Джимин беше толкова заслепен от изгледа на къщата, че едва успя да събере мислите си, когато чу познатия глас на Шуга на сантиметри от ухото си.

- Не е като денонощна закусвалня, но пак става.

Джимин погледна изненадано към лицето на Шуга и се засмя, едва когато осмисли думите му.

- Става – отвърна на свой ред, като върху бузите му се образуваха розови, засрамващи петна.

- Не, че искам да ви прекъсвам романтичния момент, ама няма да ви нося багажа – Техюнг мина покрай тях, помъкнал своя багаж и раницата на Куки. Погледна ги развеселено и влезе в къщата, където го очакваше домакинката.

Джимин и Шуга се спогледаха конфузно и засрамено се отделиха, всеки взимайки своя собствен багаж. Шуга затвори багажника и заключи колата, като тръгна напред, следван от Джимин. Техюнг ги очакваше в коридора, където имаше възрастна жена с прошарена коса и малки бръчици около очите. Тя им се усмихна и се засмя лекичко.

- Къде е Куки? – попита притеснено Джимин, когато по-малкото момче слезе по стълбите с ентусиазъм в очите.

- Хьонг, имаме си огромна тераса, на която можем да вечеряме – извика радостно Куки и скочи в прегръдките на брат си. Джимин му се усмихна и погледна засрамено към възрастната жена.

- Извинявам се от името на братчето си. По принцип не нахлува така в домовете на хората.

- О, но той не го е сторил. Аз го придружих до стаята ви – възрастната дама се засмя и кимна – След мен. Ще ви я покажа.

Всички заедно тръгнаха след възрастната дама, докато не стигнаха на третия последен етаж. Помещението бе по-голямо, отколкото си мислеше Техюнг. Беше като студио с малък кухненски бокс, част за отдих с диванче и телевизор, и друга част с две големи легла под формата на спалня.

- Пу за мен ей това до терасата! – извика Техюнг и като истинско дете притича до огромното легло.

- Хьонг, това е моето легло – запротестира Куки, при което Техюнг въздъхна:

- Мъниче, не може така. Аз съм по-голям. Ти трябва да се преместиш.

- Но...аз..искам тук – отвърна Куки, а очите му се напълниха с тъга, при което физиономията на Техюнг веднага се промени.

- Ой, ой, Куки..недей така де. Аз само се шегувах. Ще си го поделим, искаш ли? – попита Техюнг и прегърна малкото момче силно.

- Може ли? – попита Джунгкук приглушено в гърдите на своя хьонг.

- Разбира се, че може!

- Но.. – отвърна объркано Джимин. Погледа му се стрелна към другото свободно легло, което все още не бе омачкано. Белите чаршафи бяха изпънати перфектно, а върху двете възглавници бяха поставени две малки шоколадчета. – Ами ние?

- Е не е ли очевидно! – отвърна Техюнг, сочейки другото легло.

- А, не..не..не, Техюнг! Аз ще спя с Куки на леглото до терасата, а вие на това тук – Джимин замята ръце засрамено. Дори не искаше да се обръща към Шуга, защото бузите му щяха да избухнат в пламъци. Техюнг изцъка с език укорително.

- Но Куки иска да спи с мен. Нали така Куки? – невинният глас, който използва Техюнг накара по-малкото момче да кимне мигновено. – Какъв човек трябва да си, за да откажеш на това малко съкровище тук? Лош! А ти, Джимини, не си лош човек. Нали така?

Погледът на Техюнг се вкопчи в този на Джимин. Дори разстоянието не му попречи да прочете заплахата, която плуваше в зениците на Джимин.

- Е..предполагам нямаме избор – намеси се в разговора Шуга и Джимин прехапа долната си устна.

Джимин изведнъж се почувства под стрес. А се предполагаше, че на почивка трябва да бъде точно обратното.

___

Мерси за редакцията Бро