"Нали не се влюбвам?"-това бе последната ми мисъл.

Защо?Защо е това чувство, за какво е? Вярвам, че любовта е нещо лошо. Нещото, от което те заболява главата. Нещото, от което някои се самоубиват. Нещото, от което мозъкът ти се разбърква и те кара да изперкаш.

Научих го от баща си. Онзи баща.

Ретроспекция(преди 13 години)

-Тати, моля те!-изхлипах.

Тати не ме чу. Може би не знаеше, че го чувам. Не знаеше, че го виждам. Влизаше ,с онази си работа, в мама и излизаше. Не знаех какво е това. Бях чувала, че хората правят бебета чрез това, но мама плачеше и крещеше, докато тати и държеше ръцете.

Това не ми приличаше на фабриката за правене на бебета. Всъщност...не знам как се наричаше. Още съм малка и не разбирам, но имам достатъчно мозък, за да схвана ситуацията.

Моята мами беше в беда.

-Тати спри!-изкрещях и влязох през вратата.
-Слънчице-проплака мама,-качи се в стаята си миличка
-Чу я, дребосък.Вън!-усмихна се самодоволно тати.

Не разбирах, защо се държеше така?

-Мами, боли ли те?-изграчих.
-Н-не мила...върви си в стаята и си пусни музика.

Лъжеше ме.

"Може и да съм седемгодишно хлапе, но ще спася мамичка!"-помислих си.

-Тате, махни се от нея. Не и причинявай болка. Ти...нали се обичате?

Баща ми стана от майка ми закопча панталоните си.

-Бианка, запомни добре. Любовта не съществува. Тя е нещо лошо!-усмихна се татко.
-Слънце, отиди си в стаята и заключи!-изправи се мама.

Нощницата и бе скъсана, а по тялото си-или от това, което можех да видя- имаше следи от пръсти.

-Бианка, ела с мен.-каза татко и ме хвана грубо за ръката.
-Не!-изкрещя мама и се хвърли напред, но татко затвори вратата под носа и и заключи.

Бутна ме на дивана и събу долнището на пижамата ми.

-Тате, какво правиш?-внезапно започнах да плача.
-Сега ще ти покажа нещо, малката.-усмихна се мазно и хвана ръцете ми.
-Не!-проплаках.

Не знаех какво се случва. Не можех да си обясня, защо се държеше така гадно.

След няколко мига, ръката му влезе в гащите ми и застана между краката.

-Господи!Не мога да повярвам, че лапе като теб е толколкова приятно за докосване?-усмихна се баща ми и задвижи пръстите нагоре-надолу.

Започнах да крещя и плача. Можех да чуя как майка ми тропа по вратата от спалнята и плачеше заедно с мен.

-Сега виждаш ли какво ти причинява любовта?-каза баща ми.

В този миг го намразих. Започнах да плача по-силно, но по-лошото- започнах да се страхувам повече.

Край на Ретроспекцията

-Бианка?-Квинт размахваше ръка пред лицето ми-Ехооо.
-Ъм...какво?-смутих се.
-Добре ли си?-погледна ме разтревожено.
-Да, защо да не съм?-спомних си спомена за първата нощ, в която баща ми ме докосна и ми призля.
-Защо плачеш тогава?-изтри от бузите ми сълзите, които не знаех, че съществуват.
-Добре съм.-подсмъркнах.

Излязох от водата и седнах на шезлонга. Квинт също излезе и седна срещу мен.

-Съжелявам.-сведе тъжно глава.
-За какво?-повдигнах брадичката му.
-За това, че настоях да дойдем тук. Мислех, че ще ти се отрази добре, но...
-Квинт...-прекъснах го.
-Съжелявам Бианка.-прекъсна ме Квинт.
-Квинт, моля те спри да...
-Наистина съжелявам просто...

Поставих устните си върху неговите преди да е казал още една дума.

-Просто замълчи.-прошепнах срещу устните му.

Квинт не каза и дума. Просто стоеше и ме гледаше. В очите му проблясваше...ъм, нещо като...копнеж?Оф, не знам.

-Искам да те любя.-прошепна Квинт.
-Имаш предвид да ме чукаш?-повдигнах съмнително вежда.
-Не, имам предвид да те любя.

Ето го пак. Онова шибано чувство долу в корема. Да почва да те обзема и поглъща. Да те притиска между стените си, докато не те смаже напълно. Нали това беше любовта?

-Квинт...
-Кажи ми, че и ти изпитваш същото.-прекъсна ме.

Нищо. Едно нищо. Останах без думи.

Какво означаваше това?Че ме харесва...или обича?Ади бе, чак пък да ме обича!Това е лудост!Цялата тази работа с Квинт е лудост! Не може да ме обича!Ние едва се познаваме. Какво?Чукали сме се няколко пъти и това е. Нищо повече. Без любов. Никакъв случей.

-Бианка, моля те, отковори ми.-Квинт хвана ръката ми.

Видях капчица надежда в ирисите му.

Но това е просто магия, заклинание или още някоя лудост, която не съм измислила.

Лъжа. Да, това е думата. Няма начин да се е влюбил в мен толкова бързо. Това е просто театър. Не знам каква е целта му, защо го прави и какви са намеренията му, но знам едно: това е лъжа. Няма начин да е истина.

-Не.-отвърнах, опитвайки да се държа неутрално.

Долната му устна трепна. Пусна ръката ми, а очите му си играеха с мен. Сякаш се чупех под обвивката си. Все едно Квинт го е заболяло от отговора ми! Това е просто театър.

-Мисля, че е време да ме прибереш.-погледнах в страни- Вече със сигурност изпуснахме половината часове. Трябва да се обадя и на Рошни.
-Бианка, аз...
-Трябва и да се чуеш с гаджето си.-прекъснах го.

Той не каза нищо. Не го погледнах, просто продължих напред с чантата, надявайки се, че Квинт ме следва.

А/Б
860 думи.

Съжелявам, тази глава стана малко по-кратка. И се извинявам, ако на някои главата е прекалено депресираща.

Очаквам мнения  в коментарите. Обичам ви!