Еднообразие, скука.
Монотонен е животът.
Всяка амбиция отиде си, умря.
Какво ми остана?
Сънят.
Различен, понякога ужасяващ, понякога успокояващ.
И ти в него.
Защото тъмен стана животът, когато напусна ме.
Затварям очи, тихо е.
Чакам те да дойдеш,  седейки на стола.
И тогава стана всичко това.
Безкрайни стълби водеха ме надолу, а аз послушно слизах по тях хипнотизиран.
Надолу, надолу, още по-надолу.
Не можех да избягам, както не успях да направя и от реалността.
И още по-надолу и надолу.
Всичко срина се.
Стълбите няма ги вече.
През тежката черна врата проникваше бяла ярка светлина.
Нея ли търсех досега?
Но какво търсех зад тази врата?
Дръпнах дръжката, позволявайки на чистата светлина да ме погълне.
Тази чистота, тази невинна светлина, а зад нея кървава луна и душата ти една.
Видя ме.
И усмихна се.
Ала толкова.
И душата полетя към таз проклета кървавочервена луна.
И пак усмихна ми се, сякаш за последно.
После всичко стана черно.
Отново тръгнах надолу.
Вече нямаше никой.
Аз и стълбите.
Безкрайно пътешествие някъде далеч, но не  нависоко.
Защо отново върнах се в реалността, тази еднообразна и скучна среда?
Върни се и посети ме пак в съня.
Нека сънят ми стане реалност, ела в нея, с мен ела.