Тик-так, тик-так!
Времето върви напред, не чака.
Стрелките гонят се по циферблата,
една след друга стъпките си следват.
Минутите се в часове разтягат,
часовете - в дни се пред очите ми премрежват.
Досаден звук звънти като камбана,
отмерва времето неспирно.
Всичко тъне сякаш в забрава,
но часовникът все бяга,
сякаш, че да се измъкне иска от кошмара.
Кошмар на сиво настояще,
тъмно минало и бъдеще неясно.
Три бури, три стихии
сливат се в едно велико времево цяло.
А часовникът могъщ си знае,
че от истината ти да бягаш е опасно.
Но да спре не може!
В порочен кръговрат ще се вечно
той върти, оплита.
Механичното сърце
ще продължава да кърви,
времето човешко винаги ще то отчита.
Покой не ще намери
в бягството коварно.
В битка с вечността ще впива зъби жадно,
ще тича все направо
към изхода - бленувано спасение.
Тик-так, тик-так!
Часовникът, горкият, е затворник,
потънал в плен на собственото си безвремие.