Беше почти четири, когато Джимин пристъпи през големите порти на Увеселителния парк. Парка се намираше в близост до стара, изоставена сграда някъде в южната част на центъра на Сеул. Идеята може би е била да бъде използвана точно тази изоставена сграда като фасада за влакчето на ужасите.

С недоволство Джимин осъзна, че са успели да постигнат това което искат.

Влакчето се състоеше от шест отворени кабинки с по две места. По ръбовете на малките кабинки имаше отпечатъци от кървави ръце, стари пожълтели операционни марли и тук таме изкуствена паяжина. В повечето случаи Джимин просто щеше да направи погнусена физиономия и да подмине тази дестинация, оставяйки я зад гърба си, но сега трябваше да даде всичко от себе си, за да не оповръща скута на Техюнг.

Не искаше да бъде женчо..макар, че в случай че Техюнг изпита желание, Джимин лесно щеше да преглътне егото си.

През повечето време, в което просто стоеше и чакаше Техюнг да се появи, Джимин вдигаше ръка и поглеждаше към ръчния си часовник.

Минаваше четири, а от другото момче нямаше и следа. Джимин не се притесни, затова се заклати на пети, вгледай към виенското колело, което изглеждаше къде-къде по-примамливо от скапаното влакче на ужасите. Джимин се загледа в току що качила се двойка-мъж и жена, които продължаваха да държат ръцете си здраво дори след като се качиха на колелото. За миг успя ясно да си представи как той и Техюнг се качват на това колело, стиснати за ръце. Техюнг щеше мило да го прегърне, да положи главата му на рамото си и да му каже, че няма нищо страшно във височината, щом са един до друг. В сърцето на Джимин се настани такава топлина, която предизвика широката му усмивка.

Но мечтата, колкото неочаквана и голяма да бе си остана само мечта, когато адски познат, но в същото време нереален глас се чу до лицето му.

- Здравей отново-Джимин извъртя глава в посока гласа, срещайки кафевите очи на момчето от вчера.Шуга! Така се качваше. Той сви вежди объркано за няколко секунди преди мозъка му да реагира на новата информация.

- О, разбирам-проговори тихо и ядосано Джимин – Техюнг отново се опитва да ни уреди среща, нали така? Съжалявам...Шуга, нали? Наистина трябва да вървя-Джимин се обърна към изхода на парка, когато непознатото момче се протегна и хвана ръката му.

Допира беше толкова неочакван и студен, че това накара Джимин рязко да издърпа ръката си. Срещна погледа си с този на непознатото момче и прибра ръцете си в джобовете на панталоните си. В случай, че Шуга реши отново да го докосне. Допира му бе...странен.

- Извинявай-каза бързо Шуга. В очите му Джимин намираше напрежение, което вчера някак си не присъстваше. – Не си отивай. Моля те.-молбата отправена от Шуга, шокира до известна степен Джимин. Той се зaвъртя така, че лицето му да бъде максимално към това на Шуга.

- Адски ми е неприятно, когато някой ми уговаря сляпа среща. Точно в момента нямам нужда от това. Не се обиждай.. просто така е по-добре- Юнги повдигна погледа си към този на Джимин. Другото момче беше толкова красиво на тази светлина. Той рязко разкара притеснителните мисли от главата си и въздъхна.

- Повярвай и аз съм на същото мнение-Джимин се почувства за миг неловко. Сега когато знаеше, че Шуга също е в капана на Техюнг, той почеса главата си несигурен какво точно да каже. – Но така и така сме тук. А и не ми се прибира у дома.

Шуга се заклати нервно на краката си. Погледа му бягаше ту към лицето на Джимин, ту към шатрата, която стоеше в ляво от тях.

За миг изпита притеснение, че е твърде очевиден в това, което се опитва да направи, а именно да задържи Джимин за по-дълго време до себе си.

Джимин дълго време не отговори на Шуга. Вместо това обмисляше какво трябва да стори. Всъщност..Куки трябваше вече да се е прибрал от училище. Можеше да се прибере и да му помогне с домашните. После Джимин се сети, че утре е събота и не е необходимо още тази вечер да се занимават с писането на домашни. Може би трябваше да наготви за вечеря. Но Джимин отново се сети, че всъщност има от снощния кимбап. В крайна сметка..Джимин осъзна, че и неговата вечер ще бъде самотна. Затова най-накрая поклати несигурно глава.

- Добре..но не като на среща. – Шуга поклати положително глава.

Неловкостта около тях отново се прокрадна като мъгла и нито един от двамата не каза нищо дълго време. Просто стояха и оглеждаха атракциите, сякаш търсеха нещо конкретно..или просто се опитваха да не засичат погледите си. Беше адски странно чувството, което придобиваха веднага след като засичаха очите си. Сякаш се познаваха от дълго време, в същия момент изобщо не се познаваха.

- Кхъм-Шуга прочисти гърлото си и посочи плахо към влакчето на ужасите – Защо не опитаме първо с това?

- Ъм...не, че ме е страх, но.. мислех си за нещо такова-Джимин посочи виенското колело. В погледа му се четеше такава надежда, че това почти накара Юнги да се усмихне глупаво.

В главата му премина сцената на това как Джимин се плаши и притиска в прегръдката му. Затова като истински „джентълмен" той му отказа и запротестира да бъдат на влакчето.

- Ама..то дори няма места..виж..всичко е заето-отговори троснато Джимин. Шуга сметна това за изключително сладурско. Той погледна към влакчето. Наистина беше пълно.

Почти се беше примирил с това, че плана му ще се провали, когато видя как в последния момент две малки деца се отказват и слизат от двуместната седалка. Шуга бързо грабна ръката на Джимин, който продължаваше да се обяснява, че е безсмислено да стоят пред влакчето, вместо да отидат до виенското колело. Джимин се изчерви, но този път не дръпна ръката си. Остави се да бъде влачен от Шуга. Едва, когато седнаха на седалката и Юнги осъзна че продължава да стиска ръката на Джмин, той я пусна и го погледна засрамено.

- Извинявай. Щяхме да изпуснем пускането

Джимин не отвърна нищо. Просто кимна леко и впери поглед напред.

Влакчето се задвижи. И всичко потъмня.

...

...

...

Десет минути по-късно Юнги едва слезе от двуместната седалка, следван неотлъчно от треперещия Джимин. Двете момчета се отдалечиха на безопасно разстояние.

Срамът, който изпитваше Шуга беше неописуем. Доброто впечатление, което искаше да направи на Джимин се изпари.

Джимин първи заговори

- Повече. Никога. Няма.Да. Се.Кача.На.Това.Нещо-Шуга поклати глава.

- Аз..с-същ-що.

- Защо по д-дяволите имаше обезглавени деца?

- И животни без вътрешности?

Юнги и Джимин се спогледаха и се усмихнаха леко един на друг.

- На никой, дума-Шуга отвърна

- На никой.

В крайна сметка „срещата им" не мина толкова зле. Е да..за малко и двамата не напълниха гащите на влакчето, но това беше мръсна тайна, която щяха да запазят за себе си.

....

....

......

Три часа по-късно Юнги стоеше седнал на дивана с две изпити енергийни напитки в случай, че има опасност да заспи. Беше се вторачил в екрана на телевизора. Вървеше някакво комедийно шоу. Телефона му извибрира върху стъклената масичка и той наддаде силен писък, качвайки краката си върху дивана. Огледа се в двете посоки на стаята, в случай че някой е видял тази нелепа случка, но това бе глупаво, защото беше шибано сам.

Юнги въздъхна и протегна ръка, за да вземе телефона си. Имаше съобщение от Техюнг.

Kim Taehyung : Джимин ме попита за профила ти. Какво да правя!!!?

Юнги разшири очите си. Побърза да отговори, преди Техюнг да беше направил някоя глупости.

Its just me: Какво? Защо? Как така? Ама..сериозно ли?

Kim Taehyung : Не е момента да изпадаш в кризи Шуга.

Its just me: Добре, добре. Спокоен съм. Дай му го. но не прави никакви глупости.

Kim Taehyung: Да не би току що да ме заплаши?

Its just me: Шибано-ДА.

Kim Taehyung : Ще го запомня Шуга...ще го запомня...от това боли мамка му

Its just me: ТЕХЮНГ....ЗА БОГА

Kim Taehyung: Добре де, добре.

Юнги се облегна назад и погледна към тавана. Върху лицето му се появи детска усмивка. Беше толкова странно. Щеше да си пише с Джимин в единия профил..после в другия... и с много късмет може би нямаше да забърка някоя каша, от която да разбие нечие сърце.

Какво толкова все пак. Плана не беше такъв. Просто Джимин усложни нещата.

Беше прекалено... красив.

Телефона на Юнги отново извибрира и той бързо сне поглед. Сърцето му щеше да изскочи, когато получи покана за приятелство. Одобри я..няколко секунди по-късно Джимин му писа.

Chimania: Хей, взех профила ти от Техюнг. Дано не се сърдиш. Впрочем..Джимин е.

It's just me: Много се радвам, Джимин. Днес си прекарах...добре..

Chimania: Като изключим психическия тормоз на влакчето хд

It's just me: Именно хд.

...

Chimania: Шуга..ти..искаш ли да се чуем? Сега?

It's just me: Сега? Да се чуем..тоест да си звъннем и да..се чуем?

Юнги се удари по лицето с ръка. По-тъп отговор нямаше как да даде. Изглеждаше като загубеняк. Просто страхотно.

Chimania: Ами..да. Ако искаш де? Просто..има толкова неща, за които искам да те попитам. Е? Искаш ли?

- ЕСТЕСТВЕНО, ЧЕ ИСКАМ. БОЖЕ.

It's just me: Става

Юнги се опита да изглежда възможно по-спокоен. Макар че това „става" беше някак си тъпо. Но какво пък. Щеше да говори с Джимин по телефона.

Какво по-хубаво можеше да му се случи?

Chimania: Страхотно. Само секунда да свърша една работа и ще ти се обадя.

It's just me: Чакам те.

Юнги остави телефона спокойно върху масата и само няколко секунди просто стоя и го гледа.. След това скочи и започна да обикаля в хола като луд. Сърцето му щеше да се счупи от възторга, който изпитваше.

Но радостните му обиколки бързо свършиха, щом телефона му извибрира върху масичката. Той побърза да го вземе и се настани на дивана, готов за разговора, който щеше да проведе с Джимин.

Вместо това беше получил съобщение. Съобщение от Джимин, но на другия си профил. Той го отвори и долната му устна падна надолу сякаш нямаше мускули, които да я държат затворена.

Chimania: Юнги имам толкова много да ти разказвам, но ще го направя утре, защото сега имам малко работа. Но не съм забравил за уговорката ни.

Chimania sent photo:

Chimania: Съжалявам за светлината... в леглото съм. Лека нощ Юнги. Утре ще ти пиша. Обещавам и извинявай за днес...изобщо не ти обърнах внимание.

Юнги просто стоеше и гледаше написаното. Бавно се върна нагоре към снимката на Джимин. Устните му леко се извиха в усмивка.

Това момче..

Юнги се почувства адски добре. Джимин беше просто...очарователен.