Chào các bạn! Vì nhiều lý do từ nay Truyen2U chính thức đổi tên là Truyen247.Pro. Mong các bạn tiếp tục ủng hộ truy cập tên miền mới này nhé! Mãi yêu... ♥

𝔠𝔥𝔞𝔭𝔱𝔢𝔯 𝔦𝔦𝔦

МЪЖДИВАТА СВЕТЛИНА СЕ ПРОЦЕЖДАШЕ на снопове през орнаментите на металните решетки, вградени в каменната стена. Съзерцавах деформираните извивки от неизмеримо дълго време. Дори успях да запаметя всяка щета, която ерозията им бе нанесла. Вечността отново бе положила безмилостните си ръце върху поредното човешко творение, напомняйки ни, че сме безсилни пред нейното всемогъщие, независимо какво правим, за да я пленим.

Хлад и миризма на влага бяха изпълнили въздуха, правейки го непоносимо тежък. Отчасти разбуленият мрак, стелещ се из цялото помещение, придаваше на атмосферата още по - тягостно усещане, като ефирно ми нашепваше жлъчни песни за безизходицата в която се намирах, вплитайки пак и пак едно име между стиховете...

— Виктор! – крещях с всичката сила, стаена в тялото си – Шибано копеле, покажи се най - сетне!

А отговор така и не получавах. Изгубих бройката на пътите, в които произнесох оскверненото от него име, а ругатните, които знаех бяха на привършване. В остър контраст на стихващата ми сила, яростта ми растеше с главоломна бързина и избиваше под формата на необуздано треперене. Идеално знаех, че с мен бе свършено, но защо толкова се бавеха, в името на Светиите? Навярно Виктор организираше незабравимо представление, което надминаваше границите на буйното ми въображение. "Вижте! Блудницата се завърна, само за да срещне гибелта си. Не следвайте примера ѝ, инак ще последвате съдбата ѝ".

Ядно се изсмях на пиесата, която се разиграваше в ума ми. Чела бях много драми и комедии, била съм свидетелка на много постановки, когато бях под крилото на Ордена, все пак главатарят му бе една драматична персона сама по себе си. Но последните няколко минути трагикомедиите, все завършващи с моята неизбежна смърт, бяха най - върховното театрално постижение на Прерията от десетилетия насам. Виктор щеше да се постарае това да е най - великата му постановка. И отново единствената реакция от моя страна бе съвсем налудничев, но искрен смях.

Последвалото проглушително стържене на метал в метал ме накара да отскоча встрани, там, където приглушената, изкуствена светлина не достигаше. Веригите, обвили двата ми глезена продрънчаха, а самото действие отприщи адска болка в областта, където ми бяха нанесени фаталните рани от онази вечер. Не че подобно действие би ме спасило от това, което следва, но пък укритието на тъмнината ми доставяше някаква необяснима утеха. Въпреки, че очите ми бяха привикнали към нея, ми отне извество време да различа безформените силуети, застанали пред решетките на килията. Три внушителни фигури се издигаха като стена пред квадратния отвор и закриваха всичко зад себе си. Въздъхнах с насмех. Колко типично - Виктор бе пратил най - безмозъчните от марионетките си, за да свършат мръсната му работа за сетен път, вместо да ме удостои с присъствието си.

— Нека приключваме с тази... трагедия. – плавно се плъзнах към средата на помещението, все така избягвайки мизерните лъчи светлина – Къде е Виктор?

Минутите се проточиха в пълна тишина. Започнах да се съмнявам дали наистина пред мен стоят същества от плът и кръв, или изтощението и гладът отново разиграват зловещи сцени пред очите ми. Признавам, нямаше да е феномен, с който не се бях сблъсквала. Халюцинациите от физическо изтощение и липса на хранителни вещества, също и на вода, в организма ми се бяха случвали безброй пъти, затова приех, че отново съм попаднала насред едно такова явление.

— Виктор... Ривоф? – точно когато започнах да губя и малкото ми останал интерес, някъде иззад трите човешки грамади, се прокрадна изискана реч, чието звучене ми бе съвършено непознато – Скъпа, мръсните ръце на Ривоф не могат да те достигнат тук.

Гласът, сладък като зефир, се разля из килията и макар никаква емоция да не се прокрадваше зад стоманената му фасада, той звучеше като обаятелна песен, способна да опитомява зверове, да подчинява само със силата на механичните трептения из въздуха. Последните козове, които стисках безпомощно, както удавник - тънко въже, се бяха оказали най - слабите карти в тестето, а аз започвах да се давя в непознатите дълбини на мястото, на което се намирах. Даде ми се да разбера, че не бях в лапите на Ривоф, въпреки че все така отказвах да приема на сляпо това твърдение. Насилих се да си придам спокоен вид, спомних си отдавна загърбени уроци - гърбът изправен, очите безизразно гледащи през хората отсреща, дишането - плавно, като дворцов валс.

— А може ли да узная къде, по дяволите, е това "тук"? – гласът ми, при все това, потрепна. Дали от факта, че и последната ми искрица знание бе потулена, или от хладния тон на самия мъж, криещ се зад непотрепващите исполини, не можех да определя.

— Нима не знаеш? – тътенът на гърлен смях изпълни килията, а тримата стражи потръпнаха едва доловимо, сякаш звукът им причиняваше болка – Не. С искрено съжаление ще те информирам, че това все още не е възможно.

Тръпки пробегнаха по гръбнака ми. Инстинктивно огледах помещението, сякаш едва сега проглеждах след цял живот слепота. Не бях в Ледената прерия и това беше повече от категорично. Часове, а може би дори дни, прекарани в изучаване на тъмната клетка, на която бях плен, та как не бях забелязала изкусната изработка на самата сграда? Северняците притежават груби ръце, не се славят с изящни сгради като тези на Юга. Дори и това забравено от Светиите място, предвидено да отблъсква и най - безчовечните, бе построено със завидна изтънченост, която прозираше зад привидната му простота. Решетките на това, що се считаше за прозорец към нищото, се отличаваха с изтънчени извивки, вероятно отнели цели седмици да се излеят. Студеният камък ми се бе сторил непривичен за затворите на Ордена, но чак сега си давах сметка, че гранит в Севера просто липсваше. Едва в този момент, отстъпвайки няколко крачи назад, бях способна да видя цялостната злокобна картина, шедьовър десетки пъти по - диаболичен от ледените произведения на Виктор. Намирах се в затвор на Империята, дълбоко във владенията на всеобщия враг на цялата Прерия. При това в блажено неведение, че съм попаднала не в бърлогата на вълците, а в тази на лъвовете.

— Южнаци значи... — овладей се, Вакрия! По мое желание тялото ми се придвижи в центъра на килията, позиционирайки се под лъчите бледа светлина — Колко странно само, а ви се носи славата на приветливи домакини. Не случайно се обърках, че се намираме отвъд Кинжалените планини.

—  Запозната си с историята си, признавам ти поне това. —  сладкият, като разлагаща се плът, рязък смях продължи да се носи из килията. —  Сега защо не загърбим малките ни и изключително интересни разговори, и не преминем по същество?

Исполинската стена се размърда вяло, правейки път на, както и предполагах, изтънчена човешка фигура. За моя не малка изненада, същата тази фигура прокара тънко парче метал в сгъвката на решетките, разделящи ни, и с глухо проскърцване, стоманените пазители се скриха в стените. Не пропуснах да се укоря мислено, затова че наблюдавах случаващото се като праисторически човек. Издавах слабост, която със сигурност щеше да бъде използвана срещу мен, ако бъде съзряна. Механизмът на тъмницата беше от съвсем нови времена, щяха да отминат векове преди някой от родния ми край да докопа мизерните си пръсти до подобно творение. С отмерени крачки, служителят на Империята навлезе в пространството на килията, все още не достатъчно близо, за да зърна лицето му.

— Ако разпитът не Ви стигна, моля да бъда извинена, но максимумът от информация, с която разполагам беше "вежливо" изкопчена от мен, с любезното съдействие на колегите Ви. Не знам нищо за преврата в Ледената прерия. — подех с равен, ироничен тон. Не лъжех, но се погрижих да звучи сякаш го правя. Ако ме хванат, че съм невежа като пеленаче, главата ми щеше да удари земята преди да съумея да кажа Светия.

— Личи си, че си получила образование, не звучиш като другите селяни и скитници от Прерията. — моногамното тракане на обувки по гранит звучеше почти мелодично   — За съжаление, това не е причината да си тук, Вакрия, ако това е името ти.

Почти подскочих при познатия звук на собственото си име. Разбира се, сигурна бях, че нямаше да пристъпят прага на затвора ми без да са ме проучили щателно. Само глупец би го сторил, а ако съдех по видяното досега - човекът срещу мен с лекота отговаряше на всяко друго прозвище, с изключение на това. Простъргване на кремък, последвано от сноп светлина, привлече вниманието ми. За части от секундата кестеняви къдрици и сини очи се очертаха на фона на изсечени, млечнобели скули. Постарах се да запомня видяното, в случай че странникът не благоволеше да се приближи към светлите участъци на квадратното помещение. Карамелен дим изпълни ноздрите ми - поръчкова изработка на цигари, не като изрезките, с които се тровеше Виктор Ривоф.

— Съмнявам се в доста неща, с изключение на това.

— Изненадан бях да открия, че във всеки известен архив на Империята не съществува информация за теб, по различна от произхода и името ти. – звукът от думите му изтъня, докато вкарваше нова доза тютюнев дим в дробовете си – Бих решил че си фантом, ако не се бях уверил лично в противното.

Замълчах, защото знаех, че Ордена е унищожил всяко друго сведение за мен от чиста проба егоизъм. Колкото по - малко хора знаеха за съществуването ми, толкова по - добре за Виктор. Симфонията от стъпки прекъсна, а диригентът ѝ се отправи лениво към мен. Спря на предизвикателно близко разстояние, тъй като знаеше, че бях безсилна. Да предприема какво да е действие срещу, признавам, безпрецедентно красивия мъж срещу мен би било равно на самоубийство. Стискайки юмруци се вгледах в синкавите орбити зад булото от дим. Крива усмивка се настани на лицето на мъжа, докато приглаждаше една непокорна къдрица назад.

Ако някой някога ме попиташе за еквивалент на платонична, мъжка красота, която би покорила всяка душа, бродеща по тази земя, то бих изрекла името на непознатия пред мен. Дали защото меката светлина следваше извивките на лицето му, сякаш това ѝ бе единствената задача, или просто естетическата красота на човешкото същество бе съчетана в един мъж, бе ми трудно да определя, но фактите бяха неоспорими - не бях виждала по - изящно създание през цялото си безцелно съществуване. Лъскави къдрици обримчваха високи скули, в основата на които лежаха плътни устни, от които пък небрежно висеше изгаряща цигара. Димът ѝ се издигаше в опит да скрие очите на мъжа, но сините ириси със сигурност бяха най - отличителната черта на южняка. Ако моите очи бяха течна стомана, покрита със смразяващ лед, то неговите бяха спокойни морски вълни, окъпани в сутрешните, слънчеви лъчи. Не се съмнявах обаче, че тези вълни бързо могат да се превърнат в  гибелни талази, способни да удавят всеки, надигнал глава срещу господаря им.

Със служителя на Империята се изучавахме взаимно, ни единият, ни другият вярваше на човека срещу себе си. Но всеки искаше нещо от противника си - информация, услуга... Опциите бяха безчет, а никой не отронваше и дума по въпроса, който висеше неизречен във въздуха над главите ни. Полюшваше се като наточено острие, готово да отсече главата на първия продумал глупец. На онзи, не достатъчно умел в най - тайнствения боен стил - този на речта.

—  Съжалявам, но от цялата добре изготвена сценка ми убягна едно нещо - знаете, че няма какво да изкопчите от мен, уви, още съм жива и окована - защо?

Приготвих се за най - лошата съдба, но гилотината така и не помръдна от хлабавите си въжета. Вместо това думите ми предизвикаха нова усмивка от страна на синеокия мъж, хищническа - без съмнение.

— Вакрия, преми ме като любезен приятел, измъкнал те от коварните ръце на съдбата. — ново издишване на дим, последвано от грациозно поставяне на цигарата обратно между устните на странника. Финалната щриха и картината отново бе пълна.

— Нима на юг е практика да държиш приятелите си в кафез?

— Всичките ми приятели са покойници, а фактът, че ти не си сред тях, сам по себе си трябва да ти служи като пример за намеренията ми. — с отмерени движения мъжът се оттегли в сенките, точно където се бяха плъзнали решетките на килията. Движението и позицията му бяха умело отмерени, изпипани до най - дребния детайл, целящи да ми напомнят къде всъщност се намирам. — Ако исках отдавна щеше да си мъртва. Не ме карай да съжалявам за избора си.

След тези думи, фигурата от неоспоримо благородно потекло и предполагаем чин, висок колкото на хрътката, от чиято хватка обаче успях да се измъкна, изчезна от полезрението ми. Исполинската му стена се забави, точно колкото отне на решетките да се върнат по отредените им места и миг след това последваха по - високостоящия от тях.  Лоялни кучета, следващи безмилостния си господар. И отново настана мъртвило, сякаш всичко, което се бе случило наистина бе плод на умиращото ми тяло.

—  Такава висшочайша визита. Смея да попитам, дете, с какво я заслужи? —  старчески глас разкъса настаналата тишина.

Подозирах, че наоколо има други килии, с други затворници, но от момента, в който отворих очи, до тази секунда не бях чула човешко същество да продума отвъд очертанията на собствения ми зандан. Годините безспорно бяха загрозили женския глас, но захарният звук се доловяше дори под дрезгавия параван. При все, жената звучеше състрадателно, дори приветливо, нещо непривично за подобно място.

— Уви, знам точно колкото Вас, дори и по - малко...  —  не излъгах - отново.

— Дете, наистина ли не позна къде се намираш? —  мълчанието ми беше знак за невежеството ми, а сподавеният присмех на старицата достигна едва до ушите ми, преди отново да чуя гласа ѝ — Ще ти опиша положението ни по единствения достоен за това начин: аз и ти, дете, сме пленници дълбоко в подземията на единственото място, където дори молитвите към Светнийшите биват заглушени от звънтенето на кристални чаши и блясъка на благороден метал.

Чифт непроницаеми сини очи изникна пред лицето ми. Една корона, скрита между вълнисти къдрици и воал от мрак, прегръщаш притежателя им.
Нима не бях познала единствената фигура, която никой в Империята не би сбъркал?

Bạn đang đọc truyện trên: Truyen247.Pro