В УКРИТИЕТО НА ГОРАТА най - накрая успях да открия покой. Поради стечението на обстоятелствата, претъпканите кръчми едва ли бяха най - удачното място за мен. След като споделих тайната относно мръсния си бизнес, това несъмнено щяха да са първите претърсвани места, а едва ли бяло като сняг момиче, с ледени очи, афинитет към измами и дребни кражби щеше да остане незабелязано дълго време.

Снегът забулваше оголените дървета в ефирен, бляскав воал и покриваше земята със смразяваща постеля. Времето бе усойно дори за този период от годината. Снежинките не падаха леко, както обикновено, вместо това вятърът ги запращаше в моя посока от толкова време, че вече изгубих чувствителността на лицето си. Пропитите ми с кръв и пот дрехи съвсем не възпираха студа да проникне в тялото ми, а той от своя страна предизвикваше неистово треперене дълбоко в костите ми. Обгърнах тялото си с ръце, опитвайки се да извлека поне малко топлина, но уви - безнадеждно.

Навярно вървях с часове преди най - сетне да зърна светлините на една порутена къща в покрайнините на поредната заснежена долина, пазена от вековните дървета на Мразовитата гора. Изглежда единственият ми шанс за спасение бе гостоприемството и липсата на благоразумие на собствениците на бараката. Преглътнах мъчно и без капка колебание се отправих натам, напрягайки всеки мускул и нерв в тялото си, за да достигна крайната си цел.

Метър след метър, разстоянието изглеждаше сякаш не намалява, а движенията станаха непосилни за изнемощялото ми тяло. С последни сили достигнах прогнилия праг на къщата и се стоварих с гръм и трясък отгоре му. Снежната виелица заглуши тропането по вратата и понесе звука в яростен танц към небесата. Понечих да почукам втори път, ала преди да успея да докосна ръката си до влажното дърво, вратата се отвори, а ноздрите ми се изпълниха с аромат на тлеещо дърво и диви подправки, сушени с месеци.

— Ще ми позволите ли да пренощувам тук? – подех, без да вдигам поглед от износените обувки на човека пред мен– Не ми трябва много пространство, само...

— Светии, дете, какво те води толкова далеч на север? – гласът бе сладък като пчелен мед, макар и прекалено дълбок, на моменти наподобяващ мечешко ръмжене – Хайде, влизай! – две силни ръце обхванаха раменете ми, повдигайки ме от твърдата земя и принуждавайки краката ми отново да понесат цялата тежест на тялото ми, въпреки тяхното неистово съпротивление.

— Благодаря Ви! – едва отроних преди тялото ми отново да се сблъска с дървения под. Клепачите ми натежаха, сякаш цялата сила на Светнийшите бе съсредоточена в принуждаване на съществото ми да се отпусне в обятията на морфея. Умората ме удари като стоманен камшик, който безмилостно разцепи последните частици контрол върху тялото ми и всяка капка енергия, стаена в него, отлетя като волна пеперуда. Преди да загубя съзнание, срещнах дълбоките черни ириси на спасителя си, чийто тъмен цвят започна да ме обгръща докато това бе единственото нещо, което виждах.

С огромна мъка се опитах да отворя очи и макар първият опит да бе безплоден, вторият бе увенчан с незадоволителен успех. Мъгливо було пречеше на безупречното ми зрение, а появата му се дължеше на безусловната ми липса на жизненост и на факта, че от няколко дни не бях слагала истинска храна в устата си. Въпреки това, мудно започнах да различавам предметите в обкръжението си. Помещението бе скромно, но напълно задоволително за спокоен начин на живот, което бе рядкост в наши дни. Надигнах се до седнало положение, пренебрегвайки острата болка пронизваща всяко кътче от тялото ми.

— Ах, изумително е колко бързо се събуди! – плавно извърнах глава в посока на развеселения мъжки глас – Признавам си, не бях срещал човек, който да се съвземе за толкова кратко време от измръзване и недохранване.

Смеех да твърдя, че гостоприемният стопанин на жилището изглеждаше прекалено добре за възрастта си. Дребните мимически бръчици в краищата на мистериозните му очи бегло издаваха годините, прекарани на този свят. Бе в средата на четиридесетте, но излъчваше магнетичност и харизма, неестествени за връстниците му, а дори и за моите собствени. Лицето му бе с карамелен загар, който придаваше на изкусните му черти по - отчетлив вид. Абаносовата му коса бе започнала да просребрява на места - явление, което би изглеждало отблъскващо при всеки друг, но при него наподобяваше блестящ ореол.

— Не съм свикнала да се предавам лесно. – отговорих, преглътнала временното си изумление. Избягвах да засичам поглед с неговия, а инстинктите ми за самосъхранение звънтяха предупредително като сирени - пази се, внимавай.

— Не бих си го и помислил. – мъжът се отпусна леко на ръба на леглото, в което бях положена, и ми подаде лошо изработена медна чаша, от която се вдигаше гъста бяла пара. Забелязал подозрителния ми поглед, продължи: – Казвам се Альоша и с гордост твърдя, че съм заклет враг на Империята.

— Значи ставаме двама. – удостоих го с преправена, но добронамерена усмивка, докато все още изучавах чашата – Вакрия. – добавих, поемайки тежестта ѝ в треперещите си ръце.

Човекът бе така добър да ме приюти, макар да не знаеше коя съм, откъде идвам и какви беди може да нося със себе си, и би било крайно неучтиво от моя страна да подлагам под съмнение всяко негово действие. Понесох чашата към носа си, а миризмата на билки прогори ноздрите ми. Последвалата гримаса предизвика смях от страна на Альоша, който побърза да ми разясни подробно състава на кафеникавата течност. Твърдеше, че билките в нея притежават богата хранителна стойност, която ако бях пресметнала правилно, се равняваше на последните ми три скромни угощения.

Щом възвърнах част от жизнените си сили и вече можех да се задържа на краката си, отказах да седна, докато не помогнах на Альоша да свърши покъщната си работа. Това бе единственото нещо, с което можех да се отплатя за гостоприемството му. Работата не бе непосилна за мен, а съпътствана с историите на домакина ми за страстта му към билките и нейното зараждане, ми се стори дори приятна.

Докато Альоша привършваше вечерята си, която аз отказах да споделя с него, тъй като отварата с билките още ме държеше сита, поддържах горенето на огъня, а близостта с оранжево-червените пламъци ми се стори като дълго жадувана майчина прегръдка. Мълчанието, приятно, а не тягостно, бе заляло къщата и тъкмо в този момент осъзнах какво не ми бе отредено да притежавам. Дом и спокойствие. Преди носталгията и отчаянието да раздерат сърцето ми, Альоша продума:

— Каква е твоята история, Вакрия? – за пръв път от часове, погледът му потърси лицето ми – Ти слуша внимателно за отегчителния живот на един изнемощял мъж, а сега аз бих желал да чуя за несполуките, връхлетели бледото момиче с измъчени очи.

Подозирах, че този момент ще настъпи рано или късно, все пак никой не приема скитник в дома си, без да се поинтересува от произхода и намеренията му. Това, което Альоша направи бе най - разумната постъпка - изчака търпеливо, докато се съвзема, но нямаше как да загърби този въпрос за дълго.

— Сирак съм откакто се помня. Не познавах родителите си. Не знам нито какви са били, нито откъде са, дори имената им нямах късмета да узная. – бях впила очи в бушуващите пламъци, осъзнала че не притежавам нужната сила да ги отместя – Отгледаха ме... в сиропиталище – нека бъде сиропиталище, нека поне веднъж някой да не се страхува от чудовището, което съм отгледана да бъда – Името ми: Вакрия Романова Солевна, ми бе дадено като подарък от управника на дома, просто за да казвам нещо, когато ме попитат коя съм.

— Съжалявам да го чуя, Вакрия.

— Недей. – отсякох остро – Не е нещо, за което страдам. – втора лъжа за рамките на неколцина минути – Нямах шанса да познавам друг живот, по - добър живот, но знаейки какви по - лоши алтернативи съществуват, съм доволна на малкото зло.

— Никое дете не заслужава такава съдба. Макар със силен характер като твоя, всеки има нужда да отрастне обичан. – след тези му думи, се насилих да погледна Альоша. Виждах съжалението в очите му, чувстваше се виновен, сякаш той бе изклал семейството ми и ме бе оставил в ръцете на най - безсърдечните хора в Империята. – Ще отида за още дърва. В къщата ще откриеш всичко, от което се нуждаеш. Няма да се бавя.

Кимнах, неспособна ни да продумам, ни да извърша друго действие, освен кротко да гледам огъня в камината. Пристъпих основното си правило, а именно да не споделям информация за живота си, преди деня, в който навърших дванадесет години. И макар да не казах цялата истина, остриетата на миналото се забиваха в душата ми, отваряйки стари рани и създавайки нови такива.

Отне ми известно време да се съвзема дотолкова, че да мога да се оттласна от пода и да закрача из стаята. Огледах сноповете билки, висящи на дебела корда, прекарана от край до край на едната стена. Зачудих се, колко ли време Альоша е прекарал в брането им, колко ли сутрини е ставал преди зори, само за да се сдобие с тези ценни растения. Какво ли съм вършила аз през това време? Чии пари съм свивала и колко хора съм лишавала от дребни удоволствия? Пропъдих тези мисли, пътят към личния ми Ад бе осеян със самосъжаление и порицание за собствените ми действия.

Непрогледният мрак на нощта не ми позволи да определя къде се намира собственикът на бараката в този момент, но предположих, че е в покрайнините на горичката, от която дойдох, тъй като бе най - близко до заслона. Заобиколих парчето дърво, служещо за маса и кухненски плот едновременно и се отправих към провисналото легло, на което се събудих по - рано. Прокарах ръка по изскочилите пружини, а една от тях издаде вибриращ звук, който проехтя в тялото ми.
Наведох се, за да погледна под леглото и да открия първоизточника на проблема, преди Альоша да се е събудил с навит метал, забит в тялото му, когато съзрях нещо крайно необичайно под рамката на леглото. Протегнах ръка, а щом установих какво държах в нея, коремът ми болезнено се сви. С неистово усилие издърпах предмета, чийто блясък ми бе до болка познат. Та преди шест години заспивах и се събуждах със същата вещ в ръце.

Потръпнах при допира на студения метал до кожата ми. Белезите по тялото ми пламтяха с невидим огън, едва доловимо изгаряне, напомнящо ми какво загърбих и от какво се отказах преди толкова години. За добро, повтарях си, макар и за секунда да не повярвах в истинността на думите. Що за човек доброволно се отказва от охолен живот, за да спаси стотици други? За нечие друго добро, не за своето собствено. Завъртях изящната дръжка, изработена от кост, с чиято структура не бях запозната, без ръката ми да потрепне под немалката тежест на оръжието, и застинах при вида на майсторски издълбания символ в подножието на острието. Заставих си да не губя самообладание докато приплъзнах камата в кожения си ботуш. Ако предположенията ми се окажеха верни, на Альоша навярно нямаше да му трябва оръжие, за да сложи край на съществуването ми.

Отскочих, когато вратата проскърца и зейна отворена. Покритият със сняг мъж влезе в помещението и я побутна с крак, за да се затвори, а аз продължих обиколката из стаята, преструвайки се, че изучавам ненужните предмети в нея. Завъртях едно цветно парче плат, което служеше за завързване на сноповете билки

— Коприната не наранява билките и не отнема аромата им. – каза задъхано Альоша, докато полагаше клонките до камината – Повечето жени биха ме линчували, ако разберат за какво ползвам изящния плат.

— Кожата е по - добрият избор за облекло при този студ. Бих те линчувала, ако използваше нея, за да подвързваш билките. – не повдигнах поглед, но чак след като изрекох думите, осъзнах колко студено и остро прозвучаха. Издадох се за сетен път.

— За моя радост, кожата ми служи само за дрехи. – засмя се той, в отзвук на моя собствен тон.

Рязко се обърнах, готова да му налетя с потоп от ругатни какъв измамник е, какво доверие му имах, когато долових шум, в прекалена близост до къщата. Докато успея да попитам какво е направил, Альоша придоби хищническо изражение, а устата му се разтегли в лукава усмивка.

— Тук са, наследницо. Въпреки че, да си призная, съм изненадан колко бързо пристигнаха.

— Повикал си ги... – бе единственото, което бях способна да изрека.

— Ривоф ще се радва да те види. - въртеше една стрела между пръстите си, прекалено съвършена, за да бъде в колекцията на самотен билкар - А може и да зарадва мен с щедра награда.

— Кучи син! – връхлетях върху него светкавично, без да му предоставя време за реакция. Докато успее да се извърне, за да блокира удара ми, собствената му кама беше забита отстрани между третото и четвъртото му ребро, а топлата кръв се стече и по двама ни.

Не изчаках да видя щетите, които съм нанесла, тъй като знаех, че ако Кинжалът са ме открили всяка пропиляна секунда би била пагубна. Стисках камата, когато бягайки напуснах къщата на Альоша. Едновременно благославях и проклинах тъмнината, тъй като ми даваше нужното укритие, но и прикриваше недоброжелателите ми от мен. След секунди колебание се отправих на север. Ако не загина днес, то гибелта ми няма да ме споходи много далеч, поемайки на юг. Зад гърба ми заваля порой от стрели, който потвърди опасенията ми. Откриха ме, след толкова много време.

На сполуки отбягвах летящите със смъртоносна скорост остриета. Почти усещах твърдата кора на първата редица дървета, намираща се на метри от мен и знаех, че ако я достигна, бях спасена. В този момент една стрела разкъса плътта на десния ми крак, с хирургическа точност и неминуемо го парализира. Строполих се на земята като простреляна кошута, без да мога да помръдна ранения си крайник. Последва втори изстрел, улучвайки другия ми крак на същото място. Изкрещях не толкова от физическата болка, а от тази, която ми причина коварния провал на метри от спасението.

Дочувах приближаващите се стъпки, скърцащи по неотъпкания сняг, но не можех да се обърна, а и не исках да срещам доволните лица на наемниците и избродираните на гърдите им символи. Стиснах юмруци, очаквайки да чуя твърдия глас на главатаря на Ордена, на човека, който ме спаси и отгледа като своя собствена дъщеря. Забих нож в гърба му, без да изпитам капка вина и разкаяние за действията си, а сега настъпи времето да срещна последствията от предателството си. Стъпките замряха на сантиметри от тялото ми.

— Последни думи? – чух над себе си глас, с недостатъчно твърд изговор за севера.

— Кажете на Виктор да върви по дяволите!

Зверска болка обгърна тялото ми преди отново да зърна острите нокти на тъмнината. Можех да се закълна, че ми се присмиваше, острите ѝ зъби блестяха на лунната светлина. Съскането ѝ оформяше пропити с отрова думи.
Не можеш да избягаш от мен.