Във вериги железни оковах
старото си слабо Аз.
Надълбоко се в очите мъртви взрях
и истината за смъртта си
изведнъж прозрях.

Изучих бавно тялото си клето,
от агония превзето,
борещо се за едничката пощада.
По устните напукани скръбта прочетох,
без глас думи хиляди ми каза.

Черти човешки изкривиха се в гримаси,
в предмсътрен гърч се то преви.
Безплътен образ се стопи
и празен поглед към света отправи,
спомняйки си за отминалите дни.

Пред мен в краката ми умря,
но не изпитах ни вина или тъга.
Нали моето Аз убих със собствената си ръка?
Последно сбогом казах му
и без него по своя път ще продължа.