СРЕБРИСТАТА, ТЪНКА ВЕРИЖКА на времето се изплъзваше измежду пръстите ми, оставяйки ме в неведение за трайността на заточението ми. Минутите се превръщаха в часове, може би дори в дни, нижеха се покрай изнемощялото ми тяло, а тъмнината ги поглъщаше изгладняло, сякаш бяха най - сладкото продоволствие на този свят. Почти я виждах, застанала в дъното на килията, с дълбока, разкривена от преправено оскръбление усмивка. Отново се присмиваше на окаяното ми състояние, по - силно с всеки отминал миг и се приближаваше с разтворени нокти, изгарящи от желание да се вкопчат в плътта ми.

Безчувствените очи на император Махеша бяха всичко, което виждах откакто той напусна килията, оставяйки ме окована и безпомощна. Мизерията и отчаянието се превърнаха в единствени мои спътници, като вече не можех да определя кой от нас е реално съществуващ и кои двама други - негови подвластни.

Дори лъч от онази мека, изкуствена светлина не озари помещението след сблъсъка ми с Императора, предполагам изцяло по негова заповед. Все още не знаех защо ме държи тук, защо изтощава тялото ми до краен предел и малко отвъд. Усещах как започвах да губя разсъдъка си и за жалост не знаех какво да сторя по въпроса. Нямаше какво да ме разсее от пагубните мисли, обсадили ума ми вече пореден ден, готвейки се най - сетне да разрушат подпорите на здравия ми разум и да го превърнат в руини. При мисълта за гледката, която щях да представлявам, когато това се случеше, ми се повдигаше, вътрешностите ми стенеха, напирайки да излязат на бял свят. Но единственото нещо, що се изплъзваше от устата ми бе истеричен смях, от който физичните ми болки ставаха тъй непоносими. И не съумявах да спра да се смея.

Като хвърлим реален поглед на нещата, ситуацията, в която бях изпаднала наистина бе комична. Молех се на някаква никому известна сила да ме спаси от едни поробители, само за да попадна в плен на други, по - коварни. За миг бях изпитала удовлетворение, породено от факта, че отново се бях изплъзнала под носа на Виктор. То от своя страна се изпари в момента, в който научих кой е съдникът ми.

През смеха си долових глухото тракане на метал в метал отвъд кафеза ми. И всичко се повтаряше като нотите на умело изучена симфония под пръстите на дворцов пианист. Трак-трак-трак бяха първите тонове, известяващи ме за присъствието на пазачите далеч в тъмнината. Ха-ха-ха-ха-ха повтаряше екотът на собствения ми, изнемощял глас. А музикалното произведение сякаш нямаше край...

Пробудих се от звука на два непознати гласа, приближаващи насам. На пазачите не им бе позволено да разговарят помежду си, нито с някой от нас. Вече бях сигурна, че единственият друг затворник тук, в лицето на старицата от съседната килия, бе мъртъв или преместен, за да може терорът на самотата ми да продължи победоносния си марш в крехкото ми съзнание. А гласовете се усилваха, стъпките бяха неравномерни, за разлика от тези на стражите. Тишина се възцари щом неизвестните силуети достигнаха до очертанията на решетките.

— Сигурен ли си, че това е тя? – провлачи мек, женски глас. По тембъра предположих, че е на не повече от 20 години и крайно незаинтересована от случващото се.

— Така мисля, Лиса. – отговори мъжки, не, момчешки глас, който породи странно чувство дълбоко в стомаха ми. Не беше отвращение, но определено не можех да твърдя, че усещането ми допадаше. – Отговаря на дочутото от теб описание, освен ако не си решила да преусмислиш правдивостта му.

— Нямам полза да те лъжа, но провери щом си решил.

Последва мълчание, а аз затаих дъх в сенките. Чувствах се като стока, дадена за оглед преди продан и също толкова безполезна. Онова неестествено чувство, безспорно породено от мъжката фигура, се бе настанило трайно в тялото ми и не отшумяваше. Караше ме да треперя, да се свия като измръзнало кутре насред зимна буря.

— Нямам време за губене, а и не искам да ставам свидетел на подобни мерзости. – отсече момчето – Ще ми окажеш ли честта?

— Вие двамата едва ли сте наясно, но ви чувам. – не желаех да предоставям удоволствието да бъда личен лабораторен експеримент на двама напълно непознати. – Мога ли да знам кои сте?

На свой ред понечих да се надигна бавно на лакти, но мускулите ми изневериха и почти сблъсках лице с вече изстиващия под. Веригите, обримчващи глезените ми изтананикаха коварната си мелодия за сетен път. Стиснах зъби и се насилих да потисна издайническото треперене на тялото си. Не се приближих, нито отдръпнах, а просто застанах в седнало положение - единственото, на което бях способна в този момент.

— Твои приятели? – изпелтечи момичето. Рязък смях от моя страна прекъсна обяснениято ѝ.

— Простете, но се боя, че това се превръща в някакъв шибан шаблон – влагайки последните си капки сила, съумях да се закрепя вяло на изнемощелите си крака. – Май на юг понятието "приятели" има непознато за мен значение. Ще ми го разясните ли?

Олюлях се от внезапното движение и черни петна затанцуваха фанатичен танц пред очите ми. Едва успях да се вкопча в решетките, за да не се стоваря като камък върху земята. През замъгления си поглед забелязах, че женският силует отскочи назад и зае отбранителна позиция, а в пълен контраст с нея - момчето дори не трепна. Зрението ми започна да се прояснява с мудно темпо и осъзнах, че се намирам на сантиметри от лицето на странника.

Слабо момче, с блед комплекс на кожата и изострени черти на лицето, на фона на които се открояваха спокойни, сини очи. Изтънчено създание, може би дори привлекателно, ако не беше изтерзаният му вид и черните кръгове, които безмилостно го жигосваха и застаряваха. Не бе боец, не притежаваше нужната структура, а и стоеше прекалено отпуснато, но същевременно със заучена елегантност. Поредният син на благородник. Младо, едва ли по - възрастно от мен, разглезено богаташче, дошло да наблюдава шоуто на пленения вълк от първия ред. Но някак си нямах надмощие над него и не успях да устоя на сдържания му поглед. Потреперих отново, при все че положих несъизмерими усилия да запазя хладнокръвие.

— Не я ли хранят? – момичето, носещо името Лиса, най - сетне се приближи, заставайки в полезрението ми. Насилих се да откъсна поглед от студените очи на момчето, впивайки моите в женския силует.

— А на теб как ти изглежда? Че получавам петстепенно меню, три пъти дневно? – оголих зъби в неприкрита враждебност. Гротесков образ на хищник, оказал се жертва на по - голям такъв.

Жената беше като изкарана от картината на някой даровит художник. С топъл тен, плътни устни, обагрени в тъмно червено, коса и очи в еднакъв нюанс на черното, поглъщащи всяка светлина, макар и съвсем мъждива, която ги докоснеше. Докато аз изглеждах болнаво, с бледите си и строги отличителни черти, тя бе въплъщение на изкушението, способна да срази всяко мъжко създание. Проклетите благородници и тяхната величаеща се красота.

— Момичето притежава характер – в гласа ѝ прозираше прикрита заинтригуваност. – На Императора няма да му е лесно.

— На никой от нас няма да му е. – погледът ми се върна към мъжката фигура пред мен, само за да открия, че той не бе свалил очи от лицето ми – Виж, Вакрия, това е името ти, нали? Ние двамата тук, сме със сигурност единствените хора, които не ти мислят злото и ти предлагам да не ни превръщаш в свои врагове.

— Ако не ми мислите злото, защо още съм в клетка, докато вие, скъпи ми приятели, стоите най - спокойно пред мен?

— Поради същата причина си още жива. – спокойният тон на синеокото момче пречупи всяко мое желание да продължавам със саркастичните отговори – В момента, в който пристъпиш очертанията на подземията, ще бъдеш, в най - добрия случай - разстреляна на място, а предполагам не това е целта ти. Ако искаш да излезеш оттук жива, ще те посъветвам да стоиш спокойно, докато любезната дама от дясната ми страна си свърши работата.

— Която е?

— Не се тревожи. – този път отговорът дойде от Лиса, докато тя пристъпваше напред. Нежната ѝ ръка се измуши от черната дантелена ръкавица, обсипана с малки златисти камъни, след което повтори действието и подаде модните аксесоари на спътника си. Инстинктивно се отдръпнах, но не достатъчно бързо. Лявата ѝ ръка ме стисна в хватката си, забивайки оцветените си в черно, орлови нокти в плътта ми, след което положи дясната си длан на бузата ми. – Няма да боли.

И беше права. Поне така си мислех. Не усетих нищо, докато объркването ми нарастваше с всяка изминала секунда. Очите ѝ бяха плътно затворени, перестите ѝ мигли се заплетоха една в друга, като едва потрепваха от време на време. Отместих поглед към момчето, което на свой ред не отделяше очи от съучастничката си в това прокобно представление. Отлетяха още няколко секунди, преди Лиса да се завърне обратно в реалността с отскок назад и накъсан дъх. В момента, в който ледените ѝ ръце се отскубнаха от кожата на лицето ми, главата ми бе прорязана от адска болка, такава, каквато не бях изпитвала през жалкото си съществуване. Свлякох се на колене, притискайки длани в слепоочието си, с ням вик на уста. Не можех да мисля, чувам и говоря, възприятията на цялото ми тяло се ограничаваха само до огъня в главата ми.

— Василиса, какво направи? – чух глъхнещ шепот, а в следващия момент една ръка се промуши между решетките. – Подай ми ръката си!

Не изпълних заповедта от чиста проба страх. Исках да крещя, но ни звук не се отронваше от разкривените ми устни.

— По дяволите подай ми ръка! Дай ми ръката си, ако искаш всичко това да спре, Вакрия! – думите изтъняваха в пространството, а пожарът в главата ми се разстилаше с неуловима скорост. Рушеше безвъзвратно съзнанието ми, докато се молех на мистичните Светнийши всичко това да приключи миг по - скоро.

Пред мен се проточи добре познатата ефирна фигура на тъмнината, с триумфална гримаса, изрисувана на безличното ѝ лице. Криви и наточени като бръсначи зъби се обточиха от край до край, докато се понесе все по - близо до мен. Писъците в главата ми се превърнаха в нейн химн, а с него ехтяха и победоносните ѝ думи: Казах ти, че не можеш да се скриеш от мен. Добре дошла у дома, моя стара приятелко.

Но изведнъж всичко приключи. Бурята в главата ми се оттегли, дори тъмнината побягна уплашено. Стисках очи, защото не желаех да поглеждам смъртта в нейните все още. Може би ако не ги отворих всичко щеше да отшуми, като отдръпваща се вълна в необятното пространство на Нивгасвършващия океан. Усещах как горещи сълзи се оттичаха по лицето ми като след бесен порой. Не смеех да помръдна от уплах да не би с действието си да предизвикам нов приток на раздираща агония.

— Вакрия? – тогава мъжки глас погали слуха ми и накара покрусената гримаса, изписана на лицето ми да омекне. – Отвори очи, всичко е наред – добави, след като се увери, че го чувам. Но не желаех да изпълня подканата, макар и нежна, с нотки на неприкрито съчувствие.

— Жива си, всичко това отмина и няма да се завърне, заклевам се – поде отново. – Сега отвори очи.

И този път го послушах. Отлепих клепачи един от друг, за да открия, че зрението ми бе забулено от полупрозрачен, ален воал. Премигнах в опит да пропъдя неествественото чувство, но промяната бе бавна, ненастойчива и дори измъчваща. Насочих вниманието си в друга посока, дори само за да се разсея мимолетно. Разтрих лицето си, за да прогоня сълзите и да залича всяка следа от тяхното съществуване. Не бях възпитана да показвам подобна слабост, дори в лицето на смъртта, а точно днес се бях разплакала като пеленаче. Гледката, която се разкри пред замъгления ми поглед, ме хвана неподготвена и накара дъха ми да секне едва доловимо. Ръцете ми бяха покрити с тънък слой лепкава кръв, а железният ѝ аромат на сладко разложение се настани в ноздрите ми. Макар явлението да ми бе непонятно, бях убедена, че течаща кръв от очите определено не предвещаваше нищо добро.

— Какво в името на шибаните Светнийши се случи с мен? – процедих през зъби, връщайки поглед към вече проясняващите се образи от другата страна на решетките.

— Мисля, че наистина ѝ дължим обеснение този път – след дълъг миг, прекаран в мълчание, чернокосата красавица продума.

— Цялата съм в слух.

Момчето бе приковало ледените си, подобни на моите, ириси в страховитото ми лице. Бях сигурна, че гледката не би била приятна за окото, дори да изглеждаш като Светия, а с моята прокълната визия дори кошмарите биха завидели, биха свели глави пред подобно адско произведение. При все това, синеоката персона не помръдна, сякаш подобни картини красяха покоите му, превръщайки се в първите неща, които виждаше всяка сутрин.

— Преди това искам да се закълнеш в Светиите, че ще направиш точно каквото ти кажем – отрони, сякаш това му действие му причиняваше неистова болка. – Това касае и твоето съществуване, също колкото и нашето.

— Кълна се във всичко, което ми е останало – успях да отроня. Те не знаеха, че това бе еквивалетно на нищо и се надявах никога да не разбират.

След дълго мълчание и притегляне на везните в тяхна, и моя полза, момчето заговори с непривичния си, студен глас. Неестественото чувство отново се настани удобно в стомаха ми, побутвайки игриво вътрешностите ми, досущ като малко дете, търсещо забавление. А аз можех само да слушам слисано и да запаметявам всяка изречена дума, колкото и нереална да звучеше.