Джимин и Техюнг вървяха по пътя за училище в пълна хармония един с друг. Е Техюнг все още се опитваше да се разсъни. Заради снощните си неочаквани „гости" му се наложи да върне филма, който гледаше и това го принуди да стои до късно. Е и последвалото ровене в интернет помогна. Легна си около три сутринта и се въртя още половин час докато намери удобно място върху матрака си и се унесе.

На сутринта беше събуден от Джимин, който звънеше на пожар.

Докато се опитваше всячески да не се залее с горещото кафе, което носеше в ръка, Техюнг се прозя широко и въздъхна. Погледна към Джимин, който периодично поверяваше телефона си по незнайно каква причина.

На Техюнг не му отне дълго време, за да се досети.

- Просто му пиши. Стига си чакал той да го направи първи- Джимин се обърна към приятеля си. Бузите му се зачервиха. Отмести поглед и промълви.

- Просто проверявах часа.

- Аха. Точно това правиш, да.

Устните н Техюнг се бяха изкривили нагоре в чаровна усмивка.

Джимин се опитваше да не го зяпа прекалено настоятелно.

Той прибра телефона в джоба си и се опита да не мисли за него.

Всъщност не чакаше Шуга.

Чакаше Юнги. Не си бяха писали от известно време . По-точно от вечерта, в която се чуха за първи път. Джимин се усмихна леко при спомена. Гласът на юнги беше страшно внимателен, но и някак твърд и сигурен. Сякаш в тембъра му Джимин можеше да намери онази утеха, която намираше в прегръдката на Техюнг.

Беше малко объркващо, защото се чувстваше адски неудобно.

Чувстваше се така сякаш изневерява на Техюнг, което беше глупаво защото те дори не бяха заедно по ОНЗИ начин, който искаше Джимин.

Училището се показа в далечината и Техюнг се замисли за миг.

Как ли щеше да реагира Джимин, когато види Шуга.

Дали щеше да избяга или щеше да посрещне трудностите в лице.

Техюнг погледна отново към приятеля си. Беше толкова нисичък в сравнение с него. И изглеждаше толкова мекичък. Техюнг винаги му бе завиждал за това. Имаше черти в лицето му, които просто те приканват да го смачкаш от прегръдки.

- Да. Чакам..другиго.

- О!-възкликна Техюнг изненадано. – Имаме втори играч? Как се казва? От къде го познаваш? Колко сте..кхъм...сещаш се..близки?-Техюнг потърка пръстче в пръстче и Джимин възкликна засрамено. Другото момче се засмя силно.

- Шегувам се монахиньо. Та...казвай сега.

- Нищо няма да ти кажа!-възропта засрамен Джимин. Върху бузките му можеше да се опържи яйце. Той забърза крачките си и прекрачи вратите, които водеха към огромния преден двор на училището. Вратите на сградата бяха неговото спасение, защото преминат ли ги всичко отново се връщаше в ежедневния си хаос. Техюнг щеше да бъде завлечен от популярните си приятелчета, а Джимин щеше да продължи сам самичък в съвсем противоположна посока. Преди това смазваше Джимин, но днес го усещаше като вид спасение.

Иначе малкото достойнство, което все още шаваше в него щеше да се изпари.

- Знаем, че обичаш училище, но пък чак да тичаш за него-пошегува се Техюнг зад гърба на Джимин. Много добре знаеше, че приятелчето му е за срамено. Обожаваше да го вижда толкова притеснен. Беше забавно.

Техюнг тъкмо щеше да каже още нещо, когато някой го дръпна за качулката на горнището и той залитна назад. Кафето от чашката се блъсна в стените й и се изплиска върху чисто бялата му тениска.

- Аххх зърната ми!-извика той и дръпна тениската с горещата течност напред, за да я отдалечи от кожата си. – Ти мръсно лайно такова-продължи да вика, обръщайки се към причинителя на тази каша.

Юнги стоеше със слънчеви очила и шапка. Носеше черен шлифер и кубинки. Техюнг изръмжа и го перна го главата, спечелвайки си глухо „ауч" в отговор.

- Беше ли нужно да ми изгарящ прекрасните зърна? И защо си облечен като ексхибиционист?

- По-тихо бе-изсъска Юнги и го сграбчи, дърпайки го към дърво в близост. Застанаха зад него и Юнги погледна към сградата, стараейки се да не се показва много извън прикритието си.

- Яко те удря лудостта. Защо по дяволите ми причини това?

- Исках да поговорим преди да се срещна с Джимин. Притеснявам се.-призна си тихо Юнги и погледна отново настрани. Джимин тъкмо влизаше в сградата без дори да забележи, че Техюнг вече не върви зад него.

- Той не хапе. Мисля.... Както и да е. За какво искаш да говорим?

Юнги го погледна и свали очилата си, за да може да изглежда максимално сериозен.

- Говорил ли е за мен? Нещо да е споменавал тази сутрин? Нещо странно да забелязваш? Ядосан ли ти се струва още? Или уморен? Ами тъжен?

- Чакай, чакай. Едно по едно Шуга. Първо-да..очевидно си говорих с него сутрин, преди да ме залееш с кафе и да ме задърпаш зад скапаното дърво. Второ-не е споменавал нищо, така че се успокой. Трето, четвърто, пето, шесто и евентуално седмо-Добре е. Не е тръгнал да се хвърля от моста. Така че дишай и просто иди и поговори с него.

- Абе да...лесно ти е на тебе. Нямаш такава оплетена ситуация в живота си като моята.

- И слава богу. Между другото имам един познат, който има друг познат, който пък има лудница. Да се интересуваш? Имат места.

- Майната ти.

Юнги отново сложи очилата си и въздъхна окуражително преди да излезе от своето „скривалище". Дочу като шепот „късмет" последван от смях.

Щеше да ступа Техюнг по-късно. Сега трябваше да говори с Джимин.

Наистина да поговори.

*

- Ей Джимин-а!-Джимин се обърна назад и срещна погледа си с този на Мая. Беше момиче на неговата възраст и дълга руса коса и обица на дясната вежда. Носеше се по странен начин, но това не пречеше на Джимин да контактува с нея.

Понякога ходеха заедно в столовата и сядаха на една от масите без да си взимат нищо за ядене, разпръскваха всичките си учебници и сядаха, за да напишат заедно курсова или недовършено домашно. Джимин се усмихна топло, щом момичето го достигна.

- Чу ли, че ще имаме извънреден тест по Математика?

- Моля?!-възкликна изненадано Джимин. – Сега научавам. Как е възможно това? Ах, мразя когато не съм подготвен добре за тест.

- И аз не съм учила, така, че сме квит-засмя се тя пискливо. Нещо, което накара Джимин също да се засмее. – Е така и така се засякохме да вървим заедно?

- Да, защо не-Джимин и Мая тръгнаха отново към стаята по Математика. Беше първи час на Джимин и той се притесняваше. Не обичаше да получава ниски оценки.

Бяха почти до стаята, когато в коридора се чу вик. Името бе споменато ясно и Джимин се обърна на повика.

В дъното стоеше Шуга. Беше облечен целия в черно и носеше слънчеви очила, които скриваха очите му.

Косата му изглеждаше рошава със странна клонка стърчаща в горната част, а по обувките си имаше кал.

Лицето му не издаваше почти никакви емоции, затова Джимин не можа да разбере какво наистина чувства той в дадения момент.

Сърцето му щеше да се пръсне от притеснение.

Мая го потупа по рамото и той я погледна за секунда преди отново да върне погледа си към Шуга.

- Познаваш ли го?

- Ами..аз...да...почти- промълви Джимин и отново я погледна. – Ти върви. Аз ще дойда след малко.

- Добре. Но не закъснявай.

- Да-Джимин й прати лека усмивка.

Мая се отдалечи и влезе в стаята, така Джимин остана сам.

Юнги закрачи към него. Кубинките му се удряха в чистия под и създаваха усещането, че той е ядосан. Джимин притаи дъха си, когато Шуга го достигна.

Ръката на Шуга се протегна и той сграбчи тази на Джимин.

Студената длан изпрати тръпки по тялото на Джимин.

- С-съжалявам- прошепна Юнги и Джимин сведе глава надолу към сглобените им длани. Чувстваше се некомфортно. Шуга го караше да се чувства некомфортно.

- Беше бързо и необмислено. Знам, че направих нещо лошо, но моля те не ми се сърди повече.

- Шуга-промълви Джимин и отдръпна ръката си бавно. – Не ти се сърдя. Наистина. Просто ми трябва време, за да го приема.

- Колко още?-попита рязко Юнги и бавно свали очилата си. Очите му бяха студени и изморено. Джимин някак се почувства виновен поради някаква причина. – Знам, че ти бе първата целувка.

Лицето на Джимин се стресна и той го свали надолу към краката си.

Щеше да си умре от срам.

- Ти..как..

- Техюнг-побърза да отвърне Юнги.

Ама естествено, че щеше да е Техюнг. Джимин въздъхна.

- Ако знаех, че това е първата ти целувка-отвърна бавно и равно Юнги.- Щях да се постарая повече-Джимин повдигна рязко глава, когато видя кубинките на Юнги да се приближават до неговите крака. Лицата им бяха толкова близо. Дъха на Юнги бе с аромат на кафе. Джимин го погледна в очите. Паникьоса се, но не се отдръпна. Сякаш тялото му беше като вкаменено.

- Не се плаши-прошепна Шуга и отново стисна ръката на Джимин – Този път няма да действам. – Макар желанието да впие пръстите си в косите му и да го дръпне към себе си в сладка целувка, Юнги не направи нищо.

Звънецът би и всички в коридора се отправиха към стаите си. Джимин все още стоеше като хипнотизиран пред тялото на Юнги. По-високото момче се усмихна леко и се наведе, поставяйки кратка целувка по скулата на Джимин. Беше топла и приятна целувка, която накара Джимин да притвори очи.

- Сега отивай в час. Ще те чакам след обяд пред училището. Чу ли?

- Мъхъм-кимна едва Джимин.

Думите просто бяха залепнали в гърлото му.

Юнги се усмихна леко и се отдели от Джимин, бавно пускайки ръката му. Тръгна си по пътя, по който бе дошъл.

Джимин не отдели погледа си от гърба му до последния момента. Ръката му инстинктивно се повдигна и се приземи върху скулата. Мястото където устните на Шуга докоснаха кожата му, бе горещо.