Това е последната глава. Мислех да я цепя на две, но честно, вече не ми се занимаваше, така че я оставих (много) по-дълга хD Ще има и нещо като къс епилог, за да се завърши историята.

Благодаря на всички, които го следяха и коментираха :*

Предупреждение: (нещо като) смут във финала (който никак не ми се получи добре (трябва да се стегна, че съм загубила тренинг xD))

------------------------------------------------------------------------

- Моля те, кажи ми, че тая усмивка е защото си се нагълтал с твърде много захароза.

Бекхьон гледаше подозрително, докато Сехун сядаше на масата срещу него в столовата. Тази сутрин Крис и Лухан едвам успяха да го събудят и със сетни мъки го накараха да стане от леглото и в момента нямаше нещо, което да иска повече, от това да се прибере, за да може да легне и да заспи отново. Бяха прекарали още една вечер в гледане на филм, още по глупав от този в киното и си бяха говорили и споделяли, а Сехун се бе чувствал толкова щастлив, когато бе заспал до тях, че усмивката дори сега не слизаше от лицето му.

- Или си се нагълтал с морфин? – отбеляза Бекхьон, когато Сехун се ухили още повече. – Моля те, кажи, че дрога е причина за тази физиономия, а не сутрешен секс с двама плейбоя, докато аз кисна в нещастие и самота.

Сехун се засмя. Не можеше да опише това усещане, което обливаше тялото му и бе почти горещо, но не съвсем. Бе топло и приятно и бе повече от щастие.

- Познай какво стана.

- Правил си тройка?

- Почти.

- Почти? Правил си половин тройка? Чакай, това възможно ли е?

Сехун не може да се сдържи да не му разкаже всичко... е, почти всичко. Някои неща бяха твърде лични и тях запази за себе си. Обаче му разказа за по голямата част от станалото преди бурята и по време на нея, и след нея. А накрая Бекхьон го гледаше в изумление.

- Уау. Не е като да не си се забавлявал.

- Аха.

- Това значи ли, че нещата се развиват добре между вас?

- ...Просто перфектно!

Сехун едвам издържа да не въздъхне като размечтана девойка и погледна към мястото, където по принцип седи Лухан. Той вече беше там, както винаги си гледаше в телефона.

Сутринта тръгна пръв, оставяйки им ключа, за да заключат. Малко след това Крис докара Сехун, като го остави две пресечки преди училището. Решиха, че не е добра идея да цъфнат закъснели по едно и също време.

Лухан беше прехапал устни, гледайки съсредоточено към екрана и на Сехун му се прииска да разбере какво прави. Искаше да отиде там и да му каже колко страхотно се бе чувствал вчера и да му благодари за преживяването, защото му бе първото такова и още повече - искаше да го целуне.

И после се зачуди защо всъщност не го направи? Да, не трябваше да ги виждат заедно, но това се отнасяше за Сехун и Крис и за Лухан и Крис и за тримата заедно. Какво значение имаше ако сега отидеше при Лухан? Разбира се, той идеално знаеше, че веднага щяха да плъзнат слухове, които нямаше да са просто слухове, защото столовата бе пълна и всички щяха да видят. Но на него не му пукаше. Спомни си колко тъжен бе изглеждал Лухан, когато бе говорил как са се крили с Крис през годините. Но със Сехун не трябваше, още повече – нямаше причина да е така, защото той не беше Златното момче и нямаше връзка с Клара.

И ей така Сехун взе решение.

- Къде тръгна? – извика Бекхьон, наполовина напъхал сандвич в устата си и понечи да се изправи.

Другият му махна да изчака. – Ей сега идвам.

С бърза и уверена крачка мина покрай масите, избягвайки изправилите си и минаващи ученици с подноси с храна и отиде право при Лухан. Момчето вдигна изненадано поглед, щом го видя.

- Хей какво став... аааа... - последната дума излезе провлачено, когато Сехун я заглуши, притискайки устните си до неговите.

Можеше да усети как цялото тяло на Лухан се сковава, очите му се разшириха и стоя така - няколко мига в пълен шок. После се отпусна и отвърна на целувката, поставяйки ръка на рамото му и Сехун най-нахално се отдръпна само, за да може да се намести в скута му.

Някой ахна. Няколко човека ахнаха всъщност и Сехун можеше ярко да си представи какво става зад гърба му. Бекхьон щеше да го скъса от подигравки заради това.

Позата, в който бяха застанали никак не беше много удобна, той обаче не можеше да откъсне поглед от прекрасните очи на Лухан, които продължаваха да са пълни с недоумение и изненада.

- Здравей и на теб. – усмихна се той. – За какво беше това?

Сехун вдигна рамене. – Липсваше ми. – и го целуна отново. Ръката му се намери на брадичката му, на бузата, галейки го нежно. Почти бе сигурен, че в цялата столовата в момента се водят оживени разговори за тях и представлението им.

- Да, определено беше дълъг половин час откакто ви оставих в апартамента. – Лухан се засмя и хвана ръката му, която се намираше на лицето му, приближавайки я до устните си.

- Нали не си ядосан, че го направих. – смръщи се Сехун. - Помислих си, че няма значение дали ще ни видят заедно, стига Крис да не е замесен.

Погледът на Лухан трепна и в него Сехун долови нещо, което не бе виждал досега.

- Не ти ли пука, че до утре из цялото училище ще се тръби кого целуваш?

- Нем. Ни най малко.

- ...Значи няма никакъв проблем. – Лухан продължи да държи ръката му, когато добави. – Радвам се, че го направи, Сехун. – И сега той го целуна.

Съвсем леко и бързо и мило и сладко и Сехун едва не се разтопи като течен мед по пода. След което събра достатъчно воля и сили, за да се надигне, дари Лухан с една последна уверяваща усмивка и се върна на масата си. Усещаше забитите в него погледи и дори отвърна на няколко такива, при което хората веднага се извръщаха на другата посока.

Бекхьон го гледаше намръщено. – Какво беше това, по дяволите?

- Не знам за какво говориш. – Сехун се ухили.

- Наистина ли ще игнорираме факта, че току-що целуна Лухан пред цялото шибано даскало?

- Не е голяма работа.

- Аха. Чакам всеки момент да започнат да валят клюки за това от кога сте заедно.

- Няма значение. – каза момчето, защото беше така. За него наистина нямаше значение кой какво говори.

Беше щастлив. Бе целунал Лухан пред всички, а светът не бе свършил, но пък учебната година свършваше и щеше да понесе няколко дни на злобни подмятания и смях на негов гръб.

- Знаеш ли кое е най-якото?

Бекхьон го изгледа, съвсем отказал се да си доизяжда сандвича. – Не ми казвай, че сега ще станеш и ще идеш да целунеш онова момче там дето си бърка в носа?

Сехун дори не го отрази. Гледаше над рамото му, към мястото, където седеше Лухан, а Лухан гледаше него.

- Най якото е, че никой няма да смее да ме закача като знае кое е гаджето ми.

- Да, подигравай се на самотния неудачник, който още не си е хванал приятелка. – изпръхтя Бекхьон.

***

След като часовете свършиха Сехун изчака Лухан и заедно отидоха до игрището, където Крис и отборът му имаха тренировка.

Докато вървяха сложи ръката си в тази на Лухан, който понечи да се дръпне първия момент, после осъзна, че няма от какво да се страхува и я стисна със своята.

- Извинявай. – измърмори тихо. – Все още свиквам с цялата тази публичност.

Сехун се усмихна. – И аз честно казано.

Набутаха се на една от отдалечените скамейки, зад група момичета, които не бяха част от мажоретките, но пък със същия ентусиазъм наблюдаваха играта. Крис вече бе излязъл на игрището, облечен в спортен екип. Стоеше в средата на терена, топката под десния му крак, а той крещеше команди на това, кой къде да застане. Крис може и да твърдеше, че не обича футбола чак толкова, обаче без съмнение бе страшно добър в него.

- Дали знае?

Лухан повдигна вежди. – За кое? – седяха близо един до друг, твърде близо, за да е просто случайност, а ръката на Сехун още държеше тази на Лухан.

- За целувката.

- Ако не знае определено ще научи скоро.

- Мислиш ли, че ще има нещо против?

Лухан се умълча и Сехун погледна разтревожено към него. По изражението му имаше сянка, за което Сехун не искаше да се замисля прекалено.

- Крис не е ревнив тип – каза накрая и Сехун усети облекчение, защото определено не бе искал Крис да ревнува. – Но и едва ли ще е на седмото небе от щастие.

- Щях да целуна и него ако не беше...

Ако не беше всичко останало. Сехун усети един мимолетен гняв да започва да се надига и стисна устни в опит да го спре. Лухан пък стисна ръката му, усещайки това.

- Знам Сехун, - въздъхна той, - И аз бих го направил. Крис обаче винаги ще е звездата на училището.

- ...Само, докато завършим.

Лухан се засмя тихо. – Подозирам, че и много след това. Крис има тази способност да събира вниманието върху себе си. Отначало си мислех, че го прави нарочно, докато не разбрах, че дори сам не осъзнава какво влияние оказва на останалите. Където и да отиде и каквото и да направи винаги е във вихъра на събитията. И винаги има тълпа около него. Като дарба е просто.

- Като проклятие е. – поправи го Сехун и Лухан го погледна, а Сехун гледаше към игрището, където Крис подаваше топката на различни хора и тичаше след нея.

Лухан беше прав. Крис надали е искал да стане Златното момче. Този прякор бе дошъл с него, още когато се бе появил тук. Хората просто му го бяха лепнали и с времето името просто бе събирало тежест. Но и Крис помагаше за това, както каза Лухан, дори без да го осъзнава. Той винаги беше перфектен. И в тестовете, и във футбола, и всичко, с което се захванеше. Нещата винаги му се получаваха.

Сехун почти се засмя. Всъщност Крис беше човекът, който пръв бе поискал нещата между тях тримата да се получат, а доколкото Сехун виждаше, те се получиха. Така че и това спадаше към една от малките победи на Крис У Фан.

Сехун бе на прага да пита Лухан дали смята, че когато училището свърши нещата няма да се променят и тогава ще могат да целунат спокойно Крис насред парка, или в препълнено кино и няма да се притесняват кой може да види и какви изводи да си направи.

Но не го попита, защото донякъде се страхуваше от отговора, а донякъде не искаше да го знае.

Някой свирна и Крис се затича, биейки дузпа. Топката мина над стената от хора, които подскочиха, но не успяха да я спрат и необезпокоявана попадна право във вратата.

- Сехун. – каза по някое време Лухан и Сехун го погледна. Лухан не му върна жеста, продължавайки да наблюдава игрището. – Това, което направи по-рано в столовата... не го прави повече в училище.

Ръката на Лухан се сви по-силно около тази на Сехун и момчето осъзна, че той още го държи. Дланта му бе изпотена и хлъзгава и усещането бе повече неприятно, отколкото приятно, но не понечи да я отмести.

Не се обиди на Лухан, още повече, че когато го каза, гласът му бе тъжен. В този момент Лухан мислеше за Крис и щадеше неговите чувства, а Сехун го разбираше.

- Няма. - отговори му.

Обаче му идеше да заплаче, защото щастието, което изпита тази сутрин, вече го нямаше и след себе си остави празнота, която той не бе усещал досега. Сякаш му бяха отнели нещо, което му принадлежеше, нещо ценно и важно и искаше да си го върне по всеки възможен начин.

***

Късно през нощта Сехун се въртеше из леглото си, сънят така и не го хващаше. След като единствената поза, която не пробва, бе да виси с краката на горе и главата на долу, включи нощната лампа и взе телефона си, за да се разсее.

Премигна няколко пъти срещу дисплея, докато зрението му свикне с промяната в светлината.

Имаше съобщение от Бекхьон. Прикачена снимка от сценката в столовата, на която Сехун бе седнал в скута на Лухан и те се целуваха. Качеството бе скапано, а дистанцията твърде голяма, че да се виждат всички подробности, но всеки с по-добро зрение можеше да каже за какво иде реч.

Дали има как да се фотошопне главата на лос върху твоята?, пишеш Бекхьон в съобщението.

Сехун се изкуши да му прати един среден пръст, което и направи, а след него и две емотиконки на ядосани човечета.

Изчака минута, но не получи отговор, защото Бекхьон най-вероятно отдавна бе потънал в сладки сънища, за което Сехун благородно, или не толкова, му завидя.

Лухан също не беше на линия. Крис обаче беше.

Сехун се взира в зелената точка до името му един миг по-дълго, преди да се реши да му пише.

Прати му просто емотиконка на сърчице, защото не знаеше какво друго да каже.

Крис му прати същото почти секунда по-късно и Сехун се усмихна.

Чу как някой минава пред стаята му, навярно баща му, който ставаше всяка нощ за обичайната си доза твърде често уриниране. Нямаше нужда да го прави, защото той нямаше да влезе в стаята му, но все пак изключи лампата, правейки се на послушно, заспало момченце. Сега единствената светлина, която идваше, бе от телефона.

Крис:

Защо не спиш?

Сехун:

Не ме хваща сън :D

Замисли се два пъти, преди да се реши да му прати следващото съобщение, накрая разбирайки, че няма да намери мира ако не го направеше.

Сехун:

Видя ли снимката?

Крис:

Че то имаше ли как да я изпусна

Разпространява се със скоростта на светлината :D

Сехун:

......

Тъпи клюкари...

Добави три ядосани емотиконки. Крис му прати три смеещи се такива.

Крис:

Спокойно

Лухан вече ми беше казал, преди да я видя

Каза също, че е бил шокиран от реакцията ти.

Честно и аз не бих очаквал да го направиш

А те мислех за невинно момченце, Сехуни

Имаше смеещи се емотиконки, повече отколкото на Сехун му се броеше и по тона ставаше ясно, че Крис се шегува. Обаче нямаше как да не се изчерви и на съобщението му и на галеното име, с което го нарече.

Сехун:

Моля те, не казвай този прякор на Лухан...

Ще ми го лепне до живот

Крис:

Мамка му

Тъкмо му писах съобщение :D

Сехун се взира прекалено дълго в отговора на Крис, връщайки разговора с Лухан в главата си. Разбра, че не му стига да вижда думите по екрана, искаше да чуе гласа му. Беше нахално и неетично, защото минаваше два през нощта, когато Сехун набра номера и му звънна.

Крис вдигна още на първото позвъняване.

- Здравей.

- ...Здравей, Сехун. – отговори му топлият и познат глас, който се разнесе като мелодия из тихата стая.

- Исках да ти чуя гласа.

Крис се засмя приглушено. – О? Днешната романтика с Лухан не ти ли стигна?

Опита се да долови някакъв признак на ревност, или поне искрица раздразнение в гласа му и може би имаше такива, Сехун обаче не обърна много внимание.

- Лухан беше притеснен, че може да се почувстваш зле заради целувката между нас.

Всъщност и Сехун беше притеснен за това, но не му каза, защото и сам не знаеше защо.

- Да, каза ми.

- И?

- Какво?

- ...Нали не си се засегнал или нещо? – Нямаше как да опита да звучи по-неангажиращо, докато всъщност сърцето му лудо биеше в гърдите.

Линията изпука, когато Крис пак се засмя. Сехун гледаше да говори тихо, не искайки родителите му да чуят за среднощните му разговори. На сутринта майка му щеше да пита, баща му щеше да започне да развива теории, а на Сехун не му се занимаваше да отговоря.

- Не, Сехун, не съм. Няма за какво.

Определено имаше за какво. И Сехун знаеше, че ако беше на негово място, щеше доста да ревнува. А не беше ли? Първите дни, когато всичко започна, Сехун бе изпитвал главозамайваща ревност от мисълта, че Крис и Лухан са били заедно толкова време и имат толкова общи спомени. Още не бе сигурен дали е напълно окей с това.

Крис беше по-добър човек от него, осъзна Сехун.

Реши да не задълбава в темата, защото и на него изведнъж му стана неприятна.

В моментната настъпила тишина на заден фон изпъкнаха странни звуци, които след миг Сехун оприличи на викове. Не можеше да различи думите, заради статичния шум, а и звучеше, сякаш че който и да викаше беше в друга стая, но Сехун почти веднага разпозна гласовете на родителите му. Бе ги чул веднъж, първият път, когато бе отишъл у Крис. Тогава също се караха и сега нямаше начин да ги сбърка.

– Хей, всичко наред ли е? – попита той угрижено.

Сехун вдиша и издиша три пъти преди Крис най сетне да му отговори. – Да, защо да не е?

– Имам чувството, че... - Чу се звука на затваряне на врата и това спря страничните гласове. После се чу как Крис се отпуска на леглото си. Може би грешеше, обаче Сехун направо можеше да си представи как досега е стоял с открехната врата и е слушал кавгата между родителите му. Сехун обаче не повдигна темата, най малкото, защото не знаеше дали на Крис ще му хареса да говори за това. – Не, няма значение. Защо не спиш?

Крис изпуфтя. – Цялото тяло ме боли от тичането по игрището. Кълна се, че съм изминал над десет мили, само спринтирайки от едната врата до другата.

- С Лухан гледахме тренировката ви днес.

- О?

- Беше страхотен. – Сехун се усмихна. – Бърз както винаги.

И точен, и ловък, и красив. Най вечер красив.

- Чакай да видиш финалите на купата през есента. Имам планове да изкарам скритите си козове.

Когато се умълчаха, тишината не беше неприятна, нито напрегната. Беше спокойно и Сехун намери успокояващ, звука от равномерното дишане на Крис. Това го подсети, че последният път, когато бяха водили среднощен разговор, бе в деня, когато се беше съгласил на цялата тази история.

Беше комично колко изплашен се чувстваше тогава. Мислеше си, че ще дойде края на света, ако го хванат да се целува с Лухан. Или дори да го хванат близо до него. За целувка май дори не си бе помислял.

Каза това на Крис, а Крис му каза, че се е боял Сехун да не изпадне в нервна криза онзи ден.

Може и да беше на прага на такава, наистина, мислеше си Сехун.

- ...Приятно ли беше?

- Кое? – не разбра Сехун.

- Да го целунеш пред всички.

- ...Да, беше. – момчето си пое дълбоко въздух, изведнъж чувствайки се некомфортно да говори за това. Но пък знаеше, че Крис повече щеше да се засегне ако избягаше сега от темата. – Беше невероятно всъщност.

Отново се умълчаха. Сехун искаше да му каже как не трябва да се чувства отхвърлен, защото знаеше, че Крис навярно така се чувстваше, макар и да го прикриваше с всички усилия. Искаше да му каже колко нечестно е, че той не може да целуне Лухан пред всички, както бе направил Сехун, защото реакцията щеше да е повече от една снимка, направена скришом. И искаше да му каже, че иска да го целуне. Да може да го целуне така пред всички. Него и Лухан. И да не им пука за мнението на другите.

И Сехун всъщност му го каза, а гласът на Крис подсказа, че го бе разстроил и Сехун се напсува мислено.

- ...И на мен ми се иска да те целуна пред всички, Сехун. И Лухан също.

Сехун преглътна буцата, заседнала на гърлото му. Някакъв страх го бе стегнал и чак коремът му започваше да се вълнува доста неприятно.

- Съжалявам. Не трябваше да го казвам. Само те разстроих.

Линията пак изпука.

- Не, не си. Прав си. За всичко. И Лухан също е прав. А аз съм долна мижитурка, която не може да превъзмогне страха си от хорските приказки.

- Не, не си Крис. Не е като всичко да е черно и бяло.

- Но то е, Сехун. Мен просто ме е страх да оправя нещата. – Крис мъкна. Сърцето на Сехун биеше бързо. Този разговор не му харесваше. Крис бе прекалено сериозен. Не му харесваше Крис да е прекалено сериозен. – Не съм много сигурен, че знам как да оправя нещата, всъщност. Как мога да ги оправя, Сехун? Кажи ми, моля те.

- ...Не знам, Крис.

Ако знаеше, щеше да е толкова по-лесно. Всичко щеше да е толкова по-лесно.

Когато чу как Крис си поема рязко въздух, сякаш е на път да изхлипа, Сехун прехапа отчаяно устни. Той нямаше да заплаче, не и докато говореше със Сехун, навярно не и след това, защото Крис далеч не бе от хората, които просто можеха да заплачат и да излеят чувствата си. Сехун бе такъв, а както разбра дори Лухан бе такъв, стига да имаше правилния човек, пред които да го направи. Не, не, не, Крис не трябваше да плаче, дори не трябваше да се опитва да не плаче, защото Сехун нямаше да понесе факта, че до голяма степен той му го причинява.

Искаше да го успокои, но не знаеше как. Искаше да му каже, че нещата ще се наредят, но с това залъгваха малките деца. Нещата може и да не се наредяха.

- Крис?

- ...Да?

- Искаш ли да ти разкажа една история от детството си?

Сехун можеше да усети усмивката в гласа му, когато Крис каза, че иска.

- ...Когато бях много малък, на десет или по-малко, имах този навик всяка сутрин преди закуска да излизам навън и да вдишвам от въздуха. Не знам защо го правех, честно. – Сехун се засмя тихо. Сега му се струваше комично как, без значение дали гърмеше, дали валеше, дали бе по пижама или гол до кръста, излизаше, просто, за да може да вдиша от сутрешния въздух. Не каза на Крис, че всъщност всяка сутрин бе излизал навън, защото обожаваше онова усещане на лъчите на слънцето по лицето си. Първите, които щеше да усети за деня. – Една такава сутрин, когато излязох близо до входната ни врата имаше малка птичка. Беше паднала от гнездото си и си беше счупила крилото.

- О.

- ...Майка ми беше убедена, че птичката ще умре и ми повтаряше да я оставя на мястото ѝ.

- Ти обаче не можа, нали?

- Не. – Сехун се замисли за малкото синигерче, което се побираше в шепичката му. Бе стоял онази сутрин и го бе гледал и тогава за пръв път бе изпитал истинска тъга. Защото и без майка му да му казва, той знаеше, че птичката никога нямаше да полети. – Взех я със себе си. За ужас на родителите си. Побърках ги цяла седмица с това да я храня и да я пазя всеки път щом искаха да я вземат. – Усмихна се при спомена как бе направил нещо като гнездо от чорап натъпкан с памук и бе държал птичката близо до леглото си, хранейки я с пипета през няколко часа.

- Тя оправи ли се?

- ...Не. Знаех, че няма да се оправи още щом я взех. Почина малко след това. Погребахме я в задния ни двор.

- Това е много тъжна история, Сехун.

- Аз не мисля, че е тъжна. Знаеш ли защо?

- Защо?

- Когато намерих птичката онази сутрин беше премръзнала и я болеше и беше сама. – Сехун помнеше слабите писъци, които бяха привлекли вниманието му тогава. Птичката бе паднала от гнездото и нямаше как да се върне там. Навяно я беше страх. И му се стори толкова жестоко да я остави там сама. Защото Сехун знаеше, че тя ще умре. Но когато я взе със себе си и я стопли тя се успокои. Пискаше само, когато беше гладна. Ставаше все по-слаба и по-слаба и Сехун мразеше да вижда как стои в импровизирането гнездо и не иска да мръдне заради счупеното крило. Когато се бе събудил онази сутрин, за да я нахрани тя просто беше заспала. Не беше пискала, не я беше боляло. Беше спокойна, беше в покой. Просто беше заспала завинаги. Разказа и това на Крис и дълго време слуша равното му дишане от другата страна на линията, преди той да отговори.

- Ужасно е да си сам, нали?

- Ужасно е. – съгласи се Сехун

- Знаеш ли, сега и аз няма да мога да заспя. – засмя се Крис.

- Добре дошъл в клуба. – Сехун не погледна часа, защото не искаше да знае колко е. Знаеше, че утре ще има главоболие от недоспиването. – Крис?

- Да?

- Ще останеш ли на телефона, докато заспя?

- ...Да, Сехун.

Сехун постави телефона си на възглавницата и дисплеят бързо изгасна, щом го отдели от ухото си.

- Лека нощ Крис.

- Лека, Сехун.

Крис не се изключи и Сехун остана заслушан в дишането му, което подсказваше, че още е там.

Когато най накрая заспа засънува малко синигерче, което се бе свило в шепата му. Щом разтвори дланта си синигерчето разпери крила и полетя свободно.

***

Сехун се мръщеше на кафето в картонената чашка в ръката си, докато Бекхьон се мръщеше на жената с розова шапка, колкото предницата на платноходка, а тя пък се мръщеше на бланката, която държеше твърде близо. Котката в клетката на пода до розовите ѝ токчета пък озвучаваше целия коридор на клиниката.

- За последен път, мадам. – въздъхна Бекхьон. – Горе вписвате името си и телефонния номер, а долу името на домашния любимец и описвате какво му има и... – Бекхьон хвърли поглед на животинчето, присвивайки устни. - ...Господин Уискърс ще бъде приет. И ще му бъде направен преглед. – След като жената тръгна да пише, после спря и отново се наведе твърде близо до бланката, Бекхьон леко почервеня. – Да ви заема очила с висок диоптър? Комплимент от клиниката.

Сехун сподави един хрипот, кашляйки в юмрука си, когато Бекхьон се завъртя, оставяйки жената с бланката на рецепцията, а тя го проследи с гневен поглед. Сехун подозираше, че едвам се сдържа да не направи някой неприличен жест зад гърба на приятеля му.

- Ще ми кажеш ли в какво се забърках? – Бекхьон се просна на мястото до него в чакалнята. – Мисля, че развивам алергия към възрастни жени.

- О, стига, беше много мил с мадам Пет-диоптъра-и-твърде-дебел-котарак.

- ...Не ѝ трябва ветеринар, а очен лекар.

Сехун измери с поглед Бекхьон и пробва да отпие от още веднъж от черната течност.

- Знаеш ли, че кафето тук е ужасно?

Бекхьон вдигна рамене във въздуха безпомощно и завъртя очи. – Всичко тук е ужасно! А аз развих двойна алергия към животни и към какъвто и да е вид клиники!

- Аха. Това значи, че... кога напускаш викаш?

- Понеделник. – въздъхна той примирено. – Макар, че се изкушавам още сега да изляза и да си тръгна.

- Защо не? И без друго грам заплата няма да ти платят.

- ...Млъкни.

Сехун се засмя, оставяйки картонената чаша настрани. – Това значи ли, че намери друг начин да дразниш родителите си?

- Родителите ми нямат нищо общо с избора ми на работа!

- Да, да. И е напълно случайно това, че майка ти има алергия към козина, а баща ти ненавижда нищо на четири крака? – Сети се как миналата година Бекхьон бе на път да си вземе плъх за домашен любимец. Сехун го отказа от идеята също и от идеята да си вземе папагал и да го обучи да влиза в стаята на родителите му, докато спят и да пее песни на Елвис Пресли. – Къде смяташ да работиш, след като планът ти с ветеринарията отпада? Чакай! Нека отгатна... Като таксиметров шофьор?

Бекхьон се смръщи за миг, после се ухили. – Всъщност май има свободно място в Бъргър Кинг. Сигурен съм, че татко с радост ще разправя на колегите си в адвокатската кантора как синът му продава холестерол на бъдещите диабетици.

- Още ли те изнудва да караш стаж там?

- Да... Ежедневно ми обяснява колко възможности отваря бизнеса.

- Не е като да не е прав. Плюс, че няма по-добри лъжци от адвокатите.

- Плюс, ще знам как да въртя законите така, че да правя каквото си искам и да не лежа в затвора.

Бекхьон се изхили и Сехун щеше да го направи, ако не познаваше Бекхьон толкова добре и не знаеше, че напълно е способен да тръгне да следва право, само за да може после да си живее живот на ръба.

Когато телефонът му извибрира, Бекхьон отново бе станал да вземе бланката от жената. Тя най-после бе успяла да я попълни и Сехун въздъхна облекчено, щом ужасното мяучене заглъхна нататък по коридора.

Погледна към новите съобщения.

Лухан:

Довечера. В нас.

Сехун:

Party&chill?

Лухан:

И още как :D

Сехун:

Крис?

Лухан:

Вече каза, че ще дойде

Сехун:

Значи и аз съм там

Лухан му прати усмивка, а Сехун му прати сърце, на което пък Лухан отговори с три сърца, а пък Сехун с пет и след малко си пращаха усмивки и целувки и сърца едно след друго, а дразнещият смях на Бекхьон го накара да подскочи.

- Каква идилия. – саркастичният му тон направо режеше.

Сехун изръмжа и прибра телефона си. - Обади се президента на клуба на самотните нещастници.

- Ауч! Това заболя!

Той отново седна до него и кимна към телефона, който Сехун бе оставил на коленете си. – Как са нещата?

- ...Бива.

Бекхьон повдигна вежди. – Толкова зле?

- Не, не са зле. Лухан ме кани вечерта в апартамента му. И Крис ще е там.

- Оу? Тримата сами? – устните му се разтеглиха в тънка усмивка. – Цяла вечер?

- ...Млъкни, Бекхьон. Нищо няма да правим.

- О, защо не? Умирам си да разбере дали Златното момче е такъв шампион и в леглото, както и на терена.

- Мислех, че по принцип момичетата си споделят такива неща.

- По принцип да. Когато обаче си сам и го караш на ръчна всяка вечер имаш нужда от сочни подробности, че да ти е по-лесно.

- Кажи ми, че не мастурбираш наистина, мислейки за мен, Крис и Лухан?

- Ей, ако сте съгласни на четворка проблема бързо ще се реши.

- Ще ти се.

- Всъщност ми се ще.

Кафето от картонената чаша свърши върху бялата престилка на Бекхьон, а той събори Сехун на пода и двамата се заливаха от смях, докато не ги заболяха коремите. А после се появи един от докторите, който се водеше и началник и Бекхьон и Сехун свършиха изритани от клиниката.

През целия обратен път Бекхьон не спря да му разказва за плановете му за лятото и всички работи, за които мисли да кандидатства, коя от коя по-луди, а Сехун не спря да се усмихва.

***

- Оу-лол! – очите на Сехун се разшириха, когато Лухан му отвори вратата. Реакцията развесели Лухан и той се засмя.

- Какво? – каза, кръстосвайки ръце пред себе си и се облегна на вратата – Нещо не ти харесва ли?

- Ммм – измрънка прекалено издайнически Сехун, преди да се осъзнае и да се прокашля пресилено. – Честно, досега и за миг не съм си представял, че някога ще те видя в... - плъзна поглед по синята престилка, която Лухан носеше и бялата шапка на главата му. - ...такова облекло. – Усмихна се. – Липсва ти шпатула и тиган и можеш да минеш за готвач.

Лухан отново се засмя. – Всъщност, те са в кухнята. Влизай и се настанявай. – Отвори широко, оставяйки го да влезе свободно и се обърна. – Трябва да наглеждам яденето. – извика през гръб.

- Защо имам чувството, че това не е първият ти опит да сготвиш тази вечер? - каза Сехун щом влезе в кухнята. Из въздуха се носеше миризмата на изгоряло, а в кухнята беше леко задимено.

Лухан, който проверяваше под капака на тенджерата, от която излизаше пара, завъртя очи. – Човек се учи от грешките си. Направи ми услуга и отвори прозореца, преди всички да се удушим.

- Крис няма ли го? – попита Сехун, малко след като отвори прозореца и чистият въздух започна да нахлува вътре. Придърпа си един стол до масата и седна. Миг след това Лухан се присъедини на срещуположната страна, бършейки ръце в престилката.

- Писа ми, че ще закъснее. Каза, че имал проблеми с родителите си. – На смръщения поглед на Сехун, той вдигна въпросително вежди. – Защо? Какво има?

- Нищо. Нищо аз... - Сехун поклати глава. – Просто вечерта говорих с Крис и ми се стори, че чух...

- ...Родителите му да се карат. – довърши Лухан. И въздъхна. – Не е новост. Не се притеснявай за това. Крис ще се оправи.

Сехун наблюдава как той се изправя, за да отиде отново до котлона.

- Каква е историята с родителите му всъщност?

Лухан му хвърли един поглед през рамо, преди да върне вниманието си към готвенето.

- Крис не ти ли е казвал?

- ...Не... точно. – Сехун преглътна, изведнъж чувствайки се неудобно да говори за Крис зад гърба му. – Не сме говорили за много лични неща. Не и както с...

Млъкна изведнъж, сещайки се за разговора му с Лухан онази вечер и как той му беше разказал за родителите си. - ...теб. – допълни тихо.

Трябваше да се научи да си затваря устата. Нямаше представа дали Лухан иска да повдигат тази тема отново, защото не беше като те да бяха гаджета от няколко години, а не едва от няколко дни, така че и далеч не бе нужно да си споделят такива неща. Хвърли плах поглед на Лухан, който му се усмихна веднъж окуражително.

– ...Съжалявам, не трябваше да повдигам въпроса.

- Няма нищо, Сехун. Нямаше да ти кажа ако не исках да знаеш.

- Крис знае ли?

- ...Знае. – Лухан не се обърна към него, докато го казваше, а Сехун прехапа устни. Май и това не трябваше да пита и продължаваше да има гадното, чувство, че сякаш прави нещо нередно зад гърба на Крис. Но просто го гризеше нездраво любопитство, а и може би искаше да научи повече за Лухан и за Крис и животите им. Каза това в по-сбит вариант на Лухан, а той се засмя.

- Нормално е да питаш.

- Мислиш ли?

- Аха. Когато се събрахме с Крис исках да знам всичко за него. – Лухан продължаваше да бърка с лъжицата и Сехун намери за успокояващо да наблюдава кръговите движения, които тя извършваше. – Има ли още нещо определено, което искаш да знаеш?

- Аз вече те питах. – Намръщи се, въпреки, че Лухан не можеше да го види. - За родителите на Крис.

- Мисля, че това е нещо, което той сам трябва да ти каже.

Сехун се замисли за момент. – Тогава... Как се запознахте вие двамата? – попита накрая. – Ти и Крис. Как станахте гаджета? Искам да кажа, знам, че сте гаджета от доста време, но как стана, така че...

Се събраха. Защото на Сехун честно му беше трудно да си го представи. Дори в онези дни Крис вече бе популярен, а Лухан вече имаше репутация на лошото момче и техните светове никак не се допираха. Особено пък в училище.

Лухан постоя до плота още малко, после отново седна на мястото си срещу Сехун и се облегна на стола, махайки шапката. Червената му коса веднага се разхвърча настрани и Сехун се засмя.

- Какво? Гел ли забрави да сложиш?

Лухан се смръщи и прокара пръсти през косата си. – Свърши.

- Каквооо? Миналия път видях поне дузина шишета в шкафчето! – засмя се, когато другия завъртя очи.

След малко настана тишина и Сехун заби поглед в масата, играейки си нервно с пръстите под нея. Носеше се тихият звук на къкрене и завираща вода, както и приятния аромат, който караше корема му да къркори приглушено.

- Беше през зимата. – каза Лухан изведнъж и Сехун вдигна сепнато поглед към него. – Когато се запознах с Крис. – млъкна за момент, очите му проблеснаха. – Родителите ми починаха през есента.

Да, Сехун помнеше онзи ден в автобуса и помнеше как след него Лухан не бе идвал на училище два поредни месеца. Бяха на прага да го изключат и... и нищо. Просто се появи и продължи да си бъде Лухан - момчето, което викаха твърде често при директора и психолога. Тогава Сехун не бе обърнал особено внимание, но сега устата му се отвори и затвори, докато навързваше нещата.

- Честите посещения при госпожа Поу онази зима не бяха, защото наистина имаше проблеми с агресията, нали?

Госпожата Поу - училищната психоложка, чийто кабинет Сехун бе имал нещастието да посети два пъти, все за тривиални неща. И те стигаха, за да може и до ден днешен да сънува розовите стени, прекалено силния черен чай, поднесен в чашка с котенца, който тя задължително предлагаше, и огромните ѝ очила, заедно с лудия поглед зад тях. Очите ѝ приличаха по-скоро на някого, на когото сериозно му хлопа дъската, а не на детски психолог.

Лухан поклати глава. – Училищното настоятелство смяташе, че няма как да оставят потенциално склонен към самоубийства бунтар да се справи сам. Ако си бях прерязал вените тогава щяха да погнат директора, задето не е предприел нищо, а е знаел. - Лухан се засмя, а Сехун не се включи, защото далеч не му беше смешно. Ръцете му се свиха в юмруци под масата. – Все едно, директорът реши, че два пъти седмично при госпожата Поу ще решат всичките ми проблеми. Мисля, че бях твърде решен да му докажа точно обратното.

- Стените до кабинета ѝ! – възкликна изведнъж Сехун, сещайки се как една сутрин розовата врата към кабинета ѝ и перфектно белите стени около нея бяха цъфнали целите надраскани с графите и ужасни псувни относно наглото ѝ поведение и завирането на прекалено дългия ѝ нос в чуждите работи. – Ти си го направил! – Лухан не отрече. – Чакай... Ами шевролетът на директора?

- ...Пак аз. Признавам, че не беше баш добра идея да добавям и рисунки.

- Ти нарисува патица със завряна глава в задника! – засмя се Сехун. Още помнеше мораво червеното лице на директора, застанал до колата си.

Лухан кимна. Сложи свитите си ръце на масата и се подпря на тях, сякаш бяха възглавница. Остана загледан в Сехун.

- Да, така започна. Бях... бесен. Буквално. – пое си въздух. – Бях толкова ядосан тогава. На родителите си, на себе си, на училището... Особено на училището, защото нито директорът, нито Госпожа Поу се интересуваха истински от това, през което минавах. Бях поредния ученик с душевни терзания, за който трябваше да се грижат и бяха принудени да изслушват.

- Лухан... - Сехун преглътна името му. Изведнъж сърцето му се сви. Имаше спомен как онази зима той се бе записал в литературния клуб и как с Бекхьон бяха организирали парти у тях, докато неговите ги нямаше. Как се бе забавлявал, докато Лухан бе страдал. Не беше забелязал. Не беше, а сега това го накара да се почувства ужасно. – Всички онези неща, които правеше...

Нахвърляше се на случайни хора в училище и накрая и двамата свършваха пребити. Странеше от останалите. Правеше живота на учителите ад. Не пропускаше да хвърли някоя хаплива забележка.

Лухан сведе поглед. Очите му проблеснаха. – Май това е моя начин да се справям с нещата. Започвам да показвам емоции, различни от тези, които наистина трябва да показвам.

На Сехун му се прииска да го докосне и това и направи. Пресегна се през масата и го докосна съвсем леко по лакътя. Лухан му се усмихна и го хвана за ръката, стискайки леко. После стана, за да спре газта и да махне тенджерата и щом звукът от къкренето спря, апартаментът утихна.

Сехун хвърли поглед наоколо. Миналите пъти не бе обърнал внимание, но сега виждаше. Нямаше снимки, нямаше украси. Нямаше нищо, освен голи стени и мебели, които влизат постоянно в употреба. И беше ужасно тихо. Навярно ако останеше сам, Сехун нямаше да изкара и седмица.

В неговия апартамент винаги беше пуснато радиото, защото баща му държеше да знае и най-малката подробност около спортния свят. Когато беше в кухнята, майка му често си тананикаше. Сехун нямаше спомен някога да се бе прибирал в празен апартамент. Беше светло и беше шумно и всеки път щом се върнеше го питаха как е минал денят му и училището и Сехун винаги си бе мислил каква досада е това. Досега.

Лухан махна и престилката си и я прибра в един от шкафовете и отново седна до Сехун. Двамата мълчаха, докато той не проговори.

- Нещата започнаха да стават доста зле. – Тонът му бе спокоен. Ледено сериозен. И се долавяше болка, която накара Сехун да потрепери. – Все повече се замесвах с неподходящите хора и ставах все по гневен и накрая – Лухан си пое въздух и премигна, задържайки очите си затворени миг по-дълго. Когато ги отвори изпусна поетия въздух. – Накрая стигнах дъното. А на дъното се запознах с Крис. – В леката усмивка на Лухан, Сехун успя да долови спомен, толкова съкровен, че чак го заболя не защото изревнува, а защото му се искаше и той да има такъв спомен. – Валеше сняг, а аз седях на пода пред физкултурния салон. Часовете отдавна бяха свършили. Бях останал, защото... е, май няма значение. – Засмя се. – Важното е, че накрая свърших пребит, а кръвта ми изтичаше с углавна преднина. Нямах къде да отида, още повече – нямах на кого да звънна, за да ми помогне. Навярно щях да остана на онези каменни стълби до сутринта. И тогава се появи той. Тренировката му бе продължила до по-късно. Можеше да ме подмине, знаеш ли? – Лухан го гледаше, а Сехун мълчеше, защото знаеше, че не пита него, а по скоро говореше сам на себе си. – Но не го направи. Спря и ме попита дали съм добре, а когато не му отговорих седна до мен и като видя кръвта пребледня. И... честно, нямам особен спомен какво се случи, защото бях в полусъзнание. Знам, че се погрижи за мен. Не ме остави. Както ти онзи ден в автобуса. – Лухан се усмихна, Сехун също се усмихна, но ръцете му продължаваха да остават свити в юмруци под масата и чак когато ги отпусна осъзна, че бе забил нокти в дланите си. - Май ми се случва за втори път.

- ...Съжалявам. – промълви тихо Сехун. – За това, което ти се е случило. И за ужасното...

Щеше да каже за ужасното отношение на другите, но не го каза, защото май и той влизаше в тази графа. Като оставеше онзи единствени път, в който му бе помогнал, Сехун бе гледал да страни от него, точно заради всички неща, които правеше, още повече заради слуховете. А и защото не му се искаше да става част от тях. И сега направо му се повдигаше от самия себе си.

- Всичко е наред, Сехун. – каза Лухан и този път той се притегна и хвана ръката му. – Всичко мина и сега се радвам, че сте тук. – Усмихна се. – Ти и Крис.

Сехун също се усмихна, по сдържано. – Да... и аз се радвам.

Радваше се, че е тук и че Крис е тук и че Лухан е тук и се радваше на връзката им, която бе далеч от перфектна, обаче му даваше това вътрешно успокоение. И се радваше, че Лухан му разказва тези неща и че вече не е онзи гневен на света тийнейджър, а още повече се радваше, че можеше да го нарече свое гадже и да го държи за ръка по коридорите в училище, без да му пука за останалите.

Защото вече не му пукаше от останалите. А това най-много го радваше.

***

Докато Крис дойде с Лухан продължиха да си говорят. Преместиха се на дивана в дневната, а яденето остана да изстива на масата.

Бе ред на Сехун да разказва и това и направи. Говореше и говореше и избираше все истории от детството му, които да накарат Лухан да се смее, защото му харесваше да вижда усмивката и да чува смеха му.

Накрая свършиха един върху друг, гъделичкайки се и превивайки се от смях и вече стомасите ги боляха. Така ги намери и Крис, който им изкара акъла щом ги повика и свърши замерен с възглавница от сепналия се Сехун.

- Това беше напълно ненужно. – промърмори Крис, докато махаше възглавница от лицето си.

Сехун се изчерви. – Извинявай. Изкарах си акъла, когато ти чух гласа. Мислех, че сме сами.

- Очевидно. – Крис се ухили и повдигна два пъти вежди, а Сехун, който бе забелязал насъбралата се до гърдите му тениска, побърза да я смъкне. Почервеня още повече.

- Научи се да чукаш! – Извика му Лухан и хвърли още една възглавница по него. – Ако звънна в полицията ще те тикнат зад решетките за няколко месеца за влизане с взлом.

- Първо, че не влязох с взлом, защото вече бе отключено. – На Сехун му идеше да се плесне по челото. Сега се сети какво бе забравил да направи. Мамка му. – И второ, почуках дузина пъти. – Той се прехвърли през облегалката и се озова точно между Сехун и Лухан на дивана. - Накрая чух някакви звуци и реших, че някой може да ви убива.

- ...И реши да се правиш на герой и да ни спасяваш? – попита го иронично Лухан.

Крис изпръхтя. – Не естествено. Влязох, за да направя видеоклип. Щеше да е хит в ютуб ако го бях... Ауч! Осъзнаваш ли, че да удряш хора с възглавницата не винаги е безболезнено... Ауч! Ще спреш ли? Сехун кажи му да спре... Ауч! И ти ли, Сехуни?

Устата на Сехун се разшири и той замръзна с вдигнатата във въздуха възглавница, преди да я стовари с пълна сила върху главата на Крис. – Помолих ли те да не ме наричаш така!

- Твърде късноооо. – проточи Лухан, ухилен от ухо до ухо. – Сехуни. Харесва ми. Остава.

Сехун усети как започва да се ядосва, обаче се спря, преди да е избълвал поток ругатни и също се ухили. – Добре. – после добави. – Лулу.

И се наслаждава да гледа как Лухан почервенява и да, беше приятна гледка. Съжаляваше, че няма как да му щракне снимка.

Лухан кима към Крис. – Няма да е зле да спреш да го душиш с възглавницата, ако искаш да видиш красивото му лице отново.

Сехун вдигна възглавницата от борещия се за въздух Крис с голяма доза нежелание. Той се изправи и вдиша дълбоко. И така няколко пъти.

- Още веднъж ме наречи така и следващия път няма да е възглавница. – измрънка Сехун в ухото му.

- О, нали няма да разбиеш това хубаво лице с камък. Лухан много го харесва. Трябва да чуеш как крещи името ми, докато... мхмххмм...

Сехун се засмя гърлено, когато Крис свърши притиснат в дивана от нова възглавница, този път от Лухан, който далеч не бе така отстъпчив като Сехун.

Малко по-късно, Лухан с оправена коса, Сехун нахранен и щастлив, а Крис с посиняло от липсата на въздух лице, седяха на масата.

- От кога готвиш?

Лухан хвърли кос поглед на Крис. - ...От както се помня.

- Ти готвиш ли, Крис? – попита Сехун.

Лухан се засмя. - Ако ти се ядът прегорели палачинки.

- Каза, че палачинките са страхотни!

- Крис, та те едва се отлепиха от тигана!

Крис скръсти ръце и промърмори нещо ядосано.

- Филм? – предложи Сехун и побутна с лакът Крис. - Ти ще избираш.

- О, Сехун... - започна Лухан, обаче Крис му изшътка и се изправи с блеснали очи.

- Дадено. Без отмятания.

Сехун наблюдава как отива към телевизора с танцова стъпка и погледна към Лухан.

- Какво си навлякох на главата току-що?

- ...Една нощ маратон на филми на ужасите от деветдесетте.

- А така...

***

Сехун бе притиснал възглавницата до себе си, свил крака и периодично заравяше глава в нея, за да се скрие от ужасните сцени на насилие.

- О, Господи... - изстена изтерзано Лухан, по-скоро от досада, отколкото от неподправен ужас като Сехун, когато след края на филма Крис пусна следващата част. – Всички части на Кошмари на улица Елм ли ще гледаме? (A/N: „Кошмари на улица Елм" – поредица филми на ужасите от началото на 80-те и 90-те години. Смятат се за класика в жанра. Интересен факт е, че Джони Деп започва кариерата си с ролята на Фреди Крюгер именно от тази поредица.)

- Аха. – отговори разсяно Крис, докато настройваше звука на най-висока възможна честота.

Сехун изхлипа. И после пак, когато обезобразеното лице на Фреди Крюгер изскочи на екрана. На два пъти Лухан го бе попитал дали иска да сменят филма, Сехун обаче в опит да задържи малкото си останало достойнство отказа. И продължи да се полюшква напред-назад, опитвайки да заглуши звуците от филма, притиснал глава във възглавницата. Крис пък, седнал на земята, не спираше да разправя какво ще се случи нататък, защото явно бе гледал поредицата поне сто пъти.

- Радвай се, че не беше тук, когато го бе обзела манията по Властелина на пръстените. – подшушна му Лухан. – Три филма. – провлачи изнервено. – Три филма, които гледахме отново и отново всеки път станеше ли дума за кино вечер. Мисля, че намразих Фродо до мозъка на костите. – Лухан се засмя, но Сехун не се присъедини и до края на филма остана зазяпан в една единствена точка, възможно най-далеч от екрана.

Така се бе съсредоточил в опитите да изолира мислите си от филма, че изписка и подскочи едновременно, усещайки студената ръка да се долепя до врата му. Образът на Фреди Крюгер обаче се разсея и пред него изскочи разтревоженото лице на Лухан.

- Сехун. – повика го той спокойно. – Филмът свърши.

Сехун си пое накъсано въздух и хвърли поглед към екрана, където, слава богу, вървяха финалните надписи. Развеселеното изражение на седналия на земята Крис, го накара да прехапе устни, за да не го напсува.

- Добре съм. – сряза той Лухан, преди да го е питал.

- Е, тогава, след като всичко е наред какво ще кажете да пусна още една част на... - Сехун и Лухан извикаха „Не" в един глас и момчето вдигна отбранително ръце пред себе си.

- Окей. Нищо не съм казвал.

Когато позеленелият Сехун наклони глава, защото ей сега щеше да изсипе вечерята си на дивана, Лухан се засмя. – Мисля, че на Сехуни му се отразява зле да гледа такива неща.

Сехун успя да събере сили и да му покаже среден пръст.

Лухан завъртя очи, а Крис кимна към прозореца, зад дивана и зад тях. – Не трябва ли да се прибираш? – Сехун потръпна и в злокобната му усмивка, той долови някакъв наченък на зъл план. Погледна към Лухан, който вдигна рамене, после пак към Крис.

- Знаеше, че няма да искам да се прибирам по тъмното след тази поредица, нали?

Крис се ухили. – Не знам какво намекваш, ама каквото и да имаш предвид е напълно различно от това, което аз съм си мислил.

Лухан изпръхтя. – Даа беее.

Сехун се наведе напред, че да стигне до седналия Крис и забучи пръст в лицето му. – Е, успя, защото определено няма да се прибирам. – Крис понечи да каже нещо самодоволно, когато Сехун изтърси. – А ти ще спиш на пода, възможно най-далече от мен.

- Ама...

- И от мен. – допълни Лухан и Сехун нямаше как да не се разсмее на печалното изражение на Крис.

***

Нощта бе приятна. Цялата изминала вечер, а може би и целия ден бяха толкова приятни, че Сехун изпитваше тази вътрешна топлота, която можеше да се опише единствено като щастие.

Затова не можеше да намери причината защо, лежейки на разтегнатия диван, в три през нощта, все още не можеше да заспи. Опита да се обърне в коя ли не посока, но също като предишната вечер сънят не го хващаше. Първо му бе горещо, после студено, после дивана бе твърде неудобен, а възглавницата прекалено мека. Можеше да усети как тежестта на часовете липса на сън висяха отгоре му като слон, очите му се затваряха, но сънят така не идваше и не идваше, а пък мозъкът му тежеше и от нещо друго. Като мислите, които не му даваха мира.

В яда си и в поредния опит да се намести удобно, Сехун изсумтя и удари с ръка меката възглавница. Миг след това се чу:

– Пак ли не можеш да заспиш?

Сехун се стресна, съвсем забравил за Крис, който се предполагаше, че спи близо до дивана. Лухан спеше в своята стая. Бе настоял някой от тях двамата да я вземе, но и двамата отказаха.

Сехун се надигна на лакти, за да може да види над облегалката на дивана и потърси с поглед в сумрака очертанията на Крис. Намери го там, където и бе легнал, докато лампите още бяха включени. На лунната светлина, която идваше от прозореца в кухнята точно срещу дивана, очите на Крис светеха леко. Бяха отворени, напълно будни.

- Хей, Крис. – каза Сехун тихо, за да не събуди Лухан. Единственият от тримата, който явно щеше да хване малко сън тази нощ. – Защо не спиш?

Сехун се върна в старото си положение. Легнал по гръб, с една ръка свита под главата, а друга на корема, загледан в безкрайния мрак по тавана.

- Мислех си.

- За какво?

- ...За историята ти от вчера. – Крис се размърда, сякаш и той се наместваше. – Знаеш, онази за птичката.

Сехун сдържа на подтика пак да надигне глава и да го погледне. – О? Защо?

- ...Не знам. Просто... мислех за нея.

- Това е просто една глупава история, Крис. Не я мисли особено.

- Не е глупава, Сехун. – Крис си пое и издиша въздух поне дузина пъти (Сехун броеше, защото нямаше какво друго да прави), преди отново да проговори. – Накара ме да се замисля.

- За какво?

- За себе си. – отново тишина. Вдишване-издишване. Вдишване-издишване. – За самотата.

На Сехун му се спеше. Така му се спеше, че чак болеше. Но не се обърна и не опита да заспи, а сърцето му затупка бързо, защото както вчера вечерта, имаше чувството, че и този разговор е важен за Крис.

- Ти не си сам, Крис. Няма защо да мислиш за това.

Крис въздъхна. Твърде изморено и отегчено. Сякаш той бе този, който не бе мигнал последните два дни.

- Винаги съм бил сам, Сехун. На игрището, в училище. – Крис преглътна. - ...Дори вкъщи.

- Родителите ти?

- ...Ще се развеждат.

Сега Сехун бе този, който вдиша и издиша няколко пъти, преди да проговори.

- Съжалявам, Крис. Това е ужасно.

- Не, не е. Те никога не са се разбирали. Мисля, че единствената причина да са все още заедно, е защото изпитват удоволствие да гледат как другия се мъчи в тази разпадаща се връзка. Не вярвам да се разведат наистина. – Крис се изсмя тихо. – Навярно и до адвокати няма да се стигне. Така ще опетнят доброто си име.

Сехун мълчеше, оставяше го да говори. Защото можеше да усети как Крис има нуждата да говори.

- Баща ми иска след края на училището да се запиша в професионален отбор по футбол. – Отново тих смях. - Дори ми е избрал цяла програма за лятото.

Сехун се сети как през първата им вечер в този апартамент Крис бе споменал за плановете си да пътува. За местата, които иска да види. Тогава, докато го казваше, звучеше натъжен. Сега звучеше по същия начин.

Защото, осъзна Сехун, това бе една невъзможна мечта.

Родителите му никога нямаше да му го позволят, а Крис го знаеше.

Той бе винаги обграден от хора. Винаги се смееше. Винаги се шегуваше. Бе трудно да видиш истината. И Сехун не я бе виждал преди. Дори бе завиждал. Златното момче на училището. Шампионът. Звездата. Той имаше толкова много приятели, толкова много поддръжници. Всички искаха да са като него. И в същото време никой не виждаше истинския Крис, никой не питаше той самият какво иска.

Лухан бе казал, че Крис е специален, а Сехун нямаше как да е по съгласен. Но тази негова дарба бе и същинско проклятие.

Сехун почувства тъга. Тъга заради Крис, така силна, че му се прииска да заплаче. Каза това на Крис, а също му каза и че съжалява, защото е останал толкова неразбран. Защото училището го изкарва такъв, какъвто не е, защото е принуден да играе тази роля на перфектно момче заради хорското мнение, защото родителите му са кретени, които не познават собствения си син. Каза и че съжалявам, задето той не го бе опознал и разбрал по-рано, а когато свърши Крис остана притихнал. После се раздвижи и след малко легна до Сехун и целуна челото му, после бузата му, когато една сълза се стече от там.

Крис не можеше да заплаче, защото не беше такъв човек, но Сехун можеше да заплаче за него.

Останаха прегърнати, притиснати един до друг дълго време, преди Крис отново да проговори.

- Мисля, че трябва да скъсам с Клара.

Сехун се размърда и откъсна глава от възглавницата, за да може да се взре в мрака там, където бяха очите му.

- Какво?

- Трябва да скъсам с Клара. Мисля си го от доста време насам. – Вдишване-издишване. Още няколко пъти. – Просто вече не ми се струва редно да сме заедно. Да се преструваме. Не беше редно от самото начало и отдавна трябваше да го спра. Убедих се вчера, след разговора ни.

- О, Крис, аз не...

- Не е заради теб, Сехун. Не е дори заради Лухан. Заради мен е. – Вдишване-издишване. Тежка тишина. – Писна ми все някой друг да контролират живота ми. И ми писна да се крия.

Ръката му, преплетена с тази на Сехун, стисна по-силно и Сехун му отвърна.

- Сигурен ли си? – Отново върна главата си на възглавницата. – Клара може да разкаже за всичко. За Лухан, за връзката ви, за мен...

- ...Това проблеми ли е за теб?

Сехун отговори дори без да се замисля. – Не. Преди беше. Вече не е.

Не можеше да види, но беше сигурен, че Крис се усмихва. – Радвам се. Мислиш ли, че за Лухан ще е проблем?

- ...Не.

Сехун мислеше, че Лухан ще е щастлив от това, може би нямаше да го покаже, но щеше да е щастлив. Защото бе търпял Клара само и единствено заради Крис. А Крис вече нямаше нужда да бъде защитаван. Сехун се зачуди дали наистина някога бе имал.

Не искаше сега да говорят за Клара. Или за родителите му. Или за училище. Или за каквито и да е проблеми.

Нека за пет минутки останалия свят не съществуваше.

- Лухан ми разказа за първата ви среща.

- Направил ли го е?

Сехун се усмихна. – Да. Мисля, че е страхотно това, което си направил за него. Как си му помогнал, когато никой не е искал.

Крис се размърда и се притисна още по близо в него. – Чудя се кой на кого помогна. Може и обратното да е било.

- ...Може да е било двустранно.

- Прав си. Най-вероятно е било. – Лухан не беше до тях, а на Сехун му се прииска да беше, защото искаше и той да е част от този разговор. Но Лухан спеше, а Сехун нямаше правото да го буди. Щяха да му разкажат всичко на сутринта. Най-вероятно.

Имаше неща между Крис и Лухан, до които Сехун нямаше достъп. Както имаше неща между Крис и Сехун и между Сехун и Лухан, до които другият нямаше достъп. Не бяха тайни. Бяха спомени. Бяха съкровени неща.

- Лухан ми е разказвал за първата ви среща. – каза Крис. – Мисля, че също е страхотно това, което си направил за него.

Сехун се усмихна. Стисна ръката на Крис още веднъж. – Знаеш ли, Крис, мисля, че е страхотно това, което направи за мен тогава.

- Кое?

- Че ме заговори. Че ме покани у вас. Че още тогава ми позволи да видя как животът ти е далеч от перфектен. – Сехун се сети за първата караница на родителите му, на която бе станал свидетел. Май тогава образът на Златното момче бе започнал да се напуква. – Че ме целуна. – Никога нямаше да забрави тази целувка, онзи ден в стаята му. Колкото и години да минеха. И колкото и други хора да целунеше. Защото тя бе специална. – Че позволи на Лухан да бъде с мен. Че никога не изревнува. Благодаря ти.

Крис не плачеше, той никога не плачеше, защото иначе образът на Златното момче щеше да се размие прекалено много, а Сехун отдаде на случаен теч капката, която усети да пада на лицето си. И последвалите такива след нея.

Той не проговори, никой от тях не проговори повече, а тишината се изпълни със сладки звуци, когато Крис го целуна, а Сехун му отвърна.

***

На следващата сутрин се оказа притиснат между тялото на Лухан и това на Крис, докато опитваше да измие чиниите. Не успя дори да попита какво ги е прихванало, преди и двамата да започнат да го целуват, а ръцете им да се шарят из тялото му и да го разсъбличат.

Не стигнаха по далеч от целувките и ръцете и въргалянето из дивана и на пода и прегръдките, за което Сехун им бе благодарен, защото още не бе готов за повече, а те не повдигнаха въпроса. Скоро. Много скоро. Просто не сега.

Отново беше щастлив и усмивката не слезе от лицето му дори, когато влязоха в училище. Имаше известна доза наслада да гледа шокираните погледи на всички, когато тримата заедно слязоха от червеното Субару на Крис на паркинга на училището.

За останалите може и да не значеше много. Крис не един път бе карал съотборници и познати на някъде. Обаче те не бяха просто неговите приятели и нещо обикновено, като вървене през училищния паркинг с тях двамата, караше Сехун да се вълнува. И да се оглежда притеснено във всички посоки. Но най вече да се вълнува.

В час по алгебра, докато още вадеше учебниците си от чантата, Сехун засече погледа на Крис в дъното на стаята, а Крис му се усмихна, без дори да пробва да го скрие от наобиколилите го хора. Сехун се извърна назад и погледна към Лухан, който също му се усмихна, а когато отново се завъртя напред, сърцето му продължи да тупти, този път заради щастието.

- Искам всяка една подробност. – изсъска в ухото му Бекхьон, който се бе долепил до гърба му и разбира се, не бе пропуснал размяната на погледи и усмивки.

- После - изшътка му Сехун и през остатъка от часа продължи да хвърля погледи на двете момчета, а те му ги връщаха.

Сехун знаеше, че е твърде хубаво, за да е истина.

Оставаше по-малко от седмица до края на учебната година и после - после щеше да е различно. С Крис и Лухан щяха да могат да се виждат цяло лято, без да се притесняват от никого. Нека тази година да свършеше, мислеше си Сехун. За всичко останало щеше да се притеснява отново през есента, когато училището започнеше за последен път за тях тримата.

Разбра по тежкия начин, че тази година далеч няма да свърши просто така. Защото никога нищо не свършваше просто така.

А бурята, която Сехун усещаше да набира сили последните дни, изригна предпоследния час в сряда на обяд.

Пикочният му мехур го принуди да излезе от часа по биология. Глухите му стъпки отекваха по празния коридор и докато вървеше, Сехун написа положителния си отговор на въпроса на Лухан дали той и Крис искат да се видят отново в апартамента му вечерта.

Продължаваше да се усмихва дори, когато влезе в тоалетните и видя Клара на пода пред мивката и чу хлиповете ѝ. Закова се на място пред вратата и остана там, прекалено стъписан, че да мръдне.

Разбра защо плаче и без тя да му казва.

Онази вечер Крис му бе казал, че смята да скъса с нея.

Тогава Сехун си бе помислил, че той ще изчака, докато годината свърши и не ги застрашава опасността от затворения кръг на училищната общност и на тежките последни от мнението на учениците. Обаче изглежда Крис не бе смятал да постъпи така.

Не знаеше кога ѝ беше казал, че късат. Сехун обаче се подразни от факта, че дори не бе им написал едно съобщение. Искаше да излезе и да го намери и да го пита какво е станала, както и какво се предполага, че трябва да прави сега, защото нямаше никаква представа дали се предполага, че трябва въобще да прави нещо.

Но Сехун не можеше да мръдне и да отдели погледа си от Клара дори, когато тя го забеляза и се изправи, бързо триейки очите си.

Не беше добра идея, защото размаза спиралата си и клепачите ѝ станаха черни.

- Аз... - промърмори Сехун, чувствайки, че трябва да каже нещо.

- Мъртъв си. – прошепна Клара. По-скоро изсъска, но Сехун опита да не се поддава на тона ѝ. – Толкова си мъртъв. Ти и Лухан. И Крис. Всичките. Ще ви съсипя.

Не викаше, но тогава Сехун не можеше да си обясни защо всяка нейна дума отекваше в съзнанието му така силно.

Искаше да ѝ каже, че заплахите ѝ не струват, особено в този ѝ съсипан вид. Че нито на него ще повлияят, нито на Лухан или Крис. Все пак не го каза, а Клара се задържа колкото да изтрие размазаната спирала и излезе, без да го поглежда повече.

Сехун изчака стъпките ѝ да заглъхнат и се върна в стаята, забравил, че трябва да използва тоалетната. Сега Крис трябваше да има физическо, но когато погледна през прозореца към двора, където тренираха останалите от отбора му, не го видя. Не го видя и последния час, когато се предполагаше, че трябва да имат история заедно и това го притесни.

Засече погледа на Лухан, който повдигна въпросително вежди и по притесненото му изражение разбра, че той също знае за Клара.

- Казвал ли ти е нещо за Клара? – попита го Сехун, когато часът свърши и стаята се изпразни, а те двамата нарочно се забавиха. Лухан прибра тетрадката си в черната чанта и се изправи.

- Не. Каза, че смятал да скъса с нея, обаче честно не му повярвах. Сигурно се е случило по някое време днес.

Сехун се замисли за разговора му с Крис. Имаше тегавото чувство, че той го бе подтикнал да действа така и не знаеше дали да се радва или не.

- Това е добре, нали? – попита Сехун повече себе си, отколкото Лухан. – Смисъл добре е, че скъса с нея.

Рано или късно щеше да се стигне до там. Защо не сега.

– Не знам, Сехун.

Докато вървяха към изхода, Лухан опита да се свърже с Крис, но телефонът му беше изключен. Сехун му изпрати съобщение и опита да потисне нервите, които обхващаха тялото му.

Предложи да хванат едно такси и да отидат до дома на Крис, но Лухан поклати глава.

- След като не отговаря има нужда да остане сам. – После, за да го окуражи посърналия Сехун добави: - Сигурен съм, че ще дойде вечерта както обеща. Тогава ще говорим, нали?

Сехун кимна, но не се усмихна.

С Лухан се разделиха, а Сехун реши да мине през задния двор. Трябваше да се види с Бекхьон, защото, момчето цял ден му бе врънкало и изтезавало, искайки да научи какво се е случило, че тези дни връзката между тримата бе започнала да става така публична, макар Сехун да го убеждаваше в противното.

И тогава бурята набра още по-голяма сила.

И прие един определен облик.

Кьонг Су стоеше облегнат на оградата до изхода заедно с верните си дружки и Сехун просто си знаеше, че чакат него. Може би трябваше да хукне да бяга. Или да извика. Навярно някой закъснял ученик щеше да го чуе. Обаче той не го направи, бог знае защо и дори когато Кьонг Су го забеляза не мръдна.

Този път нямаше чит-чат, нямаше разговори и заплахи и дори време нямаше. Нямаше три мигвания, когато Кьонг Су се приближи, а Сехун спусна раницата си на земята, защото знаеше, че няма да му се размине.

Тялото му се скова, докато другите двама го обграждаха, а скулата, където предишния път бе попаднал юмрукът на Кьонг Су го заболя, сякаш ударът беше току-що нанесен.

- Клара праща поздрави. – изсъска Кьонг Су и това беше единственото предупреждение, преди да го нападне.

Буквално се озова отгоре му, събаряйки го на земята и двамата се затъркаляха в прахта. Въздухът излезе от дробовете на Сехун и той закашля, гърлото му тотално пресипнало.

Опита се да се измъкне, тялото на Кьонг Су обаче го бе приклещило. След като разбра, че това няма да стане опита и да се защитава и остана изключително доволен, че успя да изрита Кьонг Су в слабините, при което другия се сви. Използва времето на разсейването му, за да му нанесе няколко удара по лицето и гърдите и си надяваше местата да се подуят и дълго време да му останат синини.

После се намесиха приятелите му, които го хванаха колкото и да се мяташе и да бълваше заплахи на среща им и го накараха да коленичи, извивайки ръцете му зад гърба, а Кьонг Су имаше възможността да го удря свободно.

Болката го проряза веднъж в лицето, когато го удари там. После от носа му шурна кръв, когато и там го удари, а ушите му забучаха при третия удар.

Последваха още пет или шест, Сехун спря да ги брои, когато се чуха виковете и Кьонг Су и компания, бях принудени да спрат. През замъгления си поглед видя как те се заглеждат в нещо, а после Кьонг Су го ритна за последно, изкарвайки отново въздуха му. Щом го пуснаха Сехун нямаше силата да се задържи сам, затова падна по корем в пръста.

Не му се беше случвало да припада досега. Никога. И нямаше и да си позволи и сега да загуби съзнание, колкото и размътения му мозък да нашепваше, че това е на път да се случи въпреки желанията му.

Той остана в съзнание и се претърколи по гръб в момента, в който пребледнелият Бекхьон стигна до него, а училищния пазач остана за секунда да види дали Сехун още диша, преди да хукне с крясъци след Кьонг Су и останалите.

- Мамка му! – Бекхьон го докосна по насинената буза и Сехун изсъска. – По дяволите!

Продължи да сипе обиди и псувни на целия свят, а Сехун нямаше как да е по съгласен с него, макар на глас да успяваше единствено да мънка несвързани неща.

- Знаех си, че нещо не е наред, когато закъсня! Трябваше да дойда по-рано! – Сехун го стисна за ръката, колкото да му даде знак, че всичко е наред и за да усети, че не е сам, защото имаше спешната нужда да знае, че не е сам.

Докато пазачът се върне Сехун бе събрал достатъчно сили, че да се изправи с помощта на Бекхьон, макар и силно облегнат на него.

Даде му дълги и колкото успя по подробно описание на това, какво и как се случи, а Бекхьон, който се бе сетил за камерата, каза, че ако искат доказателство им стига да прегледат записа.

- Бекхьон. – измрънка в ухото му Сехун, докато пазачът не гледаше към тях. – Вкъщи.

Бекхьон разбра и само от това и кимна. И на двамата им отне бая усилия да убедят пазача да не вика линейка и да не звъни на родителите му, макар Сехун да не се съмняваше, че щяха да им звънът, щом директорът разбереше за случилото се. Радваше го поне мисълта, че Кьонг Су ще си получи заслуженото.

В таксито, което Бекхьон хвана, защото Сехун още бе твърде замаян, за да върви сам, най после си позволи да се отпусне. Опита да не засича неодобрителния поглед на шофьора в огледалото. Навярно човекът си мислеше, че са поредните хулигани, сбили се заради някоя глупост.

- Започни отначало. – каза Бекхьон. – Разкажи ми всичко.

И Сехун му разказа, защото всъщност случилото се последния час не беше чак толкова дълга и сложна история. Накрая обаче Бекхьон все пак изпсува, а шофьорът отпред хвърли още един неодобрителен поглед на момчетата.

- Моля те, измисли някакво извинение за пред родителите ми. – Сехун почти изстена, мислейки си за обясненията, които пък на тях щеше да се наложи да дава. Щеше да е десет пъти по-сложно, а той грам сили и нерви нямаше за това. Някой друг ден, може би.

Бекхьон кимна. – Искаш ли да говориш с Крис или Лухан? – Той извади телефона си и тръгна да набира номер, но Сехун поклати глава.

– Искам единствено да се прибера и да легна.

- Не е особено добра идея да лягаш с рани на главата.

- Те са по лицето и по тялото ми, Бекхьон. Не по главата.

- И все пак...

Сехун завъртя очи. – Помогни ми да стигна до проклетото си легло. После можеш да ми изнасяш колкото си искаш лекции.

Бекхьон се засмя, а Сехун го измери с поглед.

- Какво?

- След като имаш достатъчно сили, че да си ядосан, значи не си чак толкова зле.

Сехун си позволи да се усмихне вяло.

Чак толкова зле не беше, макар че тялото страшно го болеше.

- Щях да съм още по-зле ако не беше стигнал навреме.

- Нали знаеш, че се намираше в шибания двор на училището на десет метра, от които има улица пълна с хора?

- Знам...

- И че ако беше извикал някой все щеше да дойде?

- ...Знам.

- Тогава защо, мамка ти...

- Леглото, Бекхьон. Само да стигна до леглото си и ми се карай колкото искаш.

***

Бекхьон му помогна да стигне до стаята, плати сметката за краткото им пътуване и дори дезинфекцира и почисти раните му.

На твърдението на Сехун, че може и сам да го направи той каза. – Аз съм единствения с медицински опит от нас двамата.

- Работи на рецепцията във ветеринарна клиника две седмици.

- Млъкни, Сехун. Много лесно може да объркам кислородната вода със сярна киселина.

Слава богу родителите му още бяха на работа и Сехун имаше време да се преоблече и да изпере калните и опръскани с кръв от носа му дрехи. Както и да използва от фон дьо тена на майка си, че да прикрие поне малко синините.

Когато пък те се върнаха и го засипаха с въпроси бе благодарен на Бекхьон, който, както винаги, успя да скалъпи история. За момента изглежда се вързаха, обаче Сехун бе убеден, че ще има да водят още разговори по темата.

После помоли Бекхьон да си ходи. Всъщност го изпрати, насила бутайки го през вратата, въпреки ропотите му.

- Спи ми се, Бекхьон. Моля те върви си. Добре съм.

- Ама ще ми звъннеш ако има нещо, нали?

- Обещавам.

- Дори ако е два през нощта.

- Да...

- И дори ако...

- Бекхьон.

- Окей, окей. Тръгвам.

След като Бекхьон си тръгна, Сехун легна в леглото си и потъна в най сладкия сън някога. Или пък припадна от изтощение. Така и не разбра кое от двете стана.

***

Сехун си беше изключил телефона и така и не се появи вечерта в апартамента на Лухан, както се бяха разбрали. Не че не искаше, просто нямаше сили. Нямаше сили и да обяснява какво се бе случило, нито пък му се водеха каквито и да е разговори.

На следващия ден избегна и разговорите с родителите си като се оплака от силно главоболие. Майка му дори позволи да си остане вкъщи, на което Сехун не отказа. Прекара почти целия ден в спане и чак вечерта разбра от нея, че са идвали да го търсят. Не се и съмняваше, че са били Крис и Лухан.

Когато най-после включи телефона си, видя пропуснатите обаждания и съобщения. А веднага след като на търсилите го номера изписа, че абонатът отново е достъпен, Крис му звънна. После Лухан му звънна, после пак Крис. Сехун отклони разговорите, защото не му беше до тях, особено по телефона.

Влезе в чата си с Бекхьон, който го бе информирал подробно какво става в училище.

Бекхьон:

Изведоха Кьонг Су от кабинета по биология

Май отива при директора.

Ако не го изключат ще има бая проблеми

Навярно ще го накарат да напусне отбора

А и

Всички знаят за станалото.

Сехун не се бе и съмнявал, че всички вече ще знаят.

Бекхьон:

И гаджетата ти се разхождат като призраци.

Видях ги да говорят в коридора

Лухан ме пита за теб

Казах му сам да те потърси

И Клара я нямаше на училище.

Сехун и в това не се бе съмнявал.

Благодари му в отговор, а Бекхьон веднага го обсипа с въпроси как е.

Сехун обаче не отговори. Вместо това прибра очукания от вчерашното падане телефон и се измъкна от къщата с извинението, че има спешна работа. Родителите му не бяха очаровани от идеята да излиза така късно, но не им даде право на избор, когато просто тръгна. После щеше здравата да си отнесе заради това.

Малко по-късно стоеше пред апартамента на Лухан задъхан, заради изкачването на стълбите. Асансьорът още не беше оправен.

Позвъни един път и това беше достатъчно.

Когато вратата се отвори със замах, Сехун отскочи назад сепнато.

- Сехун. - каза просто Лухан, а Сехун успя да си отвори устата и после нямаше какво да каже, защото Лухан го прегърна.

Май беше за пръв път, помисли си Сехун.

Да прегръща Лухан. И преди се бяха притискали един до друг, но винаги беше в интимни моменти. Този не беше точно такъв.

В прегръдката почувства облекчението на другия и успя да усети сърцето му, което туптеше силно.

- Помислих, че няма да те видим скоро. - каза той, когато се отдръпна, още държейки ръцете си на него. - Помислих, че... - По лицето му премина сянка, когато видя синините на Сехун, който издържа да не сведе глава от притеснение. - Шибаният Кьонг Су. Ще си плати. Ще го пратя в...

Сехун сложи глава на гърдите му, за да го спре. Най малкото, което искаше, бе Лухан да се намесва. Още по-малко пък да го защитава... отново. Или да тръгне да отмъщава на Кьонг Су.

- Всичко е наред, Лухан. Бекхьон ми каза, че са го извикали в дирекцията.

Наистина, ако не го изключеха щеше да има сериозни проблеми с треньора догодина, когато започнеше новия сезон, защото той държеше на безупречното реноме на отбора си. Сехун се съмняваше, че щеше да види Кьонг Су да играе на финалите.

Той кимна към вратата – Мога ли да вляза?

Изражението на Лухан поомекна. - Да, разбира се. Надявах се, че ще искаш да останеш.

Знаеше, че Крис ще е вътре и без Лухан да го бе споменал, но все пак се спря изненадано щом го видя. Крис седеше на дивана и по посърналото му изражение мина хем болка, хем облекчение, когато Сехун влезе. Той произнесе името му, а Сехун се усмихна леко и протегна ръка, за да му покаже, че няма проблем да го прегърна.

Крис определено имаше нужда да го направи и не се поколеба, а Сехун също обви ръце около него и вдиша от аромата му.

- Съжалявам, - прошепна той, - заради мен се случи.

Сехун поклати глава, а когато Крис понечи да докосне насинената му буза, хвана ръката му нежно и я отдалечи.

- Всичко е наред. - повтори Сехун. Изражението на Крис далеч не се разведри.

Те седнаха на дивана заедно с Лухан и мълчаха, а на Сехун му се прииска поне телевизорът да е включен, че да не е толкова тихо.

- Имаше ли проблеми с родителите си?

Сехун погледна към Лухан. - Малко. - Стисна устни. - Всъщност, може и да съм наказан за две седмици. - Не се и съмняваше, че след днешното му бягство толкова късно вечерта си бе спечелил още две седмици.

- Гадост. - каза Лухан.

- Гадост. - съгласи се Сехун.

Разказа им за срещата му с Клара в тоалетните и за срещата му с Кьонг Су, като сби колкото се може повече жалкия му опит да се отбранява и ударите, които му бе нанесъл Кьонг Су. Изражението на Лухан остана каменно, ръцете му свити в юмруци. Сехун имаше усещането, че каквото и да му каже няма да може да спре Лухан от това да върне тези неща на Кьонг Су. Надяваше се поне да не е тази година. И без друго оставаха броени дни училище.

- Та, това е всичко. - завърши той, вдигайки рамене. Опита се да си придаде почти незаинтересован от случилото се вид. - Не е голяма работа. Съжалявам, че не вдигнах днес. Имах нужда да си събера мислите.

И тялото да спре да го боли така.

Нито Лухан, нито Крис отговориха, затова Сехун ги повика. После още веднъж.

- Момчета! Ехо?

- Не трябваше да го правя - каза Крис, кършейки ръце. - Мислех си, че искам всичко да приключи. Че ще е добре... - Той млъкна и погледна към Лухан с нескрита болка. - Беше прав от самото начало. Нищо от това не трябваше да започва. Аз съм виновен за всичко.

- Крис... - Лухан не знаеше какво да каже и погледна безпомощно към Сехун, който се приближи до Крис, така, че да може да хване ръката ми в своята. Усмихна се.

- Рано или късно щеше да се случи.

Крис не го погледна.

- Крис! - Сехун обърна лицето му към себе си с една ръка, а щом Крис видя синините отново, сви устни. Пое си въздух, за да се успокои и каза: - Радвам се, че скъса с нея.

- Моля?

- Радвам се, че го направи. Защото честно, не знам дали щях да издържа още една година да ви гледам заедно в училище. - Обърна се към Лухан за потвърждение и той също кимна. После отново към Крис. - За нищо не си виновен, Крис. Щом трябваше да изям малко пердах като резултат нямам нищо против. А и мисля, че Лухан ще се погрижи никой да не ме закача повече. Дори да се наложи да пребие всички момчета в училище.

- И представа си нямаш. - изръмжа Лухан.

Крис се засмя, а Сехун се успокои. Бе хубаво да го чуе да се смее.

Около час след това настроението се бе върнало към нормално, а Сехун гледаше да не повдига повече ненужни теми. Не му се говореше за това.

Пуснаха си последните части от Кошмари на улица Елм и Сехун си позволи този път да крещи всеки път, когато усетеше, че му се крещи, а Крис и Лухан се заливаха от смях. Прогони от ума си и тегавото чувство на опасенията, че Клара далеч няма да спре до там. И представата как, като се появи на училище слуховете за него и Крис и Лухан вече ще са плъзнали.

Но и за това не му пукаше.

Вместо това си позволи да гледа към Лухан и Крис и да се усмихва и да се чувства отново щастлив. Дотолкова, че скоро се притисна към Крис и го целуна. А после го целуна пак и пак и надолу по врата, докато Крис не схвана намека, че това далеч не са невинни целувки.

- Сехун... - простена той. Лухан вече ги наблюдаваше с интерес. - Мисля, че ще е добре да спреш... Ах!

Той изсъска, когато Сехун го захапа за врата, оставайки там ясна следа от зъбите си. Изведнъж не се чувстваше чак така изплашен както всеки път, когато нещата тръгнеха натам. Не. Сега беше нетърпелив. Адреналина му явно бая се бе качил, а и още можеше да усети яда си към Кьонг Су. Искаше да го излее някъде. Искаше да усети облекчение по някакъв начин.

Сещаше се за един.

- Моля те... - измрънка той, забил нос във врата на Крис, когато Крис понечи да го отблъсне. - Моля те нека... - Сграбчи ръката му и Крис си пое накъсано дъх, когато усети на къде я води. - Само с ръка също става... Само нека... - издиша силно, когато ръката на Крис се стегна около дънките му, на мястото, където беше членът му, който потрепна с интерес. Вече го обливаха горещи вълни и трепети ниско в корема. - Лухан. - повика той тихо другото момче, защото Крис далеч не му беше достатъчен. Не, искаше да усеща и Лухан до себе си. Още повече искаше да усети отново члена си в устата му.

Лухан се размърда и се изправи и след малко се озова зад Сехун на канапето, обвивайки ръце около него, а Сехун свърши притиснат до гърдите му, докато Крис продължаваше да го целува, а ръката му продължаваше да се движи по издутината в дънките.

Притвори очи и се остави да правят каквото искат. Бе щастлив до някъде, че не той водеше, защото грам опит нямаше и още му бе странно и леко страшно да прави такива неща.

Лухан разкопча ризата, с която беше облечен, а Сехун не се дръпна, докато я сваляше. Не се дръпна и когато Крис разкопча дънките му и плъзна ръката си вътре, но изстена от удоволствие щом усети как тя се увива около челна му, гали го и го стимулира.

Крис го целуваше по устата и по врата и по лицето, а Сехун опитваше да не мисли за досадната болка, която изпитваше на места по тялото си от ударите на Кьонг Су.

Лухан го целуваше по раменете и по гърба, а ръцете му шареха по тялото му и му даваха увереност. И двамата шепнеха неща, като колко е красив и колко го искат, а Сехун вече бе почервенял.

Не можеше да се сдържи. Никога не бе успявал, усетеше ли оргазма на наближи, затова помили Крис да спре и той го направи веднага. После се извърна към Лухан и Лухан прочете молбата в очите му.

Усмихна се. Погледна към Крис и двамата се разбраха без думи.

Крис се дръпна към края на дивана, до самата странична облегалка и придърпа Сехун към себе си, който не възрази. Не възрази и когато оплете ръцете си около корема му, за да му помогне да запази баланса си, който му бе нужен щом Лухан се намести в другия край и започна да маха дънките му.

- Крис - повика го Сехун.

- Ммм? - издиша Крис във врата му. - Какво не е наред? – и го целуна там.

Нищо. Всичко беше перфектно. Но Сехун искаше да чуе гласа му, за да се увери, че той наистина е там, че не си представя. Точно това бе искал и онзи ден в колата. Искаше да усеща Крис зад себе си и той да го държи и да му вдъхва тази увереност. И този път не го беше страх, а само се вълнуваше.

Лухан внимаваше, колкото внимаваше и миналия път. Махна дънките му и целуна корема му, а после засмука члена му през плата на боксерките и Сехун се изви от удоволствие. Тялото на Крис го спря от повече движения, здраво държейки го към себе си.

- Всичко наред ли е? - попита отново.

И Сехун кимна, защото не можеше да говори.

Крис прокара ръката си по местата, където Кьонг Су го бе сритал и Сехун потръпна. Можеше направо да види как зад него другият стиска устни от гняв.

Но не искаше сега да е ядосан. Не искаше да изпитва нищо друго, освен удоволствие, каквото изпитваше и той, затова се извъртя колкото успя и го целуна. И Крис му отвърна, погледът му веднага омекна.

Светът започна да се върти и върти изведнъж, когато Лухан махна и боксерките му и членът се озова дълбоко в устата му. Сехун изплака от удоволствието и от облекчение.

Искаше му се да продължи да изпитва това вечно.

Свърши както предишния път, дълбоко в устата му и дори не успя да гътне, за да даде знак преди това, а и доста след това. Крис продължи да го целува, докато Сехун се опитваше да хване дъха си.

Можеше да усети ерекцията на Крис под себе си, а в погледа на Лухан виждаше и неговата жажда да свърши. Затова остана загледан, когато Лухан и Крис се целунаха, а целувката прерасна в размяна на още целувки и след малко Лухан беше в неговите крака, а Крис стенеше, а Сехун го целуваше.

Беше си мислил, че може би ще изревнува ако види двамата толкова интимни, обаче гледайки ги, изпита единствено удоволствие.

После нещата започнаха да се сливат, до момент, в който Сехун не беше сигурен кой какво прави. Всички тези докосвания и шепоти, мили думи и прогарящи милувки му действаха опияняващо. Просто се остави другите двама да го водят. Очите му бяха притворени, а удоволствието беше повече, отколкото можеше да поеме.

Единствено думите, които изговаряха и въпросите, които му задаваха, докато траеше всичко, разграничаваше цялата тази каша от тела и мисли и чувства и усещания.

- Така добре ли е? – попита го Лухан, легнал до него, целувайки го нежно по гърдите и прокарвайки опакото на дланта си надолу и нагоре по тялото му.

- Сигурен ли си? – попита го за стотен път Крис, докато Сехун усещаше члена му твърде близо до входа си.

Да и да и да. Наред беше. Искаше да им каже това и искаше да каже и че всичко е просто съвършено и прекрасно и няма как да е по-добре, само нека не спират. Но единственото, което успяваше да оформи, бяха нечленоразделни звуци, които все пак даваха някакво уверение на Крис и Лухан.

Крис навлезе в него и нямаше болка, или не толкова силна колкото Сехун бе очаквал. Но го имаше удоволствието и го имаше това усещане, което момчето не можеше да си обясни. Усещане на пълнота и на любов и на толкова много неща, което сега сякаш беше пълно.

Позите се смениха и по едно време Лухан навлизаше в него, а после той и Крис бяха заедно, а Сехун жадно ги наблюдаваше.

Това продължи часове. Или минути. Сехун нямаше как да знае, защото му се стори дълго и все пак не достатъчно. Искаше да е вечно така, искаше завинаги да се чувства по този начин. Искаше да е с тях до края на времето и отвъд него, защото за кратко бе успял да ги обикне така силно.

А когато всичко свърши, чувството беше все едно никога не е свършвало, защото се намираше между тях и продължаваха да си разменят целувки и думи, които се превръщаха в шепот в мрака.

Знаеше, че на сутринта трябва да се появи на училище. И знаеше, че най вероятно всичко ще е различно.

Обаче не си позволи да мисли за това. Не позволи и на Лухан и Крис да мислят за това, а когато видеше, че ги обземат мрачни мисли, ги целуваше, а те му отвръщаха.