Когато приближиха дома на Техюнг, Джимин се обърна към него и му се усмихна леко. В очите му по-високото момче можеше да разчете разочарованието, което бе изпитал час и няколко минути по-рано. Мразеше да вижда приятеля си толкова подтиснат, особено щом ставаше въпрос за нещо, което може да се поправи с времето. Джимин благодари на Техюнг за това, че го придружи до кафенето и се обърна, за да продължи към своя дом, когато ръката на Техюнг го върна отново назад. Джимин впери погледа си в този на своя приятел изненадано.

- Джимини нали знаеш, че нищо сериозно не е станало? Винаги изживяваш нещата толкова на сериозно. Ще има друг момент, в който вие двамата ще се срещнете. Може би просто не е било писано да се случи днес.

Джимин свали погледа си към краката си. Обувките му бяха по-мръсни от преди час и той трябваше да ги хвърли за пране веднага щом се прибере. Техюнг разроши гъстата и пухкава коса на Джимин, опитвайки се да го изкара от мислите му.

- Не се натъжавай сега. Утре е голям ден. Искам да се усмихваш, чу ли?

- Утре е ден като ден, Техюнг- отвърна сърдито Джимин, но Техюнг игнорира думите му и продължи.

- Не е вярно, Джимини. Утре имаш рожден ден. Ще излезем и ще се почерпим за твое здраве. А и как бих могъл да откажа безплатна храна? – Джимин изпръхтя и вдигна поглед към лицето на Техюнг, където грееше широка, глуповата усмивка. – Сега се прибери и се изкъпи. Ще ти се обадя по-късно за да те проверя.

- Те, няма да се самоубивам!

- Аз да си те проверя -пошегува се Техюнг и се засмя леко. – Хаййдееее...тръгвай вече, че ми замръзна задника тук.

- Добре, добре. До по-късно.

Техюнг наблюдаваше Джимин, докато той не влезе у дома. Едва тогава, Техюнг тръгна към входа на дома си и отключи предната врата. Топлината, която витаеше в коридора накара тялото му да се отпусне и той въздъхна от удоволствие. Съблече якето си и събу маратонките си, като закрачи към кухнята. В хладилника имаше само две ябълки и китайското, което стоеше в картонени кутийки от бог знае кога. Техюнг не умееше да готви, беше го наследил от майка си, докато баща му постоянно въртеше тигани между пръстите на ръцете си. Може би трябваше и той да се научи да готви..така поне нямаше да чака родителите си, за да се нахрани като хората.

Той грабна едната от ябълките и я забърса в тениската си преди да отхапе от нея.

Закрачи към стаята си и се метна на леглото, подпирайки гърба си на раклата. Мислеше си за това какво щеше да подари на Джимин утре. Познаваше го от доста години и идеите му вече се изтъркваха. А искаше да зарадва приятеля си. Мислейки си за това, което се случи днес, Техюнг прокара ръка по дънките си, докосвайки телефона през материята. Изкара го и го отключи. Доста време гледаше в празния екран размишлявайки дали бе добра идея да пише на Шуга в този момент. Може би ако успееше да организира парти изненада за Джимин. Или пък да събере само най-близките му хора, които се брояха буквално на пръстите на едната му ръка. Тесен скромен кръг. Само Джимин, Куки и Шуга.

Техюнг нямаше много информация за това как се развиват нещата между Шуга и Джимин, затова се чувстваше малко като предател. Джимин най-вероятно щеше да се ядоса, защото не обичаше моменти, в които да бъде в центъра на нещата. Но утре бе денят на Джимин и Техюнг щеше да направи всичко по силите си, за да го направи незабравим.

*

Chimania: Юнги, тук ли си?

Джимин беше седнал на дивана в хола и чоплеше нервно кожичките около палеца на дясната си ръка. Гледаше угрижено в екрана на телефона. Вината, която чувстваше беше неописуема и го изяждаше отвътре, затова веднага щом се прибра и провери братчето си, той реши да пише на Юнги.

Днес не трябваше да си позволява такава дързост. Не трябваше да решава сам кога, как и къде да се видят с Юнги за пръв път.

Юнги не веднъж бе споменавал, че е още рано, и че когато е готов ще се покаже. А Джимин днес потъпка желанието му.

Някак си Джимин се чувстваше като предател. Като лош приятел. А Бог му бе свидетел, че уважаваше приятелите си повече от всичко на света.

За първи път в скромния му живот можеше да каже пред себе си, че не е сам. Вече не.

MinGi: Здравей, Чими. Какво правиш?

Джимин скочи изплашено от дивана и започна бързо да барабани по екрана на телефона.

Chimania: Юнги, много съжалявам. Днес направих нещо ужасно. Ще ми простиш ли?

MinGi: Какво има? Защо си толкова притеснен? Какво е станало?

Chimania: Знам, че си бил в кафе Angel's hands. Онова, в което правят арт кафе. Видях снимката, която качи по-рано днес и просто...просто не успях да устоя. Отидох там, помислех си, че може би работиш там. Исках да те изненадам и да се видим най-после. Съжалявам.

MinGi: Чими..

Джимин въздъхна силно. Юнги не написа нищо друго прекалено дълго време. Чакането преобръщаше стомаха на Джимин. Осъзнаваше грешката си. Беше адски необмислено.

Chimania: Моля те...не ме оставяй

Джимин осъзна, че плаче едва, когато сълзите паднаха върху екрана на телефона му. Той побърза да ги изтрие. Беше шокиран от себе си. Не искаше да бъде толкова слаб, но психиката му отново го предаваше.

Chimania: Моля те...аз...съжалявам, толкова много.

MinGi: Чими. Ние сме приятели, нали?

Chimania: Да!

MinGi: Приятелите не се оставят. Всичко е наред. Нищо грешно не си сторил. Успокой се моля те.

Chimania: Наистина ли?

MinGi: Да. Добре си, нали?

Chimania: Д-да...мисля, че ще бъда добре. Благодаря ти Юнги. Много.

Юнги въздъхна. Сърцето му се свиваше при мисълта как в момента Джимин стои в мрачната си стая и плаче за решения, които не бе взел с главата, а със сърцето си. Юнги не можеше да излъже себе си и да каже, че не се почувства добре, когато видя Джимин в кафенето. Това значеше, че той наистина иска те да се познават лично и да продължат да бъдат приятели. Но просто времето все още не беше дошло. А и как щеше да обясни двойната самоличност, която криеше вече месец и половина.

Юнги щеше да изпрати прегръщаща се емотиконка, когато телефона му за вибрира и на екрана се показа номера на Техюнг.

Не мисли дълго преди да вдигне. От отсрещната линия се чу оригване, придружено с извинение.

- По дяволите не знаех, че ще вдигнеш толкова бързо. Извинявай за това.

- Да кажем, че съм ти свикнал. Какво има?

- Звъня ти заради нещо важно. Утре Джимин има рожден ден.

- Чакай. Какво?

Гласът на Юнги изтъня накрая и той се прокашля, за да прочисти гърлото си. Това му дойде като изневиделица. Спомни си как преди няколко дни Джимин беше споменал в чата им с Юнги, че скоро ще има рожден ден, но Юнги не подозираше, че ще бъде чак толкова скоро.

- Да и съм намислил нещо. Ти също участваш.

- Как по-точно?

- Мисля си да го изкарам малко извън града. Но нямам кола. А онзи ден ти беше с кола..та си мислех....-Техюнг проточи и това изкара нервите на Юнги.

- Техюнг изплюй камъчето.

- Мислех си ти, аз, Куки и Джимин да отидем на почивка. За два дни. Какво ще кажеш? Само на стотина километра има малко ваканционно селце. Малко селски туризъм ще ни дойде добре. Ще разнообразим обстановката. А и с Джимин ще се поопознаете.

- Това е добра идея, но училището ви. Работата ми?

- Ти работиш?

- Не се отклонявай-отвърна Юнги и започна бързо да мисли професия, която може да използва за в бъдеще, за да допълни лъжливия профил на Шуга.

- Ще взема болнични бележки за мен и Джимин. Няма проблеми.Ти ще успееш ли да се освободиш?

- Ще се опитам. Чакай..щом рождения му ден е утре, това значи, че още днес трябва да говоря с шефа си.

- Точно така. И побързай. Аз ще се обадя да резервирам някакво място, където да останем за два дни.

- Техюнг.

- Да Шуга?

- Ти си добър приятел.

- Чакай..това компл...

Юнги затвори телефона преди Техюнг да бе довършил изречението си.

Сърцето му щеше да се пръсне от вълнение. Трябваше да се постарае и да се освободи за тези два дни. За нищо на света нямаше да пропусне шанса да ги прекара с Джимин. Трябваше да му купи и подарък.

Преди да се осъзнае, вечеобличаше якето си. Знаеше точно какво да му купи. И щеше да преобърне целияград докато не намери най-доброто.