Не са ни нужни
повече излишни думи,
щом сърцата ни на две се чупят.
Не на ни нужни
още от оловните куршуми,
щом словата ни вече нищичко не струват.

Сега ние сме безмълвни,
тишината ни е щит, преграда между мира и лудостта.
Оставаме така, пречупени,
без капка вяра,
напълно изцедени от тежката война.

Предадохме се,
краят ни настъпи,
но той си имаше цена.
Един от друг отказахме се,
погледите ни са мътни,
обременени със спомена за нашата погубена съдба.

Ръцете загрубели останаха си празни,
заедно унищожихме всичко,
което с годините градихме.
Под отломките обаче прашни
няма вече нищо живо,
нищо, което да спасим.

Затова си просто тръгваме,
ти в една посока, а аз - в друга,
без дори поглед един към друг да хвърлим за последно.
Зад гъстата мъгла полека се изгубваме,

сбогом няма,
само едно-единствено безмълвно ехо.