Никога не си бях представяла, че ще се влюбя в някаква си птица.

Буквално.

   Случи се преди две години. Точно на тази дата преди две години се сблъсках с един доста антипатичен гълъб в парка.

   Беше късен следобед и както винаги бях навън с още други момичета. Времето бе някак съмнително приятно, не прекалено топло, но не и прекалено студено. Нещо със сигурност не беше наред, усещах го. Опитах се да пренебрегна тъпото усещане, като предложих на момичетата да си купим нещо за ядене. Ах, аз и апетитът ми. Всички си взеха по една баничка, но, разбирате ли, прасето на групата си взе две. Игнорирах похледите на другите три и се запътих към една пейка, която бе в близост до чешма, в случай, че ожаднеем.

   Слънцето вече се скриваше зад високите блокове и кооперации в града, но това за нас не бе проблем и спокойно ядохме баничките си на импровизираната ни софра. Около нас имаше пищящи дечица, люлящи се на близката площадка, високи дървета, потънали в златистите лъчи на слънцето, и проклети сиви гълъби, един от които се опита да си присвои баничката ми. Ха, как ли пък не...

   – Ей, ей, я ми пусни баницата, проклетия долна. - виках с цяло гърло, докато се опитвах да разкарам нахалника от храната ми, размахвайки ръце.

   – Гу, гу, гу, майната ти!
Спрях се като попарена. Правилно ли чух?

   – Какво по...

   – Какво, не си виждала говорещи гълъби? Тц, момиче, какво очакваш след тази радиация, която се домъкна от Чернобил?

   – Не беше ли само пожар?

   – Не, но слава Богу, че Великобритания е далеч, защото пораженията щяха да са далеч по-сериозни.

Замислих се за момент. Сънувах ли, халюцинирах ли, какво, по дяволите, се случва. 

   – Та, благодаря за баничката, до скоро. - беше последното, което каза той и отхапа.

  – Проклятие! Да ти е сладко и дано ти приседне.

  – Благодаря, подобно!

След тридесет минути осъзнах, че нищо около нас не се движеше. Слънцето все още висеше над сградите, гълъбите все още бяха там, а писъците на децата бяха затихнали.

   – Ти ли правиш това?

   – Времето ли? Да. Мога много неща. Бях в Припят, когато централата избухна и радиацията ме облъчи жестоко. Мога и това. - миг след това нямаше следа от грозният гълъб, който нагъна баницата ми. Сега пред мен беше младолико момче с кафеви очи, кестенява коса, бледо лице, слабо, толкова красиво.

  – Позволи ми да се представя, аз съм Теил. - той подаде ръката си, а аз я поех несигурно, здрависвайки се.
   – Шинби, приятно ми е. - още не можех да повярвам какво се случва, знаех, че радиацията влияе зле на хората, но не знаех, че може да е толкова зле.

   – Е, какво ще кажеш да се разходим? Имаме цялото време на света. - каза, като се изправи и подаде ръката си.

   – Не съм много сигурна за това... - не ме остави да довърша и ме хвана за раменете, повдигайки ме без проблем.

   – Хайде, хайде, обещавам да те забавлявам.

  Защо пък не помислих си и го продължих да крача напред с него.
  

   И две години все още децата са все още на площадката, слънцето продължава да огрява по същия начин високите дървета, всички момичета без Шинби са все още в парка, а тя все още крачи ли, крачи след Теил. Датата, мястото, годината, всичко остана същото. Трагедията, която стана причина едно момиче да се влюби в хибрид, дете на това събитие.

А/Б
Специално за годишнината ни с  ademaxx💕💕💕
UwU U~
Честита една годинка, 6ladurche!