Всичко бе тъмно. Непрогледна тъмнина. Аз говорех. Аз вървях. Аз пеех. Аз танцувах. Аз се понасях. Понасях се в чувството за свобода. Летях в неразгадаемата материална тъмнина. Усещах движенията. Чувах звуците. Оттърсвах се от безпокойството.

Гледката се проясни. Мракът се разцепи. Слънцето залезе. Аз паднах. Аз заспах.

-Бианка!-нечия ръка разтърсваше рамото ми, забивайки ноктите си в рамото ми-Бианка!

Бавно се обърнах и се надигнах. Разтърках очи, все още неможеща да се оттърся от тъмнината на съня.

-Оу, Джема, ти ли си била?-погледнах я и въздишах.
-Да, аз бях.-каза тя и ми подаде ръка.

Аз я хванах, след което бях рязко дръпната нагоре. Замаях се за секудни, но бързо възвърнах равновесието си и стъпих на крака.

-Колко е часът?-измърморих.
-Рано сутринта е, но имам час с пациент и трябва да изляза. За това те събудих. Трябва да заключа апартамента, ти можеш да отдеш при брат ми и момчетата докато ти изкарам ключ за жилището ни.

Жилището ни?Нашето жилище?Явно Джема бе започнала да ме приема наистина. Не мислех, че е сериозна като каза, че ще остана при нея. Но това означава, че трябва да започна работа, за да мога и аз да получавам средства. Не мога все да ползвам дрехите на Джема и храната и. Така добре си бях свикнала с SDE, а сега? Дори вече няма такова нещо като SDE!

-Добре. Няма да те бавя, обличам се и тръгвам.-казах.

Взех една, къса до средата на бедрата, дънчена поля и една прилепнала бяла блуза с V-образно деколте. Прекарах пръсти през косата си и сложих няколко щипчици. Нагазих в червените токчета на Джема и заприпках към вратата. Стремях се да съм възможно най-бърза, за да не бавя Джема.

-Искаш ли да те закарам в студиото на момчетата?-попита ме.
-Добре.-усмихнах се.

По пътя си поговорихме, а аз и разказах, че ще си потърся работа. Не знам как ще стане тази работа!Аз съм в Корея, незнайно как и очаквам някой ей така да ме наеме на работа. Без документи и нищо? Мамка му, какво ще правя?Как ще се справя?

-Къде мислиш да кандидатстваш?-попита Джема.
-Не знам. Но ще е място, където говорят на английски очевидно.-усмихнах се нервно.

Отворих вратата и бях почти излязла от нея, когато ръката на Джема се уви около китката ми.

-Вярвам, че ще се справиш!-усмихна ми се укоражително и стисна ръката ми.
-Благодаря ти!-казах искрено и излязох от колата.

Влязох в сградата, качвайки се в асансиьора. По пътя Джема ми беше уписала кое къде е от стаята за тренировки до килера в...ъ, втория етаж?

Отворих вратата на някоя стая, където се оказа, че момчетата тренират. Из залата гърмяха басовете на силната кей поп песен, а момчета скачаха и се въртяха под формата на танц. Аз седнах на земята и търпеливо изчаках песента да свърши. Когато залата притихна и песента свърши момчетата започнаха да пъшкат и мрънкат колко са били изморени.

Аз стоях някъде към края на залата и се бях свила в един ъгъл. Над главата ми имаше шкаф с няколко бутилки вода. Момчетата се запътиха към водата и ме съзряха. Аз се усмихнах конфузно и се изправих.

-Извинете, ако ви преча, но нямам какво да правя, затова Джема ме прати тук.-казах им.

Те се усмихаха и започнаха да ми говорят с неестествен акцент. Английският не им беше роден език, но пък говореха английски сравително добре. Те ме успокоиха като казаха, че не съм им в тежест и че ще им е приятно да се размотават с мен.

След кратката почивка, момчетата отново започнаха да репетират. Очевидно им предстоеше концерт.

Докато те танцуваха, аз започнах да оглеждам всеки един от тях като не пропусках и най-привличащите ме части от тялото. Може би разсъждавах така, защото бях свикнала с перверзността още от малка.

В танците им имаше доста чупки и туъркове. Не можех да не се загледам в малкия задник на Джънгкук, който смело подскачаше напред-назад. Не знам, защо се загледах точно в него. Може би, защото именно той ме присна до стената. После обходи тялото ми с малките си очички, ликьосани с очна линия. След това погледа му се спря на устните ми, неговите се отделиха една от друга, докато той приближаваше лицето си към моето в опит да го докосне с пухкавите си устни.

Мамка му!Защо мислех по този начин за един непознат!Изобщо кога ми остана време да забележа всичко това?Може пък сега да съм си го измислила. Но защо изобщо мисля за някой, КОЙТО ДОРИ НЕ ПОЗНАВАМ?Всъщност е възможно и да го мразя?Все пак той злоупотреби с мен и не показа уважение!Но още се се питах:Защо продължавам да си мисля за него?

Тогава една мисъл ме удари право в главата и залепи главата ми за пода. "Когато срещнах Квинт също мислех така за него преди да го опозная."
Защо всичко трябва да е толкова сложно?Защо просто...Момент!Ами ако в действителност не е толкова зле?Може би светът не е толкова извратен?Може би в живота ми има лъч надежда за щастие?В крайна сметка...защо всичко трябва да е толкова сложно?Не може ли просто да забравя за момент, че...че съм била някоя.

Сега аз съм никоя. Някое си момиче, паднало от небето. Без минало. Без страх. Без болка. Без спомени. Само бяло. Едно бяло платно, на което да нарисува новата си съдба.

Без болка. Без страх. Без чувства.

А/Б
Тадам тадам!Пак съм тук, йей!
И най-края (след милиард години) новата глава е тук! Може да ви се стори тъпа, но само ще кажа, че от тук започва, както Бианка каза, наистина новото начало.

Не мога да ви обещая да кача 4 глава скоро, защото сега нямам особена муза за писане, но... да видим какво ще стане.

Може да изразите мнение за главата в коментарите. Бих се радвала да чуя какво мислите за "новото начало". Хем ще видим кой е от отбор Квинт и кой е от отбор Джънгкук.

П.П. само да отбележа, че нз как точно се пише Jungkook на български . Може да е Джънкук или Джънгкук, но аз ще го пиша Джънгкук.