ЗАДУШЛИВИТЕ АЛКОХОЛНИ ИЗПАРЕНИЯ, примесени с тежкия аромат на прегорял тютюн, се носеха из възмрачното помещение, взели превез над свежия въздух и галещия дробовете, неосквернен кислород. Цинично бе как в сърцето на една всемогъща Империя, прикриваща всичките си недъзи с утопичния плащ от несметни богатства, винаги можеше да се открие отворена, кървяща рана. Бе нужно единствено да се вгледаш под коприненото було, изтъкано от глазирани лъжи и разяждащи плътта капризи, за да откриеш вече гниещото скеле на всевечния подтисник.

С първородния принц пристъпихме прага на едно от местата, където чумата от предателства и бунтове пълзеше като невидим базилиск. Подземната кръчма се радваше на многобройна клиентела и изпълнените с любопитство погледи не се забавиха. Не бих могла да твърдя със сигурност, че самоличността на спътника ми бе останала неразкрита, би било меко казано наивно от моя страна. Една сподавена въздишка се отрони от устните ми в момента, в който всеки натрапчив поглед се отклони от нас и инициаторът му се върна към порочните си занимания. Може би планът ми щеше да сработи, стига златноокото, разглезено копеле да се отлепеше от мен.

Краткото ми земно скитане бе прекарано под покривите на подобни укрития, а мерзостите им ми бяха до болка познати. При все това, жлъчно отвращение заседна в гърлото ми, напирайки да се излее като пареща киселина, а краката ми сякаш дадоха отпор дори на най - простоватите двигателните функции. Причините за това явление ми бяха по - тъмни и непонятни от непрогледната, нощна постеля. Сякаш обувките ми се споиха с дървения под и каквото и усилие да полагах да помръдна, все бе разбивано на кристален прах.

— Там ли възнамеряваш да прекараш цялата вечер?  – с присмех продума Ейс – Вярно, всяко кътче от заведението ще е под зоркия ти поглед, но все пак мисля, че ще ти е по - комфортно на някое сепаре.

— Затвори си златния клюн. За твоя информация, един истински играч никога не сяда на коя да е маса.

— Както кажете, милейди. – наблягайки на последната дума, принцът повдигна рамене и се дръпна с крачка встрани.

Обходих с поглед всяка препълнена маса, с която запуснатата, столичанска таверна разполагаше. Някои от посетителите вече бяха на градус, личеше си по гръмката им размяна на реплики и поруменелите им лица. Тези прокажени персони не оглавяваха списъка ми с жертви за вечерта - вярно, бих ги обрала преди да успеят да вържат едно рационално изречение, но агресивните алкохолици никога не са ми били по вкуса. Други изглеждаха като метежници пред разстрел, отново, не добра плячка. Подозрителни, потайни и склонни да се изпарят, като разплискана върху асфалт вода през горещ, летен ден, преди да ги доближиш на разстояние от два метра. Но имаше и трети вид клиенти на долнопробната пивница - самонадеяните картоиграчи. Покрай тяхната маса винаги имаше публика, смеховете им се разнасяха като празничен глъч, но погледите им винаги оставаха лукави и претеглящи. Не бяха несломими опоненти, но бяха готови да се измъкнат от ада с приказки, а точно такива събеседници се надявах да открия тази вечер.

— Масата вдясно от бара. – извърнах глава в посока на кралската особа, удостоявайки го с престорена, половинчата усмивка – Ще ми изпееш ли нещо, златноклюно пиленце?

— Дамата сама си избра противниците, няма да е честно, ако разкажа всичко за тях. – с жест, Ейс ми показа пътя към визираната от мен група играчи.

— Между мошенниците няма подобни неща като чест, принце.

Негово Височество изглежда не обърна никакво внимание на казаното от мен и с отмерена крачка се отправи към набелязаната маса. Макар това да прозвучи детински от моя страна, изпитах огромна нужда да изпъна крак напред и да разваля грациозното влачене на престолонаследника. Какво несъизмеримо задоволство щях да изпитам, гледайки как лицето му се среща отблизо с прогнилите дъски, покриващи пода... но пък етюдът нямаше да се разиграе зад кулисите, което означаваше, че пак щяхме да привлечем ненужно внимание. Въздъхнах и с неохота тръгнах подир принца, досущ като смъмрено кученце.

Прекосявайки сравнително обширното подземие, вкоренените дълбоко в мен инстинкти ме караха неволно да обръщам внимание на всеки незначителен детайл. Например как онази сладникава девойка, изцяло заобиколена от млади момчета, недоловимо и с нежен смях на уста, изсипа жълтеникава течност в чашата на един от ухажорите си. Или как един трезвен измамник, на какъвто се оприличавах самата аз преди, ловко подмени една от картите си, за да победи доста закръгления си съперник. Не съумях да сдържа усмивката си, когато гюлеподобния богаташ загуби всичко, хвърлено на масата. Преди да се усетя, с младия принц бяхме достигнали заветната си цел, която представляваше силна мъжка компания, давеща се в кехлибарено море от чаши и разпиляни пари.

— Махеша, добре дошъл! Почнахме да залагаме дали ще се появиш днес и, прости ми за момент, Ник, дължиш ми 20 златни скръбника. – с половинчата усмивка на лице заговори един от играчите, който прибираше всяка проблясваща монета, пръсната върху мебелта.

Мъжът навярно бе няколко години по - възрастен от мен, без капчица съмнение - в разцвета на силите си. Косата му се спускаше на гъсти вълни до средата на лицето, оставяйки на показ изсечени скули, покрити с поддържана брада. Светлият, шоколадов комплекс на кожата му бе в пълен синхрон с тъмнокестенявата му коса и пленителните му, кафеви очи. Лежерната му, при все това наперена, стойка подсказваше, че знае с какво са го дарили онези горе и умело се възползваше от предоставените облаги. Не беше типичният южняшки сърцеразбивач, но притежаваше завидна увереност, която несъмнено действаше като афродизиак на женското съсловие.

— Кога съм изпускал нервните ти сривове над картите след поредното военно събрание? – отвърна императорският син, разменяйки небрежни поздрави с останалите събеседници на наперения господин.

— Приемам го като обида, но днес джобовете ми тежат прекалено много, за да ти обърна внимание. – провлачи в отговор младият мъж. Сетне, щом погледът му срещна моя, чертите на лицето му се разкривиха от неподправен интерес. – Гости ли ни водиш?

— По - скоро достоен опонент. – отвърна Ейс, отмествайки се встрани. Обигран жест, който измести вниманието на всички останали върху мен – Вакрия, запознай се с генерал Зандър Креспо.

— Я виж ти, още една десница на закона изглежда се възползва от положението си, за да го наруши. – изплюх в отговор. Дотук с доброто впечетление, което екзотичния господин беше предизвикал у мен.

Кучият син беше генерал, следователно информацията, която се стремих да изкопча от някому тази вечер, можеше да ми бъде несъзнателно поднесена на скъпоценен поднос именно от него, естествено, ако бях претеглила правилно що за човек бе. Заставих се да не променям стоическото си изражение, въпреки че в буйното море от смесени емоции, таящо се в мен, напираше да се надигне чудовищната вълна на надеждата.

— Грубо, но справедливо. – обади се след момент генерал Креспо, необезпокояван от върлата, неприкрита нападка, която му бях отправила – Разположи се където ти е удобно. Стига толкова с детските игри, люде, кой от вас смелчаци ще играе Врани и Злато с мен? Не ми разваляйте настроението, моля.

— Разбърквай картите, Махеша, – изстрелях на момента. Не ми беше нужна втора покана да опразня кесията на самоуверения мъж – генералчето ви ще си тръгне лек като перце.

— Харесва ми, кисела е, но ми харесва. Ваше Височество, ще бъдете ли нашето крупие тази вечер?

— Предпочитам да се разходя на чист въздух, нещо против да се грижиш за развлечението на нашата гостенка, Зандър? – отговори Ейс, докато изтупваше невидими прашинки от връхната си дреха.

— За нейното развлечение - винаги! – котешката усмивка на тъмнокосия генерал се разля по протежение на лицето му.

— Каквото и да загуби, ще го намериш в сметката си на сутринта.

— Играта загрубя и си обираш перата ли, Махеша? – хапливо подех на свой ред. Вярно, че изгарях от нетърпение да видя наперения паун да затваря вратата на таверната от външна страна, но нямаше да се издам толкова лесно. Току-виж принцът бе решил, че е спечелил симпатиите ми.

— Не искам да съм наоколо, когато Зандър загуби всичките си скъпоценности. – отвърна той, сетне отправи арогантна усмивка в моя посока, последвана от едва доловимо намигване.

Смехът на публиката се разля из помещението, докато стройният силует на Ейс Махеша се отдалечаваше в пространството. Едва бе открехнал солидната врата на Гарванското ложе, когато, досущ като бесен талаз, го застигна плътният глас на генерал Зандър Креспо:

— Който надува самочувствието на императорското синче толкова много, моля да спре веднага, че копелето ще се пръсне всеки момент! – репликата бе отправена толкова гръмко, че с повечко късмет, сигурно е прокънтяла зад стените на двореца. Сетне, младоликият генерал се извърна в моя посока и с предизвикателна нотка в гласа си, продължи – Играла ли си Врани и злато преди, сребристо врабче?

— Няколко пъти, – провлачих на свой ред, докато заемах празното място срещу тъмноокия ми опонент – повечето победи ги дължа на чистия си късмет.

— Тогава да си стиснем ръцете и да започваме: Измамата е средство за печалба. – естествено, този жест не биваше да се приема дословно. Символичното пожелание за успех бе пуснало своите корени в играта на Врани и злато още от времето, когато самата тя се е практикувала единствено по палубите на пиратските кораби. Отговорът, смея да твърдя, беше почти толкова благозвучен:

— Печалбата е просто измама.

— Да се надяваме да си по - умела от краля на Сулфус, че дълговете му натежават в хазната ни. – картите едва бяха започнали да се плъзгат по лакираната повърхност на масата, а генералчето вече оправдаваше очакванията ми. Пееше като сладкодумно славейче посред ясен, пролетен ден.

— Кралство Сулфус? – престорих се на незаинтересована, докато нямо преповтарях чутото – Доколкото съм запозната, не са ли те най - доверените съюзници на Императора? Прости ми за любопитството, но покрай тези бунтове не знаеш кой може да ти забие нож в гърба.

— Не и токсичният глезльо с корона - прекалено празни джобове, също толкова празна глава... – трите карти, с които се откриваше играта на Врани и злато бяха раздадени – Обаче глупците от залива са усвоили хитростта на ледените вълци.

— Тройна коалиция? Махеша да си пазят вратовете.

— Дори и това да се случи, Кралство Нихее е устояло на много режими, на много предателства и дори на яростта на Светнийшите. – гордо прокламира генерал Креспо, преди да положи две от картите с лицето надолу върху няколко златни монети. – Влизам в играта.

Принципите, на които се осланяше Врани и злато, бяха доста простовати. За начало, тестето се състоеше от карти с два цвята: 16 златни, наречени Омб и 16 черни, наречени Окс, като багрите им нямаха значение във въпросната игра. Разиграванията бяха шест на брой, всяко следващо със залог, двойно по - висок от предишния. Печелеше този, който държеше по - високата ръка след последното пускане на картите. В края на всяко раздаване играчите имаха право да запазят една от трите получени карти, а ако следиш изкъсо развоя на играта, при финалното шесто раздаване, което се състоеше от една единствена карта за всеки, по - силната ръка винаги щеше да бъде твоята. Тънката част на Врани и злато се криеше в това да залъжеш опонента си да се откаже от силните си карти по време на централните пет раздавания, така че дори в шестото такова да имаше късмет да получи най - високата карта, тя да не можеше да му донесе никакви облаги.

— Прехвалените ви богове. – повторих действието на Зандър, макар да нямах пукнат скръбник в джобовете си, и да знаех, че това раздаване не бе мое за печелене – Двойно.

Когато картите бяха разкрити, подозренията ми се потвърдиха: бях загубила заложеното, но от друга страна генерал Креспо се бе хвърлил уверено в засада, която му готвех. Беше пуснал една от най - силните карти. Оставаха още пет.

— Тези "прехвалени" богове ще ти опразнят джобовете още тази вечер... или тези на своенравния глупак отвън. – победоносна гримаса окичи лицето на Зандър, докато придърпваше спечелените скръбниците обратно в купчината от богатства, издигаща се в неговия край на масата.

— Та какво прави един генерал на Империята в пробита кръчма като тази? – промълвих, придърпвайки вяло последвалите три карти от второто разиграване.

— Развива си хазартните умения? – поде с недоумение в гласа младият генерал – Не знаеш колко скучно става понякога във военните лагери.

— Не се ли предполага, че трябва да обсъждате всякакви стратегии, тактики за нападение и отбрана?

— Скъпа, виждала ли си толкова много изолирани, пълни с тестостерон мъже, които нямат достъп до женски ласки? – извивайки врат настрани, Зандър Креспо ме предизвикваше да свържа словесно обрисувания от него, гротесков пейзаж с реални образи.

— Грозна картинка ще да е. – истината бе, че един-два пъти се бях сблъсквала с подобни гледки, а спомените ме накараха да изтръпна от погнуса.

— Нямаш си идея. – засмя се в отговор имперският военноначалник – А и хазартът е отлична тренировка за преценяне на опоненти. Добиваш представа как различните хора проявяват слабите си черти, как действат под напрежение, какво може да ги накара да се издадат, че имат преимущество. И прилагаш наученото в реалния свят.

Генералът имаше неоспоримо право, ако се замислеше човек. Комарът не беше нищо повече от игра на нерви, в която слабохарактерните и неуверените се превръщаха в лесна плячка за прегладнелите, лукави лисици. За да станеш корифей в хазартните игри, трябва да си вещ в древното изкуство на лъжата. Малцина успяват да запазят желязната маска на апатията в ситуация, в която везните сполучливо се накланят в техен интерес, но тези усвоили въпросната дарба бяха същите тези, които въртяха света на собствените си, костеливи пръсти.

— Сигурен ли си, че не трябва да се пробваш за пратеник, съветник или нещо подобно? – попитах по - скоро иронично, докато се сбогувах със следващите две излишни карти.

— Грубата сила е моето призвание, ако ме назначат за делегат – последва кратка пауза, през която можех да се закълна, че Зандър разиграваше възможните развития на предложените от мен варианти – Да речем, че доста хора ще загубят животите си.

— Не виждам сегашните мирни посланици да вършат добра работа за благосъстоянието на Империята. – поредните карти паднаха, отново в мой ущърб, но придружени от още една силна карта - щедро дарение от страна на генерал Креспо.

— Ледената прерия отдавна беше бита карта, а превратът на Ривоф и подивелите му псетата съвсем обрече каузата на провал. – третото раздаване едва бе започнало, когато небрежно подхвърлената от Зандър информация заплашваше да порути всичките ми шансове за победа – От друга страна владетелите на Зеста се изолират в своя "рай", докато някой не им предложи несметни, в случая - сюреалистични, привилегии.

— Виктор Ривоф е отговорен за преврата в Прерията? – сърцето ми препускаше в яростен галоп, а всичко казано след "преврата на Ривоф" изтъня и се понесе в пространството.

Вярвах в истинноста на всяка една изречена дума. Кой друг, ако не вълкът на Севера и мрежата му от майсторски изплетени манипулации щеше да успее да посее семената на размириците в най - обширната територия от Империята? Не биваше да се изненадвам от чутото, но самата вест за това докъде са се разпростряли покварените връзки на умопомрачения мошенник, ме накара да се свия от уплах. Ако бях прекарала един ден повече в Ледената прерия, главата ми вече щеше да се е превърнала в новата любима играчка на домашните песове на Виктор.

— Научихме наскоро, че се е самопровъзгласил за "вълка-спасител". Старият глупец. – медният глас на генерал Креспо прогони зловещата картинка, която бе обсебила мислите ми. С хвърляне на картите, продължи – Откъде си чувала изобщо за този мизерник?

— Всеки в Ледовник знае името му, малцина са го виждали, – преглътнах мъчно, фокусирайки цялата си останала сила в обуздаването на неистово треперещите ми ръце – но се слави като легенда из мразовитата част на континента.

— Северняшка значи. – констатира военноначалника, докато претегляше силата на разкритите от мен карти. Отново бяха по - слаби от неговите, с малката разлика, че този път заучено се бях сбогувала с доста скъпоценна карта – Грубият изказ трябваше да ми подскаже достатъчно, но честно казано, бродираният символ на гърдите ти ме подведе.

— Трудно се прикрива. – промълвих, прехапвайки устна.

Последвалите раздавания прекарахме в разменяне на лишени от смисъл реплики, на които не се насилвах да отдавам важност, нито пък се затромозявах да запомня. Съзнанието ми ме бе пренесло на север, в самото сърце на град Королево, където в момента на един мраморен престол се изтягаше копелето на Ледената прерия. Мръсник, който може да бъде сравняван единствено с чудовището, в чийто плен живеех към момента. И не можех да спра да се присмивам на себе си: "Виж се, прегриза едната си каишка, за да си наденеш по - лъскава такава."

— Златен дъжд, скъпа страннице. – победоносният жест на генерал Креспо, и предизвиканите от него словесни аплодисменти, оповестиха приключването на играта – Какво държиш в крехките си ръце?

— Признавам, почти ме заболя, генерале. – дръзка усмивка се възцари на собственото ми, бледо лице. Разкривяваше се все повече, докато тази на Зандър бавно посърваше –   Припомни ми Гилотината къде се нареждаше по сила?

Печелившите комбинации бяха едва пет, всички останали носеха звучното название "въглени". Във възходящ ред, златните ръце вървяха по следния начин: Перли, Звезди, Талаз, Златен дъжд и победоносно завършваха с пагубната Гилотина, като прозвищата им можеха да варират в различните части на Империята.

— Прибери си ченето, Креспо, май ще почнеш да бълваш пламъци след малко. – през сълзи от смях се обади един от антуража на имперския военоначалник, потупвайки го по - рамото, точно преди да избухне в нов подигравателен пристъп. Самата аз мъчно се опитвах да сподавя смеха си при вида на пребледняващото лице на Зандър Креспо.

— Поздравления, Вакрия, спечели си уважението ми. – възвърнал дар слово, генералът най - сетне продума. – Въпреки, че ме послъга за опита си в картите.

— Умелите картоиграчи никога не разкриват козовете в ръкава си, генерале. – придърпах всичко спечелено пред себе си, без да отделям поглед от потъмнелите от покруса очи на имперския военноначалник.

— Наричай ме Зандър. – сетне продума той, оттърсвайки се от краха си.

По мои сметки, без да се превръщам в алчен скъперник, броящ всяка монета след триумфа си, печалбата ми приблизително се равняваше на 400 златни скръбника, в замяна на които можех да се сдобия с поръчков комплект кинжали, или ако бях една изискана дама - с три претруфени, непрактични рокли. Преповдигнатото ми настроение обаче ме подтикна да прахосам част от тях за моментни наслади, затова подех:

— Позволи ми да те черпя питие, Зандър. – отдавна не бях изпитвала еуфоричното чувство на победата, но бях готова да ликувам над препълнена чаша от прехваленото, малцово уиски, което бе запазена марка на столицата Дементум – Всъщност, господа, нека всички пием за моя сметка!

Празните чаши вече бяха изпълнили възмалката плоскост на масата, а шумните брътвежи на младите мъже се усилваха правопропорционално на количеството погълнат алкохол. Най - сладкодумен се оказа сломеният ми опонент, за ничия изненада. Военните и политически теми бяха запратени в небитието, отстъпвайки място на похотливи житейски истории, свързани с жени, побратими и много плътски изкушения. Макар да бях единствената жена в скромната дружина, никой не подбираше думите си, бях им изтъкнала, че квалификацията "дама" бе обидна за моята особа. Успявах да се включа в разпалените разговори с някой разказ за моите собствени нечестиви премеждия, а след това шумотевицата пак вземаше превес. Врявата затихна чак когато изопнатата фигура на принц Ейс Махеша изникна иззад един от господата.

— Ето я и бавачката ми. – с широка, подвластна на опиянението ми, усмивка посрещнах появата на Негово Височество.

— Светии! – отвърна той, потривайки челото си с изваяните си пръсти. Личеше си, че не беше очарован от състоянието, в което ме намираше, но някак си не беше и изненадан  – Креспо, имаш пари да си платиш сметката, нали?

— На забавен ли се правиш, Махеша? Защото определено не ти е там силата. – провлачи Зандър, премигвайки на парцали, като малка девойка.

— Туше! – провикна се господинът, който се бе превъплътил в крупие по време на играта ни с генерала.

Щом Ейс отвори уста, в опит да продума, нова вълна от необуздан смях се изля от устите на мъжете и нямаше изглед да притихне скоро.

— Вакрия, време е да се връщаме в мрачната, задушлива сграда, която наричам дом. – прошепна принца едва доловимо, докато ме откъсваше от непоклатимата опора на стола.

— Господа, удоволствие бе да се работи с вас! – извисих глас, за да успее звуковата вълна да пробие преградата на мъжките кикоти. Сетне с тромави крачки се отправих към изхода на опустялата кръчма. Можех да се закълна, че миг по - рано всички маси бяха преливащи от човешка сган.

— Надявам се да се срещнем пак, Вакрия! – провикна се подпийналият генерал Зандър Креспо, преди да се върне към поредното си вредно занимание.

Извърнах глава, но единственото нещо, което срещнах бе солидното, увито в кожено яке, тяло на младия Махеша. Изсумтях звучно, когато доближих тежката врата на пивницата и вложих всичката си останала сила да я открехна. Тази вечер щях да хвърлям цялата вина, за абсолютно всяко нещо, което нямаше да успея да извържа с лекота, върху коварния алкохол. С наслада установих, че свежият, нощен бриз успя частично да прочисти главата ми от опиянението. Преди да се усетя вече бях изкачила стълбите и крачех отмерено по тясната улица, от която пристигнахме по - рано.

— Усещам, че си натежала с някой друг скръбник. – до този момент се справях отлично с игнорирането на принца, но естествено, той трябваше да разбие жадуваната от мен тишина на съставни частици.

— Може да се каже. – отвърнах отегчено.

— Целта на тазвечерното излизане бе да ти покажа, че не всичко в столицата се състои от надути богаташи и надменни погледи. – продължи Ейс. Гласът му звучеше някак по - мек, при все това, отново прозираше липсата му на опит в непринудените разговори и смущението, което го съпътстваше.

— Опитвате се да ме изнудите да остана ли, Ваше Височество? – отклоних поглед към забуленото му в сенки лице.

— Както казах по - рано, не се съмнявам, че вече си взела своето решение. – погледът на престолонаследника оставаше прикован в опустялата улица. Чак сега си задавах въпроса: Колко ли рискуваше принцът като ме извеждаше извън двореца? – Просто се опитвам да не гледам кончината ти от първия ред.

— Леко, Махеша, ще реша, че ти пука за един долнопробен, снежен плъх. – отбелязах с присмех.

— Преиначаваш си думите ми.

— Успокой се, реших че все още ми е приятно да съм сред живите. – за пръв път обявявах на глас, че приемах да се превърна в дворцов домашен любимец. Душата ми кървеше, сърцето отказваше да приеме решението ми, докато тялото ми все повече се приближаваше към финалния ми зандан. – Но ако някой реши да ме напъха в рокля, няма да се похвали със същото.

— Първи урок по благоденствие и дълъг живот зад вратите на Ониксовия дворец: дръж си езика зад зъбите. – продума Ейс, след няколко секунди мълчание. Забелязах как тялото му се отпусна, каменната му маска се стопи и макар и мимолетно, принцът се преобрази в най - обикновено човешко създание.

— Предполагам изречението продължава с "и юмруците в джоба".

— Зависи...

Вечерта ми бе преминала по - приятно, отколкото бях готова да призная, дори пред себе си, но не можех да си позволя лукса да допусна примитивни, човешки емоции да ме отклонят от прецизния ми план за бягство. Сложният механизъм на кроежите ни с по - младия принц и изкусителната му спътница беше започнал да се задвижва. Ако приемах всичко, което ми бяха споделили онази съдбовна нощ за неоспорима истина, всяко късче информация за заклетите съюзници и свирепите врагове на император Махеша ме доближаваше с крачка към свободата.
Бях се заклела да загърбя измамите, игрите на двоен агент и всичко, което някога бях научила от Виктор Ривоф, но цената, която бях готова да платя за живота си изискваше от мен да боравя умело с всички нечестиви таланти, които ми бяха подарени.
Защото дори най - малката грешна стъпка, най - незначителният изпуснат детайл и смъртта щеше да е мираж, пред това, което ми беше обещано да ме застигне.