Гл.т. на Карол

Бях малка... Почти нищо не помня. Но помня едно:
„Никога не се сближавай с хората”

Леля ми, Шарън каза това. След като умря. Умря в пожара, който стана. Стана заради мен! Бях на 7 години, леля ми ме остави сама. Аз започнах да си играя с куклата ми, погледнах през прозореца и видях един човек. Помислих, че е приятел на леля и не му обърнах внимание. Дори отидох да го посрещна. Той ме удари, а аз припаднах, друго не си спомням, имам спомени как леля ме взима и ми казва да бягам, аз стоя пред къщата и плача...

Сега съм сама. Без никой. Съвсем сама... питате се какво е станало с родителите ми? Те умряха в катастрофа. Когато съм била на 3 години...

Сега съм на 17 години, преди бях с кафява коса, сега съм с кафява коса и лилави кичури. Сега нося лилаво червило, а преди не носех червило...

Всичко се промени, аз самата станах различна...

Един ден телефона звънна. Беше непознат номер, вдигнах:

-Ало.

-Здравейте туку що ви споменаха по телевизията и една жена и един мъж искат да ви осиновят, ей сега след малко ще пратим двама мъже които ще дойдат да те вземат.

-Но аз не искам да бъда осиновена.

-Мъжа и жената казаха, че са познавали леля ти г-жа Шарън.

-Наистина ли?

-Ами ако не са излъгали значи да.

-Добре, ще си събера багажа.

Събрах си багажа и се звънна на звънеца.

-Добър ден госпожице.

-Добър да е!-извъртях очи.

-Идваме да ви вземем, всичко оправено ли е?-попитаха.

-Да.-казах аз и взех куфарите ми. Бяха само два.

Качих се в един черен джип и потеглихме, през цялото време бях с черни слушалки и слушах музика. Спряхме пред едно имение. Влязох вътре:

-Здравей, ти трябва да си Карол. Аз съм Моника, а това е Мигел.-каза една жена. Аз се здрависах с тях.

-Ела да ти покажа стаята ти!-каза Мигел и ме заведе на втори етаж. Сложих куфарите в стаята ми и легнах на леглото ми-От утре започваш училище.

Аз само кимнах, а той се махна и затвори вратата.

Нацупих се и влязох в банята. След като излязох се изоших и си извадих сухи дрехи, проверих часа и беше 22:30, легнах си и скед няколко минути заспах.

На сутринта

Моника ме буташе, а аз все още спах и не исках да ставам:

-Карол, Карол, КАРОЛ!-вече крещеше.

-Кажи Моника?-попитах сънено.

-Трябва да ставаш за училище!-каза.

-Ставам!-казах аз и влязох в банята.

След като си измих зъбите и си облякох черна рокля слязох долу да закусвам и си вързах косата на кок. Нищо не казвах, през цялото време мълчах. Моника влезе и ми каза:

-Мила трябва да облечеш униформата за училище в шкафа ти.

След като чух това без да казвам и дума просто излязох и отидох да си я облека взех си раницата и излязох, без ,,чао” без нищо...

Шофьорът ме чакаше от вън. През целия път аз гледах през стъклото и не говорех, а той само ми говпреше:

-Извинявай как ти беше името?-попитах с фалшива усмивка.

-Тино, Тино се казвам. А сега мога ли аз да те питам нещо, защо си с лилави кичури и защо носиш черно червило, така изглеждаш по мрачна! Бъди естествена.

-Не искам да бъда естествена!

-Както искаш!

Когато пристигнахме в училище шогьорът ми махна, а аз само го погледнах и тръгнах на пред. Влязох в училище и видях едно момиче след което имаше много луди фенки които искаха автографи. Въздишах. Влязох в кабинета по история. Седнах сама. Разбира се госпожата ме извика за да ме представи, аз отивах бавно към нея и усетих очи взиращи се в мен. Застанах до госпожата и се опитах да се усмихна но не оспях:

-Това е...извинявай ти се представи.

-Карол.-казах тихо така, че да ме чуе само госпожата.

-Севиля седни до...Паскуели.

Посочи момчето което ме гледаше. То стоеше с още едно много красиво момче.

-Седнете двамата на последния чин!

Аз само седнах без да кажа нищо. Госпожата започна да пише, а аз пишех с нея.

-Защо пишеш?-попита ме момчето, а аз само го погледнах и продължих да пиша.

-Внимание зубрачка!-каза на ухото ми и се изхили.

-Спри!-казах съсвем тихо и продължих да пиша.

Здравейте хора това е поредната книга! Дано главата ви е харесала❤