Джимин беше помолил Шуга да го изчака в хола. Не искаше да продължава да носи дрехите, с които бе цял ден, а и трябваше да провери дали Куки се беше прибрал, но щом отвори вратата за стаята му него го нямаше. Беше странно, защото минаваше два и половина след обед, а Куки винаги си идваше преди Джимин. Джимин хвърли раницата си на пода до леглото и съблече блузата си, като я остави върху стола до бюрото. Отвори гардероба  и измъкна суитшърт, който беше малко голям, но той обожаваше да носи дрехи с един размер по-големи от неговия собствен. Опитваше  се от време на време да копира стила на Техюнг, макар, че никак не му се получаваше. Другото момче бе по-високо и имаше съвсем други пропорции на тялото си. Лично за Джимин той бе перфектен...дори повече от перфектен. При мисълта за огромните ръце, които можеха да му дадат най-уникалната и топла прегръдка на света, Джимин се изчерви. Беше се загубил във фантазиите си и дори не чу почукването по вратата, докато тя не се отвори. Винаги издаваше странен, стържещ звук.

- Уо, това ли е стаята ти? – Джимин се обърна към вратата, където стоеше Шуга. Беше свалил дългия черен шлифер и беше останал само по тънка бяла риза, на която двете горни копчета стояха откопчани.

- Казах ти да ме изчакаш долу!-отвърна изненадано Джимин и побърза да затвори гардероба, за да не може Шуга да види бельото му. Дори не беше успял да се преоблече напълно.

- Да, но ти се забави прекалено много и реших да те потърся. – Шуга обикаляше бавно в стаята, оглеждайки всяко местенце. Джимин се почувства засрамен, защото леглото му беше разхвърлено, а бюрото претъпкано от учебници и скъсани листове хартия. Стори му се, че и пода не бе особено прилежен. Той побърза и грабна завивката от леглото като я дръпна отгоре, покривайки всяка гънка на чаршафа.

- Приятно е тук. Харесва ми цвета на стените. – Шуга се усмихна леко срещу Джимин, което удвои засраменото червено по лицето му.

- Аз съм готов, ако искаш да слезем долу?-предложи тихо Джимин, но Шуга изглеждаше по-заинтересован от малките фигурки, които стояха на окачен за стената стелаж.

- Ей това не са ли чибита?- Шуга взе едно малко чиби, което приличаше на котенце и го огледа.

- Да. Колекционирам ги. Много са сладки.

Шуга погледна към Джимин с детинска усмивка. По-младото момче не беше виждал лицето му да сияе толкова силно. Беше като слънчева светлинка в мрачен ден.

Шуга постави фигурката обратно и напъха ръцете с джобовете на панталона си. Не беше очаквал точно такава стая, но това, което видя го изненада приятно.

Представяше си стаята на Джимин по съвсем друг начин. С розови пердета, учебници по целия под, легло изгладено до последната гънка, поне десетина плюшени играчки по него и закачени снимки на животинки по всичките стени.

Е ...може би представата му беше малко пресилена, но никой не можеше да го съди. Джимин просто беше прекалено сладък, за да изгради друга представа в очите му.

- Шуга..-прошепна тихо Джимин и сведе поглед към краката си. Джимин искаше толкова много да говори с другото момче, но някак си не умееше да задържи погледа си върху лицето му. Сякаш го смущаваше перфектните пропорции, които той имаше. – За..онова...

- Онова?

- Да..онова...сещаш се...-Джимин се заигра с крайчеца на суитшърта си и за премести очи ту към прозореца, ту към пода. – Онова...

- Целувката?

- Да!-каза рязко Джимин и бузите му се изпълниха с кръв.- Може ли да спрем да го обсъждаме. Не ми е особено комфортно.

Шуга въздъхна и се приближи леко към Джимин, който пък от своя страна направи крачка назад.

- Стой мирен!-заповяда Шуга и Джимин се закова на място, подвластен на заповедта. По принцип щеше да възрази под предлог , че не е куче, за да изпълнява заповеди, но нещо в гласа на Шуга го накара да си замълчи.

Шуга направи още две крачки и се протегна, като постави ръка върху косите на Джимин. Вплете пръсти, за миг осъзна, че допира е толкова блажен...после разроши кичурите коса внимателно. – Забравено е.- отвърна и отдръпна ръка от косите на Джимин. – Сега ще ме погледнеш ли? Защото започва да става малко странно да стоим един срещу друг, а ти да гледаш в земята.

Джимин кимна леко и повдигна главата си. Разстоянието между тях беше около две педи и беше прекалено малко. Дъха на Шуга имаше аромат на цигарен дим, което постави неочакван въпрос в главата на Джимин.

„Той пуши ли?"

- Хьонгг, прибрах се-чу се вик от долната част и Джимин се отдръпна рязко по-назад.

- Това е по-малкото ми братче. Ела, ще те запозная.

Шуга последва Джимин до хола, където стоеше по-малко момче. То се опитваше да разкопчае ципа на якето си.

- Ох, Куки. Остави на мен. – Джимин свали ръчичките на по-малкото си братче и започна да откопава якето внимателно – Много пъти съм ти казвал, че с дърпане няма да стане. Трябва да си по-търпелив.

- Горещо ми еее. А и защо просто не си купя ново?

- Защото..-Джимин спря да говори, сещайки се за чуждото присъствие. Той изхъмка и откопча якето на Джункук, сваляйки го от раменете му. Постави го на облегалката на фотьойла и вдигна раницата, която Кук бе пуснал на земята до краката си.

- А ти кой си?-попита любопитно по-малкото момче. Шуга се извисяваше неопределен брой глави над него и го гледаше от високо с малка усмивка.

- Това е Шуга, мой приятел. Шуга, това е Джункук, моето по-малко братче.

- Здравей, мъниче-Шуга разроши косите на Куки, който се изкиска и показа две предни зъбчета досущ като някое зайче. – Приятно ми е.

- И на мен също...Всъщност ти си ми хьонг, така, че ще те наричам хьонг както наричам Джимин хьонг – Джунгкук отново се усмихна и леко притисна главата си към дланта на Шуга, сякаш му харесваше да го галят като кученце.

- Куки хайде да се качиш в стаята си и да се преоблече, хм? Аз ще ти направя обяд.

- Шуга хьонг ще остане ли за обяд? – гласът на Джунгкук беше като лъжичка мед в горещ чай. Разтапяше двете по-големи момчета от сладост.

- Ами...той...-Джимин погледна нагоре към лицето на Шуга, който изглеждаше не по-малко изненадан от въпроса на Куки. – Освен ако нямаш някаква работа?-попита засрамено Джимин.

Шуга реши, че няма по-подходящ момент да се съгласи. Освен това искаше да прекара още малко време в компанията на Джимин. Защо не!

- Ще остана. – потвърди той с леко кимане. Ръката му се измъкна от косите на Куки и той проследи малкото момче, докато тичаше нагоре към стаята си. Джимин закачи якето му на закачалката и се прокашля леко, за да привлече вниманието на Шуга.

- Аз ще отида в кухнята. Ако искаш ела с мен...За да не си сам тук.

- Да...след теб-Шуга изчака другото момче да мине покрай него, за да го упъти към непознатата все още стая. Щом влязоха, Шуга се настани на единия от столовете, поставени около малката, квадратна масичка. Джимин започна да вади прибоди, с които явно смяташе да приготви обяд. Шуга не посмя да го попита какво иска да сготви, затова си замълча и просто се втренчи в осанката на Джимин.

На светлината, която идваше от прозореца над мивката, Юнги успя да забележи малки не толкова перфектни пъпчици по лицето на Джимин. Но това сякаш го правеше още по-красив от преди. Самата мисъл, че дори в не перфектността си, той е съвършен го караше да се чувства така сякаш бе открил кристал сред камъни. Джимин запали газовия котлон и сложи големия тиган върху него. Мазнината започна скоро да цвърчи, докато Джимин разбиваше яйца в една пластмасова купичка. Изсипа ги наведнъж и зачака, за да се получи омлет. Щеше да сервира и зелена салата като гарнитура.

- От колко време умееш да готвиш? – въпроса на Шуга изненада Джимин. За един неопределен миг, той просто беше забравил, че другото момче съществува в помещението.

- Не помня вече-беше отговора на Джимин. – Прекалено много е.

- Хм...А как се запали по това?

Джимин замълча за миг, сякаш се опитваше да намери правилните думи, но такива просто не съществуваха. Истината беше една. И той нямаше причина да я крие от Шуга. Да..познаваха се от скоро, но и бяха минали границата прекалено бързо. Така, че защо да не сподели нещо лично.

- Не е като да съм го искал, Шуга.-гласа на Джимин звучеше леко тъжно – Нашето семейство рязко стана така малко. Родителите ни, ни оставиха в не много подходящ момент...ако изобщо съществува такъв на този свят. Никога няма да разбера какво е чувството да се събудиш сутрин в леглото си и да усетиш аромата на пържени филийки или омлет с топено сирене. Не, че майка ми не готвеше...но не беше от типа жени, които го предпочитат. Въпреки това умееше да ни събира на масата всяка сутрин и вечер.

- Джимин, съжалявам-Шуга се почувства изключително глупаво. Не трябваше да пита за това. Трябваше да се досети, че нещата ще поемат в тази посока.

- Няма проблем. Та...научих се от неволята. Но не е като да съм го искал. Всъщност мразя да готвя, но Куки е по-малък от мен и аз не мога да му отнема това, от което аз лично съм имал нужда. Той заслужава да се събуди и да усети аромата на домашна храна. Поне това мога да му дам. 

Шуга се замисли над думите на Джимин.

Другото момче бе напълно право. Понякога говорим и вършим работи, за които съжаляваме. Като този едничък момент. Шуга просто не подбра въпроса си както трябва...Всъщност изобщо не го обмисли, но успя да накара Джимин да си спомни неща, които го натъжават.

Не това бе целта му. И адски се ядоса на себе си. Беше един слабоумен глупак на моменти.

- Хей-отвърна тихо Шуга.

Беше се изправил и беше заобиколил масата. Джимин тъкмо поставяше вече готовия омлет в плоска чиния. Трябваше да направи още два, но неочакваното топло присъствие зад гърба му го стресна.

Шуга импулсивно обви ръцете си около раменете на Джимин и подпря брадичката си на главата му. Топлината беше неземно приятна и Джимин за миг забрави, че прави нещо грешно.

- Справил си се добре. И продължаваш да се справяш добре. Куки изглежда мило дете.

Джимин въздъхна. Пороя от червена боя, която се изсипа върху лицето му го стресна и той остави тигана на плота, като отключи захвата на Шуга. Обърна се с лице към него, само за да осъзнае близостта, която си споделяха.

Главата му се надигна съвсем малко по-нагоре, за да засече очите си с тези на Шуга.

Някъде дълбоко в себе си знаеше, че този момент е правилен и е съвършен, за да получи онази близост, от която имаше нужда отдавна, но в същия момент осъзнаваше, че прави нещо адски грешно. Чувствата му към Техюнг просто опонираха на желанието, което се изграждаше в душата и тялото му.

- Шуга-промърмори Джимин – Аз...не мога.-дланта му се озова върху гърдите на другото момче. Не приложи натиск, но движението беше красноречиво.

Шуга се отдръпна крачка назад, давайки място на Джимин да диша и да се успокои.

Въпреки това ситуацията, в която беше изпаднал не бе от най-комфортните.

- Какво не можеш, Джимин?

- Не мога да ти дам това, което искаш. Аз...харесвам Техюнг-очите на Джимин се вкопчиха в тези на Шуга. Искаше да види емоциите, които щяха да преминат през тях. Но такива просто липсваха. Очите му бяха тъмни като шоколад и толкова непрогледни. За миг Джимин усети гладен въздух, който нахлу около краката му и се уви по тялото му.

- Ти...имаш чувства съм Те?-Джимин кимна – От...кога?- Беше лесно да се прави на глупак. На сляп за чувствата на Джимин към Техюнг. Но бе адски трудно да скрие удара, който нанесе това на самочувствието му.

- Дълго време. Години.

- Ясно..-бе единственото, което каза Шуга. Той се отдръпна още малко, като подпря бедрата си на масата. – Предполагам, че той не знае. Имайки се в предвид, че ни уговори сляпа среща.

- Да...Моля те..нека си остане тайна-Джимин прехапа устната си от притеснение. Единствения, на който беше споменал за това бе Юнги. Но сега и Шуга знаеше..

Джимин не можеше да се познае. Беше разкрил тайната си не на един, а на цели двама души. – И нека..нека бъдем просто приятели?

Шуга погледна към пода. Тишината беше толкова гъста, че можеше да се реже с нож.

Джимин се почувства адски неудобно. Беше поставил картите на масата, но не знаеше какъв ход ще предприеме Шуга.

Представяше си как той се изправя и просто се обръща с гръб към него. Вратата се затръшва силно и това е. Край. И те сякаш никога не се бяха запознавали.

Представяше си и как Шуга става рязко, сграбчва го за врата и изпива устните му в гореща целувка, от която краката му омекват. Прошепва му, че „това няма как да стане" и отново го целува, докато не отнеме въздуха му болезнено бавно и жестоко.

Джимин усети сърцето си да бие ожесточено.

И не можеше..просто не можеше да избере кой вариант бе по-правилния и желания.

За Бога!

Не го познаваше. Почти нищо не знаеше за него, а го привличаше на ниво почти еднакво с това на Техюнг.

Въпреки това...първата любов бе нещо адски и стряскащо силно.

- Добре-каза изведнъж Шуга и вдигна лицето си с мека усмивка. Толкова приятелска, че това стъписа Джимин – Защо не. Харесвам те Джимин. Така, че нека бъдем приятели.