"Нямаш ли сърце?",
всички питат ме
с тъжни гласове.
"Не",
отговорът неумолимо ме зове
и безчувствено усмихвам се.

"Как може да не чувстваш нищо?",
продължават любопитно,
всичко още им се струва нелогично.
"Куха съм отвътре",
промълвявам тихо.
"Няма смисъл, моля ви, твърде е лично"

"Но кажи ни, как да ти помогнем?",
хвърлят ми отново поглед разтревожен,
но струва ми се, че е повече престорен.
"Към душата ми пътят е затворен",
отвръщам с глас отровен.
"Болката в мен отдавна пусна корен"

"Някога изобщо ще се промениш ли?",
бълват въпросите към мен излишни,
докато се давя в тъмни мисли.
"Щастието и красотата са изгнили",
изричам думите горчиви.
"Няма тук промяна, ни живот, ни сили"