Беше почти два след обед, когато Техюнг излезе от стаята, в която караше последния си час за деня. Естествено дори не се изненада, когато видя Джимин, който стоеше нетърпелив пред самата стая и препречваше пътя на всеки излязъл. Джимин забеляза лицето на Техюнг и скочи радостно, като протегна ръка и стисна тази на другото момче.

В противен случай Джимин най-вероятно щеше да се изчерви и да издърпа ръката си, поразен от допира на Техюнг, но сега ума му бе зает с това, че съвсем скоро щеше да види Юнги.

Лице в лице!

Щеше да го изненада и щеше да го прегърне толкова силно....толкова, неописуемо силно.

Техюнг едва не се препъна в собствените си крака. Не усети кога излязоха от училището и вече пресичаха светофара, пряка по-надолу от училищната сграда.

- Я, Джимин. Успокой темпото.

- Извинявай, Те, но просто съм толкова нетърпелив.

Джимин отдръпна леко ръката си и се почеса засрамено зад врата. Продължиха да вървят надолу, в посоката на улица Чи Ченг, където се намираше арт кафенето.

Техюнг протегна ръката си и разроши кичурите коса на Джимин. Приятеля му бе толкова очарователен, когато бе засрамен.

- Не, че не се радвам за теб. Но какво ще си помисли Шуга? Тоест...вие двамата...-Техюнг не довърши думите си и се подсмихна леко, когато Джимин го погледна леко ядосано и засрамено.

- Ние двамата, нищо. Просто се опознаваме...знаеш ли, може пък да си станем многооо добри приятели.

- Или многооо добри повече от приятели-поправи го Техюнг и Джимин изсумтя.

- Както и да е. Защо не хванем такси. Кафенето е далеч, а и не знам кога му свършва смяната.. Може да го изпуснем.

Техюнг въздъхна и кимна. Можеше ли да спори с Джимин, когато бе ясно, че изгаря от нетърпение да види този Юнги. Не че Техюнг не се радваше за него. В края на краищата той печелеше от всяка една ситуация.

Дали ще бъде Шуга или Юнги бе все едно, защото накрая Джимин щеше да има някого, с когото да прекарва самотните си нощи. Някого, с когото да споделя онова, което криеше от Техюнг.

Той спря такси и се качиха в него, казвайки адреса на кафенето. Джимин не спираше да поглежда към телефона си. Техюнг бе прекалено зает да разглежда Туитър профила си и не обърна внимание на напрегнатото момче до себе си. Погледна го едва, когато Джимин изскимтя и тръшна телефона  на седалката.

Техюнг остави своя телефон също и постави ръка върху рамото на Джимин. Притеснението се изписа по скулите на лицето му.

- Джимини..какво има?

- Аз..просто..чувствам се малко гадно-Техюнг повдигна вежди озадачено.

- Какво стана с ентусиазма ти? Какво не е наред?

- Просто...-на Джимин му беше изключително трудно да сподели това с Техюнг. Не защото му нямаше доверие или нещо подобно, а просто защото бе прекалено срамно.

В самите му мисли бе грозно...не искаше да го изрича с думи, защото се опасяваше, че ще прозвучи наистина ужасно.

- Кажи ми!-настоя Техюнг и Джимин преглътна . Той погледна към лицето на Техюнг. При контакта им с очи, Джимин се засрами и свали погледа си към скута си.

- Имам чувството, че по този начин се държа като истинска кучка. Снощи прекарах цялата вечер с Шуга-лицето на Техюнг се изкриви в странна смесица между изненада и греховност. Той присви очите си в полумесеци и се усмихна широко. Беше готов да каже нещо глупаво, но Джимин го прекъсна рязко. – И не...не е това, което си мислиш.

- От къде знаеш за какво си мисля? – попита игриво Техюнг и Джимин изсумтя.

- Защото си Ким Техюнг. Ти ВИНАГИ мислиш грешно.

- От това заболя-отвърна Техюнг и стисна с ръка мястото над сърцето си.

Джимин въздъхна и погледна през прозореца. Техюнг ясно можеше да види тревогата, която се изписваше по лицето на Джимин.

Техюнг искрено мразеше да вижда приятеля си така. Измъчен от неща, за които просто не трябваше да мисли чак толкова.

Понякога трябваше да се спуска по течението и да забрави за всичко друго.

Техюнг преметна ръка през раменете на Джимин и го придърпа до себе си. Приятното чувство се разпръсна по тялото на Джимин като фойерверка. Той постави леко главата си до тази на Техюнг и притвори очи, опиянен от топлината.

- Ти не си човек, който просто така би играл с чувствата на хората. Пошегувах се по-рано. Затова не се мисли за „кучка". Няма нищо лошо в това да искаш да се видиш с някого другиго и да създадеш приятелство. Кой знае..може това ваше приятелство с този Юнги да се превърне в нещо много хубаво.

- Но Шуга...?-попита несигурно Джимин и Техюнг се изкиска

- Шуга няма да има нищо против. Сигурен съм. Той е добро момче.

Джимин леко поклати глава, макар да не се чувстваше все още напълно сигурен в това, което бе на път да направи.

Да...искаше толкова много да се запознае с Юнги. Но не искаше в очите на Шуга да изглежда грешно.

Кога живота му стана толкова заплетен като в проклет индийски сериал?!

Скоро таксито спря пред познатата изрисувана сграда. Беше кафене..не много голямо, но не бе и прекалено скромно. Външните й стени бяха изрисувани с приятни и впечатляващи, цветни графити. На едната стена имаше възрастна дама и господин, които споделят скромна, детска целувка. От другата страна на вратата имаше изрисувани малки зрънца кафе с черен дим, който наподобяваше аромата от прясно смляно кафе.

Джимин усети как тялото му се стяга от притеснение. Той погледна към Техюнг, който тъкмо пращаше на шофьора. Отбеляза си на ум, че трябва по-късно да му даде парите за превоза, тъй като той бе виновен за тяхното посещение на кафенето.

Техюнг излезе от колата, а след него излезе и Джимин. Застанаха пред кафенето и просто стояха като статуи, сякаш чакаха нечии глас да ги повика. Техюнг погледна към лицето на Джимин, което бе придобило бял оттенък. Побутна го леко по рамото и му се усмихна окуражително, щом Джимин заключи погледа си с неговия.

- Ще се справиш. Нищо особено. Просто ще се видите.

- Там е проблема. Че той не иска да се видим все още, а аз в момента правя нещо адски глупаво. И може би ще съжалявам за това свое решение...

- Ей. Сигурен съм, че този Юнги няма да се ядоса. Имай кураж.

Джимин си пое дъх и кимна леко. Това беше достатъчно за Техюнг и той пристъпи напред, отваряйки вратата, за да даде път на Джимин.

Другото момче влезе в помещението и очите му веднага се отправиха към дългия, кафяв плод, зад който стоеше момче в розова коса. Стърчеше глава и половина над плота и боравеше с кафе машината, сякаш бе изключително лесно да създадеш изкуство в чаша.

Джимин се паникьоса и се обърна рязко, готов да излезе, когато Техюнг грабна качулката на якето му и го върна на мястото му.

- Няма да излезеш от тук, докато не се видиш с това момче.

- Не, не...не мога...направих грешка.

- Джимин, стегни се. За Бога!-Техюнг притисна приятеля си в прегръдката си и направи няколко успокоителни движения с ръка по гърба му.

Постояха така няколко секунди, когато Джимин бавно се отдели от прегръдката на приятеля си и отново погледна към плота.

Момчето с розовата коса тъкмо подаваше готовото кафе на друго много по-нисичко момче.

Джимин си пое дълбоко дъх и закрачи бавно напред.

Колкото повече разстоянието между него и плота намаляваше, толкова повече сърцето му щеше да го предаде. Веднъж стигнал до плота, той погледна към розовокосото момче и щом погледите им се засякоха, Джимин загуби дар слово.

Очите на непознатия светеха така сякаш живота му бе изпълнен само с доброта и нищо от този жесток и студен свят не бе засегнало душата му.

Лицето му грееше в чистота, а устните му се извиха в малка сладка усмивка, която накара бузките му да се издуят напред.

Джимин отвори леко устни, но единственото, което излезе от тях бе задържаният в дробовете му въздух.

- Какво да бъде за теб?-попита момчето и о, Боже...гласът му беше като мелодия на арфа.

Джимин затвори и отвори няколко пъти устни. Неуспешно за него да създаде дори най-простото изречение.

Момчето с розовата коса се втренчи с Джимин. Скоро при тях дойде отново онова ниско момче, което взе кафето и поръча две фрапета с карамел. Погледна към Джимин любопитно и отново се върна към задълженията си.

Джимин се почувства адски глупаво. .... Не можеше да свържи правилно изречение в главата си, за да го предаде с устните си.

- Ъм..добре-отвърна неловко момчето зад бара и постави пред Джимин едно малко, черно меню с напитки – Това е нашето меню, но ти препоръчвам да пробваш от специалитетите за деня. Това, това и...това. – пръстът на момчето се „разходи" по страницата и той се усмихна окуражително на Джимин.

Джимин бавно погледна към менюто, след което извъртя глава и впери погледа си в Техюнг, който стоеше подпрян до вратата. Точно в този момент Джимин се надяваше погледа му да говори достатъчно, тъй като явно устните отказваха.

Естествено не беше изненада, когато Техюнг разчете страха му и се доближи до него, носейки със себе си чувството на спокойствие.

Техюнг бутна менюто напред към розовокосото момче и го погледна право в очите. С глас, който по принцип притежаваше рано сутрин, той попита направо.

- Ти ли си Юнги?-Джимин разшири очите си срещу лицето на Техюнг. Побърза да го избута по-назад, преди да беше оплескал още повече нещата.

- Ъм..не. Съжалявам, но не се казвам Юнги-момчето с розовата коса се зае да прави едно от фрапетата.

- Ти не си Юнги?-попита веднага Джимин. Гласът му излезе малко по-писклив от обикновено и той прочисти гърлото си преди да продължи – А..може ли да се срещна с Юнги?

- Тук нямаме момче с такова име. Съжалявам.

Джимин не можеше да вземе решение в момента. Беше абсолютно сигурен, че снимката в профила на Юнги е от това заведение. Абсолютно сигурен. Нещо..просто не се връзваше.

- А това?-Джимин изкара телефона си и отвори снимката, като я показа на момчето зад бара. – Това е от тук, нали?

- Да..този арт е наш, но при нас няма момче с такова име. Всъщност този арт е от днес. Като се замисля имаше едно момче..-лицето на Джимин грейна от възторг...знаеше си, че е прав. - ...което днес си пръча арт кафе и помоли да го снима и качи в интернет. По принцип нямаме такава политика тук, но колегата беше в настроение и направи компромис.

- А колегата ви как се казва? – попита Техюнг. Джимин само кимна.

- Темин. И Темин. Познавате ли го? – Джимин и Техюнг поклатиха едновременно глава.

Малко по малко всичко започваше да добива своя смисъл.

Не Юнги бе майстора на този арт, а просто клиент на това заведение.

Джимин въздъхна тъжно и благодари на момчето с розовата коса преди да се обърне и да излезе от кафенето. Техюнг го последва в пълна тишина.

Приятеля му изглеждаше адски разочарован и сломен.

Техюнг обви ръка около раменете му и го притисна в себе си, докато вървяха към домовете си.

- Спокойно Джимини. Все някога ще видиш принца на бял кон.

- Дори нямам сили да се засмея на шегата ти-отвърна Джимин, но въпреки това крайчеца на устните му се надигна леко.

Просто Техюнг знаеше какво да направи или каже, за да отдръпне част от тежестта, която притискаше Джимин надолу.

*

Розовокосото момче постави мократа кърпа до мивката и се огледа в помещението. Нямаше нови поръчки и клиенти, затова си отдъхна и бутна сивата врата, която водеше към склада и съблекалнята. Намери русокосото момче, седнало на малка, празна касетка от бутилки.

- Тръгна си-отвърна със спокоен глас и Юнги стана рязко от касетката.

- Успя ли да го заблудиш? Как изглеждаше? Какво ти каза?

- Уоу..успокой се Юнги. Момчето беше изключително притеснено. Защо за Бога се криеш от него? Да си призная честно ми стана малко гадно, че го излъгах.

- Повярвай Джине...направи го за мое и негово добро.

- Ох...това ми оправи деня.

Джин се засмя и разкоши косата на Юнги.

- И все пак...не си играй с това момче. Не го познавам, но тялото и очите му говорят достатъчно. Ще го нараниш и той просто няма да може да се събере отново.

- Няма да го нараня. Не искам да го сторя.

- Тогава спри да се преструваш  и се открий. Така ще е най-добре.

Юнги погледна към земята, засичайки мръсните връхчета на кецовете си.

Може би Джин беше прав. Днес му се размина, но това не означаваше, че следващия път ще успее да се откъсне от ръцете на съдбата.

Джин го потупа по рамото и въздъхна.

- Хайде да се връщаме. Скоро смяната ни свършва.

Юнги единствено кимна.

Едва, когато остана сам в помещението, измъкна телефона от дънките си и отвори чата с Джимин.

Искаше да му пише, но нещо постоянно го спираше. Някакво чувство на вина. Юнги въздъхна и заключи телефона, като отново го сложи в джоба на дънките си.

Нямаше търпение да се прибере и да се хвърли върху мекото си легло.

Може би тогава щеше дасъбере смелост да пише на Джимин.    

**

Хелоууу. Някой да помни PinkDuck02 хд