24 декември .
Още от детството си, Кибум помнеше този ден като деня, в който майка му се раздава щедро в кухнята. Правеше различни сладки неща и от това не страдаше само дупето на брат му, но и неговото, но на кого му пука. Както винаги казваше майка му: „Денят е веднъж годишно, отпуснете се"
И те го правеха. С огромна купа пуканки, две по-малки крем карамел и ягодов пай.
Пред телевизора, гледайки някакъв Коледен филм, който повтаряха всяка година по това време, и който са гледали сигурно 100-тина пъти, но въпреки това никой не отказваше да го гледа отново и отново всяка година.
Но тази се оказа различна..поне от части.
Пак ги имаше многобройните сладки изделия на майка му, пак го имаше мързеливото време на Лей, излегнал се на дивана пред плазмата, пак даваха коледния филм от миналата година, но настроението на Кибум не бе като на всяка друга изминала Коледа.
Сякаш не се чувстваше на правилното място. Сякаш нещо липсваше.
Бе се настанил в стаята на Лей, тъй като майка му си бе изпълнела обещанието и сега неговата стая бе фитнес зала. Не можеше да спи върху твърдата лежанка, а и не искаше. Затова се наложи да прекара седмицата на пода в стаята на Лей. Върху преносим дюшек.
„За спешни случаи"-винаги казваше майка му. Никога не бе предположил, че той ще бъде този „спешен случай".
От както срещна Джонг преди два дни в мола и проведоха онзи така стряскаш разговор, Кибум не искаше и да чува за него. Не защото просто не го понасяше, а защото се чувстваше наистина объркан.
Джонг бе прав... за всичко. За това, че ако на чернокосия наистина не му пукаше нямаше да отрича нещо, което бе ясно отдавна. За това, че дори не може да отрече пред себе си, че ако нямаше нещо повече от грешка, щеше да го блокира, да му го каже в лицето, но Кий не можеше. Не защото нямаше силите да го направи, а защото щеше да излъже.
Имаше нещо..имаше и то бе голямо. Страха обаче бе още по-голям. Джонгхюн бе известен, не друг..бе непознат.
Всичко, което се бе случило в нета щеше да си остане там.. За да не бъде повече болезнено.
На сутринта Кибум се събуди с болки в гърба, заради твърдия дюшек. Опасяваше се, че ако наистина се наложеше някой ден да го използва за други не толкова семейни спешни случаи, то нямаше да бъде много приятна гледка. Когато се обърна, за да провери Лей, се оказа, че той не си е в леглото. Във въздуха се носеше аромат на бухтички и прясно сварено мляко. Корема на Кибум изръмжа заповеднически. Обожаваше бухтите на майка си. Имаше някаква тайна съставка, за която не знаеше..поне не все още. Все някога щеше да успее да убеди майка си, да му я каже. За сега обаче можеше да се тъпче безпристрастно колкото си иска. Зимата бе времето, в което се отпускаше, пролетта пък бе времето в което съжаляваше за това отпускане. Но въпреки това всяка зима се повтаряше едно и също.
Тъпчене, тесни дънки, бягане.
Традиция..можеш ли да я промениш?

Затова когато Кибум слезе на 1 етаж, той моментално награби една от бухтите в огромната чиния на кухненския плот и я натъпка в устата си, цяла. Лей измляска срещу него и се засмя, когато брат му се задави и пое от чашата с мляко.
- Моля те..не искам погребение на Нова година.
Кибум му прати студен поглед и извъртя очи, когато Лей повдигна рамене.
- Буми, още?
- Да.../Кибум се съгласи и майка му разроши черната коса/
В такива момента сякаш се връщаше в детството си и изобщо не съжаляваше..
- Е момчета днес имаме много работа.
- Но..ваканция е/възрази Лей и нацупи устни/
- Лей, знаеш, че всяка година къщата се украсява изцяло.
- Да..всяка година замязваме на гръмнало електрическо табло./Измляска Кий и отпи отново от млякото си/
- Но впечатляващо, гръмнало електрическо табло/добави горда майка му. Кибум се отказа да спори..така или иначе тя получаваше всичко което иска/
Може би по това най-много приличаше на майка си.
Целия ден премина в украсяване на всяко кътче в стаята и естествено майка му не пропусна да завърже имел върху пътната вратичка. Все едно тази Коледа щеше да бъде по-различна от друга. Никога не се случваше така, че под този имел да има двойка и да се наложи да се целунат. Преди две години Кибум можеше да се закълне, че бе видял как Майка му почти не „изнасили" съседа от отсрещната къща, по кокто си бе паднала, за да мине под имела и да го сграбчи. От тогава той най-безцеремонно излизаше през задната вратичка.
Когато вечерта приближи и всичко бе украсено, а масата пълна и всички около нея, Кибум се почувства все още самотен. Не бе първата Коледа която прекарва по този начин, но сега всичко случило се с Джогнхюн сякаш бе оставило някаква следа на разочарование в Кибум.
А можеше тази Коледа да е различна. Но не трябваше да се обърква повече. Бе взел правилното решение и това нямаше да се промени.
Щеше да продължи живота си и просто да забрави.
Щеше да го забрави....
Бе сигурен...
До някъде.
- Кибуми/Кибум подскочи и се усмихна на майка си/ - Не ме ли слушаш?
- Съжалявам/извини се Кибум / - Бях се замислил.
- Попитах те дали тази вечер няма да излезеш някъде?
Кибум сведе поглед и се усмихна
- Всичко е много вкусно мамо.
- Ким Кибум не променяй темата. Винаги го правиш. Виж миличък, знам, че нямам право да се меся, но...
- Права си мамо. Изобщо нямаш право да се месиш. Ще си имам някого, когато аз реша.
Майката на Кибум преглътна и се усмихна леко, кимайки. Осъзнала каква грешка бе направила като започна този разговор, тя въздъхна и вдигна купата с печените скариди.
- Скаридка.?
И така се сложи край на всякакви разговори, тикащи се към платното на „Няма ли най-сетне да се задомиш".
Какво по дяволите, трябваше да значи това?
Нима бе задължително щом бе минал 20-те веднага да се омъжи или ожени.? Това беше просто скапано табу, на което той не искаше да става последовател.
След дългата вечеря Лей и Кибум излязоха навън. След 12 по улиците имаше наистина адски много хора. Коледа в Корея не бе точно Коледа, по-скоро Коледа и Свети Валентин в едно. Кибум още смяташе, че този празник няма място на тази дата, но така се правеше от години затова той не искаше да спори с традициите. Така се оказа насред центъра с брат си „под ръка", заобиколен от влюбени двойки, семейства и приятели. И самотата направо го разкъса.
Дали щеше да има ден, в който и той да се чувства така щастлив като всички тук.?
Точно в момента му се струваше невъзможно.
Лей посочи някакво заведение за топли напитки и запротестира да се отбият. Кибум нямаше как да му откаже. След като си взеха по един горещ чай те излязоха навън, обкръжени от светлинките на коледните лампички. Истинската причина да харесва Коледните празници, бе тази красота, която бе сгушила Сеул. Всяко кътче-осветено, всеки сантиметър-озвучен, безброй хора-усмихващи се. И той. В центъра, с чаша чай, сам с малкото си братче.
Жалка история.
По това време на големия площад имаше и коледен концерт. Както всяка година. Лей истински обичаше да го посещава, но на Кибум наистина не му бе приятно. Да бъде притиснат от двойки, които се възползват от шумотевицата и се натискат, така сякаш са били хванати на въже. Не благодаря.. Кибум не искаше да си го причинява. Затова той отказа на Лей, но пък го изпрати до площада.
- Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с мен?
- Да...просто съм убеден /Кий се усмихна и наметна шала си върху раменете на Лей/ - Ще се разболееш хлапе.
- Хьонг, не съм хлапе.
- Да..какво кажеш. Да си прекараш добре.. И се прибери преди 6 сутринта/Лей се засмя и бутна леко брат си по рамото./
Кибум знаеше, че Лей е добро момче. Той бе толкова сигурен в неговата преценка, че това му гарантираше спокойна вечер. Нямаше да се тревожи за братчето си. Лей бе умен и щеше да се справи.
Когато Лей се сгуши в тълпата и Кибум остана сам, той се завъртя в противоположна посока и се отправи към единственото място, където можеше да не се почувства сам. Парка. Централния парк. Там по това време беше мъгично
И естествено когато стигна бе като ударен от мълния. Нищо не бе същото както преди време. Сега бе отново цветно и блещукащо, но не бе никак празно.
На където и да се обърнеше имаше двойки. Млади, сладки двойки, които се държат за ръце и се целуват и прегръщат и танцуват на леката мелодия, чуваща се от концерта, на който бе Лей.
Какъв кошмар-реши Кибум, когато се оказа напълно сам, като истински задръстеняк сред море от влюбени.
И Коледата го мразеше..това бе то.. Нямаше миг спокойствие от тези любовни простотии.
Кибум наметна качулката на якето си и пъхна ръце в джобовете си, минавайки като влакче покрай групичките от хора. Колкото по-далеч, толкова по-добре, реши той и влезе по-навътре, достигайки малкото езеро, което сега бе покрито от лед. Той седна тежко върху една от пейките и свали качулата си.
- Тишина..слава богу/усмихна се той и повдигна поглед към небето. Нямаше изглед да завали сняг.. А толкова искаше сняг.. Чувстваше, че се намира в Лондон. Пусто. Но поне нямаше дъжд.
Кибум погледна към замръзналото езерце и видя една от гъските, които обикновено плуваха вътре да върви внимателно по леда. Изглеждаше красива..Много бялка и..чиста...непорочна. Кибум харесваше гъски..бяха сладки животинки. Той подпря брадичката си на ръката си, а лакътя му „легна" върху коляното вперил поглед в гъската. Тя изграчи и скоро зад нея се строиха в редичка няколко също толкова бели гъски. Цяло ято от бели ангелчета.
Кибум се усмихна.
- Ще те кръстя Ангел. А тези зад теб Ангели-младчи./Кибум се засмя, когато главната гъска повдигна крилете си и изграчи,. Сякаш съгласявайки се/ - Да и аз мисля, че е красиво.
- Прав си. Но не колкото теб
Кибум стреснато се отдръпна към края на пейката. Погледа му говореше само за изненада. Той премига няколко пъти. Не можеше да повярва. Джонгхюн му се усмихна, пъхнал ръце в джобовете си. След което просто каза.
- Здравей
Какво по...
Здравей? Здравей? Как така просто 'Здравей"? Кибум отвори изумен уста, за да каже нещо, но Джонг го прекъсна.
- Харесва ми името. Ангел. Звучи важно.
Кибум премига няколко пъти напълно объркан. Как по дяволите Джонг бе тук.? О чакай.. ами да..той бе богат, бе известен, имаше всичко..защо просто за 1 ден да не се окаже на друго място, а не там където всъщност трябва да бъде. Кибум издиша и се изправи, слагайки отново качулката върху главата си. Трябваше да се досети, че той ще се появи все от някъде. Както го направи в мола.
- Следиш ли ме.? Отново?
- Ами... всъщност да./Кибум изкриви устните си в подигравателна гримаса/
- Жалко, нямаше нужда. Каквото имах да ти казвам, ти го казах в Лондон. Сбогом Джонгхюн.
Кибум се обърна и тръгна по посока изхода на парка. Щеше да се прибере и най-вероятно да се нареве в стаята на брат си, докато той се забавлява на концерта.
- Не мисля, че сме се разбрали напълно. Ти просто избяга.
- Избягах? Какво намекваш? Че не мога да се справя със ситуацията?
- Да..точно това намеквам. Страхуваш се, че може да изпитваш нещо към мен и това да се окаже грешка. /Кибум се прикова на място. Джонгхюн въздъхна и се приближи, като бавно се завъртя в посока лицето на Кий/ - Страх те е защото ме харесваш. Страх те е да не би да се окаже лъжа. Да не би отново да те подведа. Страхуваш се защото за първи път желаеш нещо толкова силно, а не можеш да го имаш...само защото предразсъдъците ти те спират.
Кибум не можеше да повярва. Джонгхюн как знаеше всичко това? Той не можеше просто така да каже това и то с такава точност, че си бе чак плашещо. Самата истина. Това се оказа самата истина и Кибум го знаеше.
Страх. Това бе главната причина.. И колкото и да не искаше да го изпитва, Кибум не можеше да спре.
Той се опита да заобиколи Джонгхюн, но другото момче го спря. Кибум изръмжа и пое на ляво за нов опит, но Джонгхюн отново го спря. Накрая се отказа и се обърна връщайки се към вътрешността на парка.
- Колкото и да се опитваш да бягаш няма как да го сториш. Чувствата винаги ще бъдат с теб, където и да си.
Кибум стисна зъби, продължавайки да върви бързо. А стъпките на Джонг продължиха след него. Това го изнервяше. Не искаше това да се случва. Не искаше да разговаря с него..просто не искаше.
- Това няма да оправи нещата Кий. Ще продължи докато не се откажеш и не приемеш истината
- Истината?/Кибум се обърна. Очите му се приковаха в тези на Джонгхюн. Боже толкова перфектен-Кибум разтърси глава/ - Истината е една Джонгхюн. Ти ме излъга и ще продължаваш да го правиш. Не мога да не се страхувам, че това ще се повтори разбираш ли.?
- Кибум ти дори не можеше да се поставиш на моето място. Ако погледнеш нещата през моите очи ще разбереш, че всичко това беше за твое добро.
- За мое добро? Какъв съм аз за теб, за да ти пука толкова много......?
Джонгхюн отвори устните си, но нищо не каза. Погледа му излъчваше само и единствено болката, която изпълваше и Кибум.
Нараняваха се взаимно. Отделяха се един от друг взаимно и пропастта между тях растеше постоянно. Не бе честно.. Недоразумение което просто ги съсипваше.
Кибум повдигна ръце и се засмя предавайки се.
- Просто го кажи. Бях грешка. Може би не трябваше да стигаме до тук. Сега ме остави.
Кибум се завъртя и тръгна напред, бързайки да се отдели. Не чу стъпки зад себе си... Джонг просто го остави.
Кибум бе убеден че ще го стори, затова и прие разочарованието напълно нормално. Очите му се насълзиха и той сведе глава към краката си, опитвайки се да скрие червеното си лице.
Мелодията от концерта продължи да се чува, както и смеещите се момичета. Всичко беше толкова красиво и романтично и празнично, а той сякаш не бе част от това.. И действително не бе. Една малка прашинка сред диаманти.. Колко по-зле можеше да се чувства?.
- За мен си всичко/Кибум повдигна рязко глава и видя Джонгхюн само на няколко крачки пред себе си. Как..как бе възможно да се озове там без дори да забележи?/
Кибум продължи да го зяпа, не отделяйки и дума. Беше прекалено хубаво да чува това, но не бе реално и той го знаеше.
- Не си като другите и ти много добре го знаеш. Може би времето за което се опознахме бе малко, може би всичко бе просто за забавление и бе странно как се случи, но не мога да излъжа себе си, нито теб като кажа, че нямам чувства към теб. Аз съм труден човек Кибум. Избирам трудно, рискувам трудно, но когато го направя е завинаги. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?
- Джонг.. Не мога да съм ти всичко. Просто е невъзможно.
- По какъв начин да ти обясня колко си падам по теб.? За бога/извика Джонгхюн, събирайки неколцина погледа. Той се приближи рязко до Кибум и сграбчи брадичката му, повдигайки главата му към себе си./
Устните му се докоснаха до неговите в не толкова детинска целувка и той ги разтвори, за да поеме тези на Кибум в своите. Кибум разшири очите си. Лицето на Джонг бе толкова близо, а устните му толкова горещи. Бе толкова незаконно приятно, че това изплаши Кибум.
Сърцето му задумка лудо и той се опита да избута Джонг, защото имаше чувството, че ще се задуши, но Джонгхюн не позволи това и сграбчи тялото му като го обви с ръцете си.
Скоро пусна брадичката на Кибум и усетил как другото момче не мърда, се възползва и вкара езика си в страстна и взискателна целувка.
Кибум затвори плавно очите си, ..позволи си да помръдне устните си..само за малко, но скоро това „малко" се превърна в много. Не можеше просто да спре. Бе толкова шибано приятно и правилно. Кибум плъзна ръцете си по тези на Джонгхюн и ги постави на раменете му, усещайки стабилност каквато не бе усещал никога досега.
Няколко секунди след това снежинките залетяха към земята и отрупаха косите им. А в далечината концерта все още набираше своята скорост.
Когато се отделиха един от друг, Джонгхюн сграбчи главата на Кибум и я постави на гърдите си. Подпря брадичката си върху черната коса и въздъхна.
- Не смей да ми казваш, че не си падаш по мен, защото ще те целуна отново.
Кибум се усмихна леко и стисна дрехата пред себе си.
- Абсолютно, никак не си падам по теб.
Джогнхюн се засмя.
Това покана за целувка ли трябваше да бъде?