It's just me: Искаш ли да излезем?

Джимин изправи гръб над бюрото си, докато седеше загледан в току що полученото съобщение. Беше решил да напише домашните си за Понеделник, за да може през идните два дни да бъде напълно свободен. Мислеше си да звънне на Техюнг и да го помоли да отидат на кино или просто да се съберат в дома му, за да си направят кино вечер. Не че не можеха и тук, но Куки винаги се озоваваше между тях двамата на дивана и не спираше да задава въпроси свързани с филма. Така Джимин и Техюнг просто губеха нишката на цялата история. А и Джимин искаше да прекара малко повече време насаме с Техюнг. Събираше колкото се може повече смелост, за да престраши страха си и да скочи в дълбокото. Искаше скоро да признае чувствата си на Техюнг, но имаше нещо което го притесняваше изключително много. Ако Техюнг не споделяше и малка част от симпатиите, които Джимин имаше към Техюнг...тогава всичко щеше да бъде толкова неудобно и засрамващо. Джимин не искаше да попада в графа „загубеняци",  и без това вече присъстваше в тази на училището.

It's just me: Виждам, че сийнваш, но не отговаряш.

It's just me: Не е нужно да се съгласяваш, нали знаеш? Просто едно „не мога" ще бъде достатъчно. И без това вече се чувствам тъпо.

Джимин се почувства изключително виновен. Така се беше изгубил в мислите си, че тотално забрави за Шуга.

Chimania: Не, не. Извинявай. Просто се бях замислил за нещо.

It's just me: Как най-безболезнено да ме отсвириш?

Chimania: Не за Бога. Относно излизането. Къде по-точно?

It's just me: Знам ли. Мислих си за кино или нещо такова. Чух, че давали един много як хорър филм.

Chimania: Забрави ли за влакчето на ужасите и как за малко не напълнихме гащите? Хорър филм? Май си мазохист хд.

Джимин се усмихваше глупаво срещу телефона си. Шуга понякога беше наистина забавен с глупавото си държание. Ако наистина искаше толкова много да се наака в гащите да беше ял нещо, от което стомаха му да вдигне бялото флакче.

It's just me: Връщаш ми едни много лошо спомени. Разбрахме се да не споменаваме повече това влакче хд. Може и комедия? Сега гледам програмата. Дават някакво си Джуманджи 2 или нещо такова. Странно име. Но пък Скалата играе. Харесвам Скалата.

Chimania: Имаш предвид Дуейн Джонсън?

It's just me: Както казах, Скалата.

Джимин се засмя с глас, след което постави ръка на устните си, за да не събуди Куки. Беше си легнал за след обеден сън. Очите му бяха отново подути. Джимин знаеше, че малкото му братче остава до късно, за да учи. Искаше някак си да докаже на по-големия си брат, че може да даде 120% от себе си. След смъртта на родителите им, Джимин се беше превърнал в майка и баща, и Куки се чувстваше просто длъжен да се справя добре във всичко. Понякога Джимин се мразеше заради това, че не може да избие тази налудничава мисъл от ума на братчето си. Куки беше достатъчно добър в много неща. Никой не искаше от него да бъде перфектен. Но Джимин знаеше, че по-малкото му братче просто се чувства добре когато дава всичко от себе си, дори да става въпрос за нещо незначително и малко.

It's just me: Е? Дълго време го обмисляш и започвам да губя надежда.

Chimania: До кое кино трябва да дойда?

Юнги скочи от стола си, спечелвайки вниманието на няколко непознати лица. Чен прикри лицето си с ръка. Юнги просто обожаваше да го излага.

- Съгласи се. Чен...Какво да правя?-каза изведнъж с паника в гласа си, Юнги.

- Как така какво да правиш? Просто отиваш и гледаш филма. Не забравяй да си купиш и от онези сладки пуканки. Много са подходящи за комедия-очите на Чен светнаха като коледни лампички при споменаването на пуканките. Юнги протегна ръка и удари приятеля си по темето.

- Не за това глупако. Какво да правя с Джимин? Как да се държа в киното? Не съм бил на среща в кино? Трябва ли да му говоря от време на време или да си мълча като пън през цялото време? Ами ако му стана прекалено скучен и той реши да си тръгне преди края на прожекцията? – Лицето на Юнги беше смесица от бял и червен цвят и това малко притесняваше Чен. Но само малко...повече го избиваше на луд смях. Юнги никога не се държеше толкова параноично.

- Първо: вземи да седнеш, че ме излагаш-Юнги се огледа около себе си. Почти всички посетители на кафенето се бяха вгледали в него. По лицето му изби червенина и той бързо си седна пак на мястото придърпвайки стола по-навътре към масата. Подложи ръцете си върху нея и се наведе напред. – И второ: успокой топката откачалко. Просто си взимате шибани пуканки с шибана кола и си сядате на шибаните места, за да гледате шибания филм.

- Нужно ли е да употребяваш "шибан"  на всяко изре..

- Напълно шибано нужно е- Юнги извъртя очи – Държиш се все едно за първи път излизаш на среща.

Юнги измести погледа си от този на Чен и се вгледа в кафето си, което между другото имаше странен кафеникав цвят. Не се сещаше да беше поръчал три в едно или капучино.

- Чакай малко!-изкряка Чен по-силно от очакваното. – Не ми казвай, че...?!!

Юнги поклати леко глава в положителен отговор и Чен издаде изненадана въздишка.

- Дообреее-провлачи той - Нещата тогава стават малко по-сложни. Не се безпокой Юнги. Аз съм тук и ще ти бъда опора.

- От това се притеснявам най-вече-изстена Юнги и въздъхна.

- Ето няколко стъпки, които да следваш през цялата вечер...

*

Разговорът с Чен никак не помогна. Юнги стоеше сам пред киното и усещаше как ташаците му започват да замръзват. Имаше усещането, че ако размърда бедрата си ще се чуе звън на коледни камбанки. Огледа се в двете посоки, но все още нямаше и следа от Джимин. Прожекцията на филма беше само след десет минути и ако до пет не си бяха взели билети, щяха да изпуснат пускането. Юнги се замисли върху част от думите, които му каза по-рано Чен. Не беше сигурен дали да се довери на приятеля си, но единствените съвети, които имаше в момента бяха тези на Чен и Юнги се почувства без избор. Няколко секунди по-късно пред него спря такси, а от задната врата слезе Джимин, който на бегом се доближи до Юнги.

- Ще закъснеем!-изписка момчето с червени бузки и стисна ръкава на Юнги, влачейки го в киното.

- Здравей и на теб-каза Юнги с лека усмивка едва, когато Джимин успя със задъхан глас да поиска два билета на касата. Джимин се обърна назад към Юнги и със замръзнало и засрамено лице се усмихна и свали поглед.

- Извинявай, че закъснях. Имах малко проблеми с по-малкото си братче.

Лицето на Юнги придоби притеснителен вид

- Всичко наред ли е? Ако искаш да отложим киното?

- Не, не!-побърза да каже Джимин и въздъхна силно. – Вече всичко е наред. Нищо сериозно. Просто се събуди от сън с леко избухлив стомах и се притесних за него, но той ме увери, че всичко с него ще бъде наред. Вярвам му, така,че...не го мисли.

Джимин се усмихна леко. Погледите им се засякоха за миг и бузите на двете момчета се напълниха с цвят.

- Билетите ви-отвърна тих женски глас и Джимин прекрати рязко очния контакт, за да се обърне и да вземе билетите.

*

Бяха седнали на пети ред, точно в средата. Джимин беше пожелал тези места поради някаква причина. По-късно Юнги разбра каква бе тя. „От тук се вижда най-добре".

Бяха си поставили очилата за 3D и се бяха съсредоточили върху екрана. Филма беше изключително интересен и Джимин не спираше да се смее със своя меден глас. Юнги дори не обърна пълното си внимание към прожекцията. Звуците от леките кискания или резките засмивания на Джимин го подлудяваха. Караха сърцето в гърдите му да губи контрол, кожата му да се наелектризира, нервите му да танцуват валс, а мозъка му да се разтапя на каша.

Лакътя на Джимин се беше подпрял до този на Юнги и той рязко наклони глава към рамото на Юнги, за да прикрие устните си в суитшърта му, когато последва изключително забавна сцена.

Юнги се парализира.

Обърна леко главата си към тази на Джимин и върху носа му директно паднаха няколко кичура от косата на другото момче. Миришеше на мента и шоколад едновременно. Беше копринена и приятна на допир.

Юнги се стресна, когато Джимин вдигна главата си и погледна в лицето му. Устните на Джимин се затвориха изненадани от близостта. Едва успяваше да види лицето на Юнги, но чертите на тънките му устни, чипото носле и малките очи бяха ясно видими.

Юнги го целуна.

Беше рязко и бързо. Напълно неочаквано както за Джимин, така и за самия Юнги.

Целувката не трая повече от четири секунди.

Последното, което успя да види Юнги със замъглените си очи беше как лицето на Джимин се паникьосва и той му обръща гръб, ставайки от мястото си.

Не успя дори да произнесе името му, за да го спре.

Единствено се отпусна на седалката си и постави ръка върху устните си.

„ТИ СИ УЖАСНО ТЪПО КОПЕЛЕМИН ЮНГИ. БЕШЕ ПРЕКАЛЕНО РАНО" 

**