ХВАТКАТА НА МОРФЕЯ бе тъй сладка и всепоглъщаща, а изкушението да остана в нея вовеки - по - примамвливо от всякога. За сетен път златната химера на сънищата не съумя да пробие с наточените си нокти стената на ефирния ми унес, не успя да ме завлече в необятните дебри на подсъзнателните ми желания.

Някои хора изгаряха от нетърпение да положат глави върху преливащите с пух възглавници, било то единствено да усетят мимолетната, майчина утеха на един бляскав мираж. Уви, моя милост не беше част от това тъй заблудено стадо. Всеки път, щом неохотно отслабвах гарда си, злокобни създания задращваха из неосъзнатите кътчета на ума ми, рушаха всичко, що им се изпречеше, а щом ме откриеха, бавно разкъсваха тялото ми, докато не се събудех с неми писъци на уста.

Бях поела по тежкия път. Наследницата не можеше да си позволи собственото ѝ съзнание да излива в мислите ѝ зловонен гнилоч от най - тъмните дебри на вселената, това бяха думите на прокажника - някога мой всеотец и поробител, които жигосаха ума ми завинаги. Виктор беше, навярно все още е, маниакален убиец и кукловод, който изнасяше всяко свое представление с ясна цел, водеща до още по - ясен резултат. Моделираше притежанията си по вече установен модел, за да може всяко от тях да заеме отреденото му място на алената сцена. Моето собствено щеше да бъде в центъра, повдигнато на пиедестал от кости и счупени остриета, рамо до рамо с вълка на Севера. Ала преди да настъпеше часа на триумфа ми, трябваше да потъпча всяка човешка слабост, една от които се оказа неспособността ми да се абстрахирам от ноктите на мрака и влиянието на Морфея.

След години усвояване на нелесната техника, най - сетне можех да се похваля, че спях толкова леко, че жуженето на муха безпроблемно можеше да ме разсъни. При други обстоятелства, бих сметнала тази дарба за благословия, но днес определено я проклинах на всички диалекти, които владеех. Изглежда животът в Палата на сенките кипеше денонощно, а пикът му бе още в ранни зори.

С видна неохота надигнах тялото си от просторното ложе, в което бях прекарала остатъка от вечерта. Мастилена завеса затанцува пред очите ми, предизвикана от рязкото движение, премигнах един-дваж пъти, за да я прокудя. Всеки мускул в тялото ми стенеше в безмълвен зов за помощ, умоляваше ме да се върна обратно под меката постеля. Тръснах глава - трябваше да усетя ледените пръсти на свежата вода час по - скоро, инак можеше да превия колене под натиска на умората. Няколко крачки ме деляха от предверието на банята, където се ширише най - свидната ми част от двореца, а именно просторната вана, за която нямах време днес. Вместо това заковах пети пред ширещата се, огледална повърхност, разположена над черната, мраморна мивка и почти се изсмях на своя собствен образ.

Преди да отпусна тяло в обятията на гигантската спалня, се бях пременила в една изчистена, навярно официална, рокля, която представляваше парче прилепнал, сатенен плат в алени багри. При други обстоятелства, шансовете да ме видят в подобни одежди клоняха към отрицателната страна на бройната ни система, но алтернативата беше по - добра, отколкото да прекарам остатъка от нощта в стегнатата обвивка на предоставените ми, ежедневни дрехи. Светии, защо всички в това проклето място искаха да показват повече плът от необходимото? Вторият фактор, предизвикващ подигравателното ми изражение, беше разпръсната ми коса, обримчила бледото ми лице, върху което бяха изрисувани черни кръгове под очите. Не бях виждала перлен наркоман* от години, но без капка съмнение, тази сутрин имах вид на такъв.

Неестествен звук, идващ от централната част на помещението, секна присмеха ми. Инстинктивно ръката ми се изви около първия островърх предмет, който попадна пред очите ми. Сребристата, инкрустирана с рубини, дръжка на един изискан гребен едва ли изглеждаше заплашително за коя да е придворна дама, но за мен беше преимущество срещу безмозъчния натрапник, неблаговолил да ме уведоми за присъствието си. Безшумно скъсих разстоянието до зеещия отвор, свързващ двете стаи, за да открия поклащащи се, абаносови къдрици, прикрили част от мъжко лице.

— Добро утро, вълче. – мъркащият звук, който се отрони от устните на новопоявилата се фигура, запрати ледени искри по гръбнака ми. Огледално на разпалващия се в мен гняв, лицето ми се разкриви, докато слабото тяло на Нур Махеша се провираше през тесния процеп на открехнатата врата – Страховита гримаса си надянала на лицето си днес, да не си спала накриво?

— Наясно ли си с концепцията за "личното пространство"? – изплюх ядно в отговор, след като тежката порта се върна в изначална позиция. Змийска отрова започна да се процежда из резците ми, които крещяха неумолимо, примамваха ме да ги впия във вратлето на себичното копеле срещу мен и да прекъсна връзката му с този свят.

Колко възнагло беше от негова страна, а мислех, че най - високопоставените членове на обществото се предполагаше да притежават бегла представа за достойнство и маниери. Фигурата на Нур Махеша бе гротесково въплъщание на всичко, което се изкореняваше в зародиш от един принц. Неминуемо лесно би било да запратя гребена в негова посока, било то само за да пусна няколко алени капки кръв по излъскания под, които веднъж завинаги да наложат фундаментална граница, важаща до края на престоя ми в Палата на сенките, която гласеше "никога не повтаряй глупостта да ми изскачаш в гръб". Вместо това захвърлих единствената си защита върху разхвърлените завивки на леглото, иначе изкушението да я използвам щеше да надделее.

— Извини ме, не те чух – задума Нур отново, напълно необезпокоявано, докато бродеше с отмерена крачка из отредените ми покоите – виждам, че движиш устните си, но уви - до ушите ми достига единствено нечленоразделен вой.

— Толкова зряло от твоя страна, сега се върни в дупката, от която изпълзя.

— О, ще ми бъде толкова приятно да го сторя, но змийският ми нюх ми подсказа, че през изминалата вечер си имала интересна среща. – продължи по - младият принц, полагайки снага върху отсрещния ъгъл на меката мебел – Ще хвърлиш малко светлина над снощните събития?

Хитроумната лисица имаше уши навсякъде, негодувах заради тази му дарба. Как се предполагаше да задействам собствения си план, когато всяка моя стъпка бе свеждана до знанието на имперското синче? При различен развой на събитийността, бих се преклонила пред способите на принц Нур Махеша, но точно днес амбицията му да получава това, което иска, натежаваше като стотици камъни върху моя гръб. Ала валсът бе танц за двама и нямаше да отхвърля с лека ръка поканата за подобна игра на нерви и сладко надмощие.

— Нека помисля, да. – подех с наточена усмивка на уста. Подпрях длани върху спалнята, а те потънаха под тежестта на тялото ми. Възлеката рокля се надипли от движението, излагайки на показ част от млечнобялата ми кожа. Нивото на очите ми се бе изравнило с искрящите, сини ириси на Нур, които започнаха да потъмняват недоловимо. Копелето държеше гарда си вдигнат, все още – Първо се прибрах в тази свръх кичозна клетка и какво да правя - реших да се разгледам наоколо. Знаеш ли за плувния басейн в средата на банята?

— Кой се държи, без съмнение, зряло сега? – изръмжа принцът в отговор.

— Не, нека довърша, при вида на чистата вода захвърлих дрехите си и-

— Ако изречеш още една дума в тази насока, ще се погрижа главата ти да удари пода преди да успееш да...

— Да не ти изтръпна езикът от толкова съскане? – процедих през зъби, доволна на малката си победа, но отговор от Нур така и не получих. Стройната му осанка бе замръзнала във времето, а звукът от думите ми сякаш дори не достигаше до него.

Миг затишие заля помещението, докато очите на Негово Височество шареха с объркване, все едно виждаше какво се случва отвъд стените и това не му харесваше. Извърнах врат към вратата, съсредоточавайки слуха си към бързо приближаващи се стъпки. Заключих, че това навярно бе поредната прислужница, която се суетеше из двореца, затрупана от повече работа, отколкото човешко същество можеше да понесе на крехките си плещи, но рязкото движение на Нур ме накара да подскоча встрани.

— Ще продължим по - късно. – заключи синеокият принц, изпарявайки се като ефирна мъгла в една просторна ниша.

Останах смразена - страх, нерви и други всепомитащи чувства плъзнаха като лепкава сянка из ума ми, поглъщаха всичко, което ми беше известно досега. Не след дълго реалността ме привика със суровия си глас, само за да видя как сгънат лист хартия се промушва под процепа на вратата. При все че знаех какво е съдържанието на изрезката, след секунди вече коленичех до простоватото писмо и разтварях хартиеното му тяло. Изнанадах се не само от изящния почерк, с който бе изписана всяка една дума, но и от нетипично формалното отношение, с което бе пропито. Отне ми няколко прочита, за да осмисля последното уведомление за официалната прокламация на новата ми присъда.

"Императорското семейство изисква Вашето присъствие в тронната зала, разположена в северната част на двореца,
точно след второто известяване на часовника,
за оповестяване на взетото от Вас решение по отношение на обсъдения през вчерашния ден казус"

— Откога пък минахме на Вие? – изплюх ядно.

Не се сдържах и смачках късчето хартия на малка топка, която запратих към тъмната ниша, отговорна за необяснимото изчезване на Нур. Бих се заклела, че претършувах всеки сантиметър от помещението и не попаднах на нищо необикновено, било пък то таен проход, свързан със стаята. Хартиеното топче потвърди съжденията ми, след като се търкули обратно в светлината, ударило твърдата пречка, отклонила безвъзмедно траекторията му.

— Тази синеока вещица! – проклех за последен път най - малкия Махеша, преди да се отправя обратно към укритието на банята.

Час по - късно, едва няколко минути, преди всеки часовник в двореца да отброи последните ми мигове свобода, ниските токове на черните ми ботуши оттекваха по блестящия, мастилен под, заслал пътя към тронната зала. Чувствах се досущ като опитна мишка, пусната да се скита безцелно из поредния мрачен лабиринт, докато не откриеше своя изход, а един всевечен съдник отгоре се смееше ли смееше на участта ми. За разлика от клетото животно обаче, аз бях успяла да открия пътя си към уреченото място с помощтта на не толкова дружелюбните слуги-сенки на императора.

Заставих се да спра пред добре позната порта, същата, която бях преминала през първата ми среща с императорското семейство. Зад полирания звезден камък ме очакваха тежки окови, мелодично потракващи измежду костеливите пръсти на Негово Имперско Величество, Малакай Махеша. Стиснах зъби, заплашвайки да ги стрия на бял прах при малко по - силен натиск и вложих цялата си сила в борба със солидните врати, последната пречка пред фиаското на съществуването ми.

Какво бе тронна зала, без трон и не се ли очакваше внушителната конструкция да бе изложена на показ точно в помещението, кръстено на нея? Противно на всякаква логика, в обширната зала не присъстваше никаква мебел, върху която да отпуснеш тяло за някой друг краткотраен момент. Нищо, освен четирите силуета, огравяни от топлите, слънчеви лъчи. Скъсих делящото ни разстояние и впих поглед в единствената фигура, която заслужаваше вниманието ми днес. Нито братята, нито императрицата заслужиха честта да отклоня вниманието си за секунда към тях. В този миг, те бяха просто безлични фигури, разпръснати по ъглите на шахматната дъска, нямаха силата да препречат простичките, но премислени движения на една пешка.

— Без прокламации на безбройните ви титли този път, на кого да благодаря? – продумах първа, измервайки с поглед забулената в карамелен дим сянка.

— Благодари ни, като ни уведомиш за избора си, скъпа Вакрия. – отвърна император Малакай Трети. Притихнал океан се ширеше в очите му днес, без следа от пагубни талази или буреносни облаци. Просто лазурните, тихи води на необятната му власт.

— Е, драги, изборът не беше труден, като се има предвид, че другата алтернатива беше да се сбогувам с главата си. — думите ми бяха просто изтъкване на очевидното, от мен се очакваше единствено да дам гласност на решение, което беше взето още преди да ми бъде поставен въпросният ултиматум.

— Ако не започнеш да се обръщаш с подобаващо уважение към нас, това ще те застигне! – властният глас на императрица Емелина се включи в беседата. Клетата блудница взимаше ролята си прекалено присърце, при все това не осъзнаваше, че истината беше изложена на показ, също като златните накити на шията ѝ. Толкова несигурна, толкова отчаяна за признание е само една жена, която е закърмена с хвалби, ала лишена от всякакво истинско внимание.

— Но засега ви трябвам жива нали? – отново изтъкване на очевидното, леещо се като горчилка от устните ми и тровещо и без това токсичната кръв на златнокосата жена.

— Да не си се заблудила, че си нещо повече от средство за постигане на една маловажна цел? – безпочвени заплахи сипеше императрицата, уви - те никога нямаше да пробият фасадата на един леден вълк.

— Майко, моля... – долових изискания глас на Ейс, ала всяка капка себеуважение се беше изтекла от мен, отстъпвайки място на животинско раздразнение, което забули всичко около мен, освен разкривената гримаса на Емелина Ил'Валстрайм

— Съмнявам се колко е маловажна, Ваше Превъзвелиходителчество, иначе нямаше да ми хвърляте толкова дръзки заплахи.

Резкия, пронизващо студен, като остриетата на ледени ками, смях на Нур Махеша прокънтя зад тези стени за пореден път. Вниманието на всеки ни беше изместено върху чернокосото момче, което беше нахълтало в покоите ми едва преди два часа. Горчивият присмех на принца бе съвсем искрен, неподправен дори, ала сякаш нанасяше хиляди прорезни рани по съвършените кожи на останалите персони в тронната зала. Всеки един от императорското семейство бе окичил гробната маска на лицето си, докато върховната симфония на Нур Махеша оттекваше из стените на Маливореа.

— Дори аз не мога да го произнеса. – продума той през пристъпа си на сподавен смях.

— Нур, дръж се според положението си! – изсъска императрицата отново, възвърнала хищническия си вид. Подтиснах своята собствена, наточена до съвършенство усмивка. Арогантното копеле не танцуваше само по моите нерви.

— Извини ме майко, ще пренеса неподобаващото си държание в любимия си кът на двореца. – подобието на усмивка бе разкривило острите черти на Нур, а очите му срещнаха тези на останалите в помещението. Спираше поглед върху всеки един, макар и за част от секундата, преди най - сетне да се отправи към двойната порта на тронната зала.

Зениците ми увеличиха размерите си от неподправена почуда, след като младият принц ме подмина, сякаш бях поредната изваяна, но бездушна колона в палата. При все това във въздуха между нас тегнеше обещание за една недовършена работа, която Нур Махеша щеше да потърси като неплатен дълг, рано или късно.

Остатъка от частния ми прием мина във маниерничене и ненужни формалности от двете страни. Стигнахме до изгодна за двете страни уговорка, гласяща че моя милост ще позволи безрезервно да бъде актриса в имперската постановка, за да запази главата на раменете си. След оттеглянето на Нур, атмоферата остана нажежена като тлееща жарава - една грешна стъпка и пламъците щяха да погълнат тънката ми плът. Затова в мига, в който събранието ни беше разпуснато, светкавично се отправих към задната част на двореца, където се ширеха вечнозелените градини на Ониксовия дворец.

Обширната площ на райското кътче бе обагрена в стотици цветове, чиято красота не можеше да бъде описана с думи. Екзотични растения поглъщаха празните пространства около покритите с издялани плочи паважи, а тук-там се подаваше някоя статуя на Светия или погинал монарх. Истински шедьовър представляваше всяко кътче от Вътрешните градини, както бях информирана, че се назовава тази част на имперското, архитектурно чудовище. Благоуханната, божествена гледка сякаш беше излезнала изпод ръката на най - даровития художник, бродил по земите ни. Този откъснат от света оазис беше способен да секне дъха на всеки скитник, да погуби възклетото създание, ако пожелае и отново да разцъфне, по - омаен от всякога.

— Вакрия, скъпа, ще те помоля да ме придружиш на една малка разходка. – долових сладникавия аромат на скъп тютюн още преди появата на омразния ни владетел.

— А ако откажа? – отвърнах машинално, зареяла поглед в пъстроцветната градина.

— Прозвуча ли ти като въпрос?

— Определено не ми прозвуча като заповед, уви оказа се точно такава. – очите ми вече бяха открили тези на императора, подемайки нов танц за надмощие. Печатът на съгласието ми за подобни извращения на пълно подчинение вече съхнеше, ала по време на антракта между две действия, никой не можеше да ме накара да склоня глава безропотно като покорно, дворцово кученце.

Император Малакай Махеша не обърна внимание нито на враждебното ми изражение, нито на суровия ми тон, просто закрачи умерено към вътрешността на собствените си градини в безмълвна покана да го последва. Изсумтях, но щом понечих да поема в противоположната посока, сблъсках тяло с исполинските фигури на двама стражи и безличните им диамантени маски. Не помръдваха, насочвайки ме към бавно отдалечаващия се владетел. С неохота и никакво право на избор, настигнах Негово Величество и изравних тялото си с неговото. Усмивка от задоволство плъзна по плътните му устни, но все така не достигаше до очите му, показвайки колко изкуствен бе този му жест.

— Сигурно си решила, че единствената причина да си тук, е защото знаеш прекалено много за аферите в Ледовник. – продума най - сетне Малакай Трети.

— Знам това, което се разнася из пивниците и нищо повече. – жлъчният вкус на лъжата се разля върху езика ми.

Преди години можех да изрецитирам всеки скандал, всяка новина, всяка тайна на Кралство Ледовник, да разкрия всяко слабо място в заскрежената снага на Ледената прерия. До ден днешен помнех неща за най - безлюдната част на Империята, които почти никой не знаеше - до едно продиктувани в ухото ми от самия вълк на Севера. При все това, ако трябваше да изпея всичко на чудовището до мен, в замяна на свободата си, с радост бих го направила - нека се разкъсат взаимно.

— Така сладко говореше за мръсника Ривоф, че съм склонен да не ти вярвам. – онзи съдбовен ден, в който крещях името на Виктор в подземията на двореца заплашваше да ме повлече в необятните дълбини на Нивгасвършващия океан. Проклинах себе си за глупостта да отворя устата си преди да разбера къде се намирам.

— Добре, познавам Ривоф, доволни ли сте, Ваше Имперско Величество? – подех преглъщайки изгарящото чувство, което напяваше сладко каква лъжкиня съм. А лъжците винаги ги застигаше най - коварната съдба – Разбрах нещо, което не беше угодно за Виктор, след това бях пленена, но успях да избягам. Копелето покри всяка следа за съществуването ми след това, в случай, че попаднех в грешни ръце. Обаче това, което се случва сега е отвъд най - смелите му фантазии.

— И въпреки това, причината да те държа изкъсо не се свежда само до полвинчатите ти разкрития за Ривоф. – сковах се насред крачка, впивайки безцветните си ириси в темето на императора. Една от тайните ми оставаше в сенките, ала позволяваше на по - дълбоко пазена такава да блесне като ослепяващия гигант отвъд небесвода ни. – Познаваш историята си, дори най - прокажените селяни знаят някой неща за необикновената структура на света ни.

Нямаше как, невъзможно беше Императора да е докопал окъпаните си в кървища пръсти до тази информация. Виктор я беше покрил прекалено добре, беше убедил дори самата мен, че съм поредната обикновена селянка, чийто единствен събрат е хладното оръжие. Все още вярвах в първата част на съждението, макар отдавна да бях загърбила втората. Осланях всичките си успехи върху част от наученото в Ордена и чистия си късмет.

— Имате предвид изродските сили, които текат във вените ви? – насилих се да се изравня отново с Негово Величество, надянала вечната си маска на нищо неразбираща девойка – Да, наясно съм, че с едно щракване на пръстите ви ще ме сполети светнийшите знаят какво.

— А наясно ли си, че под твоята собствена кожа текат подобни сили?

— Как пък не! – изграчих с присмех.

— Тенденцията да се правиш на по - невежа, отколкото си, сега ли я придоби или си родена с нея? – развеселената нотка в плътния глас на Малакай Махеша беше в пълен контраст със върлите нападки, вплетени в думите му – Да не мислиш, че онези вълци са дотичали от нищото, с цел да осуетят разпита ти, само защото си се помолила на Светнийшите?

— Там грешите, Ваше Величество, не съм разчитала на никого. – отвърнах на свой ред. Изреченото беше неподсладената истина, никога не съм разчитала на някой друг, освен на собствената си ръка и сякаш преди цял живот - на една студена кама, сляла се с нея.

— Освен на себе си. – дал гласност на мислите ми, Малакай Махеша се спря под разлистената корона на едно дърво – Знаеш че съм прав, Вакрия. Надарена си с дарба, в която само малцина са вещи.

Светлината на прозрението озари мислите ми, проклетата хрътка на Махеша и оцелелите му подчинени си бяха свършили работата, свеждайки до знанието му всичко, случило се в закътаната къща за мъчения. Свирепите вълци, дотичали от гората, несъмнено са били кулминацията на разказа, разпалвайки интереса на владетеля към белокосото момиче, промъкнало се покрай тях.

— Сигурно си имате предани придворни, говорещи с вълците, защо съм ви аз? – запитах, тъй като беше безмислено да увъртам темата.

— Защото да "говориш" с вълците не е единствената ти дарба. – простовато ме извести синеокото чудовище, докато поставяше между устните си поредната току-що запалена цигара.

— И това го разбрахте как по - точно?

— Като прерових всяко кътче на съзнанието ти. – тази реплика смрази душата ми, докато светът около мен потрпепери в основите си, преди да започне да се вие като вихрушка около немощното ми тяло.

— Невъзможно... – успях да продумам, преди да се отпусна в солидните обятия на една пейка. Цялото ми тяло се тресеше, докато умът ми се раздираше от пронизителни писъци.

Ако допуснех за миг от вечността, че всичко, което съм преживяла е било изкарано на показ и поднесено върху златен поднос на Императора, не бях нищо повече от ходещ мъртвец. Край с плановете ми, край с надеждите за мнина свобода. Човек с всичкия си, какъвто несъмнено бе Императора, не би позволил на създание като мен да броди по тези земи, веднъж, след като се окаже не от полза. Особено след като от дете бях подготвяна за деня, в който трябваше да срина владенията му из основи.

— Донякъде си права, колко полезна би била една всевишна дарба за върховния командващ на една империя като нашата. – отнесено отбеляза императорът, изкарвайки ме от зловонните дебри на съзнанието ми – При все това, още се опитвам да разбера дали най - довереният ми властелин крие нещо от мен или части от съзнанието ти са достъпни само за самата теб?

— Този мръсник Виктор, кълна с... – не знаех дали да благодаря на стария вълк, че бе прикрил мерзостите на детството ми или да го проклинам, че отново бе действал без знанието ми.

— Едва ли Ривоф има на разположение толкова могъщи съюзници. – преди да запратя поредната ругатня по адрес на дъртия измамник, бях прекъсната от отсечената декламация на синеокия мъж.

— Не знаеш нищо за уменията и съюзниците на Ривоф. – насилих се да отместя поглед към Малакай Махеша, лъвът на Великата Империя Нихее, който не виждаше по - далеч от собствения си нос. Истината беше, че ноктите на Ривоф се бяха впили в толкова могъщи персони, че едно щракване на пръстите на всеотеца на Севера, можеше да изпепели всичко, що беше свидно на императора.

— А ти знаеш? Предполагам ще разбера всичко рано или късно... И Вакрия, не подценявай моите умения да получавам това, което искам. – след тези си думи, император Махеша ме лиши от присъствието си, оставяйки ме сама в притъмняващата градина.

Неусетно се беше свечерило, а раздиращите болки в стомаха ми ме приканяха да се ориентирам към кралските кухни час по - скоро. Останах няколко минути в мълчаливата компанията на омайната природа преди да послушам поривите на тялото си. Щях да премислям чутото, след като бях задоволила естествените си нужди.

Открих своят път към продоволствения склад на двореца, тихо следвайки наплива на придворни в бели престилки. Почти долавях галещия сетивата аромат на прясно изпечен хляб, придружен от непознати за мен подправки. Възнегодувах срещу новия вой идващ от стомаха ми, а след което се промуших през зейналата врата на кухнеското помещение. От устните ми се отрони въздишка от екстаз, Светнийшите са ми свидетели, не бях изпитвала подобно удоволствие от години насам.

Сита и с блажена усмивка на уста, бавно се придвижвах към лъскавите си покои, където ме очакваше вече заелата втора позиция в списъка ми с любими обекти в Палата на сенките огромна вана. Завършека на днешния ден предвещаваше да е добър. Прекалено добър и недостижим, след като иззад гърба ми се разля мъркащият глас на Нур Махеша:

— И това ако не е новият домашен любимец на татко.

— Поне ще си имаш компания за разходка. – отвърнах, завъртайки се на пета, за да срещна измъченото лице на принца.

Посрещна ме неочаквано гротескова гледка: Негово Височество бе залепил глуповата гримаса на собственото си лице, в очите му проблясваха хилядите звезди на алкохолното опиянение. Отритнатото в сенките кученце имаше и доста лоши пороци, които да добави към и без това мрачното си реноме. Но не неговият вид изкара въздуха от дробовете ми, тази чест се падаше на стара моя познайница, с черни като нощта коси и дълбоки очи на кошута.

— Ако мис Нихее се приближи и на една стъпка по - близо, после и майка ѝ няма да я познае. – процедих през зъби, готова първо да удрям и после да разпитвам чернокосата Лиса за намеренията ѝ към мен.

— Успокой се, скъпа моя, пази си зъбите за някой, който наистина ти мисли злото. – Нур завалваше думите съвсем леко, недоловимо дори, но за човек, прекарал голяма част от дните си сред пияници, можех със сигурност да твърдя, че беше пресушил поне половин гарафа с уиски – Имаме недовършена работа, лъжа ли се?

— Ще ти отговоря както по - рано: връщай се в-

— Дупката, от която си изпълзял... оригинално. – прекъсна ме принцът – О, колко грубо от моя страна, забравих да представя официално спътницата си – след тези си думи, Нур встъпи встрани, оставяйки светлината на прожектора да падне единствено върху изящната красавица с плашещи дарби – Вакрия, запознай се с Василиса Федовна.

— Бих ти стиснала ръката, но не ми се рискува.

— Малко врабче, не бих искала да загрозявам бялото ти лице с кървави бразди, – черната, разпиляна рокля на Василиса се развя от елегантното движение на тялото ѝ, а тежките ѝ, златни огърлици иззвънтяха като медни звънци – но ако ме предизвикаш, ще го сторя.

— Прелестно, щом уточнихме това, да започваме ли? – Нур закрачи в неизвестна посока, принуждавайки ме да поддържам бързото му, ала криволичещо темпо. Заплашителното присъствие на Василиса зад гърби не ми позволяваше да сторя нещо глупаво. Механизмът на дворцовата ми игра на шах се беше задвижил.

*перлен наркоман - най - долнопробната и най - пристрастяваща дрога носи названието "перла"; пуснала е корени в Империята по времето на пиратските набези, а към момента е златната мина на картелите; перлата има вид и размер на океанското съкровище, в различни разцветки, лесна е за намиране и не е особено скъпа; въздейства на сетивата под формата на върховна еуфория, придружена от звукови и зрителни халюцинации, приема се най - често при посещение на захарен дом (знаете, помага и за онова нещо); перлените наркомани са изпити в лице, разпознават се по неистовото треперене, черните кръгове под очите и по факта, че налитат на всичко, което има пулс