Есента постепенно нахлу в града ни. Така леко и нежно, оставяйки пъстроцветния си воал да се вее след нея. Тя донесе и проливните дъждове покрай красотата. Гледах през прозореца на стъклото и виждах как уморените сухи листа, едвам с последни сили, се бореха отчаяно да не окапят под тежестта на, натежалите от болката на хората през годините, капки природа. Тъжният празник настъпи.

 Дърветата изгубиха своите рожби, дъждовете обагриха Майката Земя, птичките отлетяха на юг, а на мен ми остана да гледам стичащите се капки, натежала болка, по замъгленото стъкло. 

Малкото телце в скута ми се размърда.

-Мамо?-прозя се.
-Да, скъпа?-усмихнах и се.

Дъщеря ми протегна ръце в опит да се разтегне. Малките й кафяви очички блестяха и измиха всяка мъка от, натежалото ми от годините, сърце.

Правата й кестенява коса бе леко разрошена, но толкова мека и успокояваща. Лицето й бе бяло и грейнало в светлина. Колко ли щастие има в това дете?Така усмихнато, че ме караше да забравя носталгичната сълза, която се беше оформила не в окото ми, а в сърцето.

-Мамо?-погледна ме с неясен поглед.
-Да?

Не получих отговор. Малкото ми момиче само се обърна и отново легна в скута ми.

Стояхме известно време в мълчание. Не знаех какво иска и какво си мисли. Винаги е била открито дете. Никога не се е притеснявала да каже или попита нещо. А сега стои с гръб към мен и се взира в огъня, пламтящ в камината, пред нас.

-Ще ми разкажеш ли историята?-обърна се с лице към мен.

Обичайното греене бе заместено от неразпознаваема за мен светлина. Очите и блещукаха по-силно от обичайното. Като че ли видя нещо, но наоколо нямаше никой освен нас двете и пламтящият огън.

-Коя история, миличка?-усмихнах и се.

Сигурно иска да и разкажа някоя история от онези за принцесите?

-За онова момче-каза и се обърна към прозореца, сякаш там имаше нещо.

Захапах устна. Не можех да разбера какво иска!

-Момчето преди тати.

Малката все още гледаше към прозореца, като че ли очакваше нещо да се покаже от там.

Тялото ми се скова от внезапната носталгия, която ме заля. Струпани през годините спомени, в малко кътче от сърцето ми. Нещо отдавна забравено. И толкова нереално и невъзможно.

-Нямаше никой преди татко ти, скъпа.

Не е лъжа. Съпругът ми ми беше първото и последно гадже, преди него нямах...друга връзка.

Винаги съм обичала да се филмирам. Да се вкарвам в разни драми и да бъда мечтател. Обичах да летя в облаците. И все още обичам. Обичах да се блъскам в стените, вървейки замечтана. Да не запомням уроците, представяйки си гласа му. Обичах да обяснявам на приятелките си колко го обичам, а после сама в стаята си да плача, че не съм сигурна в чувствата си.

Винаги исках да знам, че е истинско. Обичах да съм мечтател, но доста често се разкъсвах от същността си на реалист. Вечно се питах дали наистина го обичам, дали това ще отмине, дали е истинско или подсъзнателно се карах да се чувствам така. Знаех, че нямам шанс да го имам. Все още го знам. Знам, че нямах шанс да го срещна, и това го знам. Това беше странна любов. Никой освен някогашната ми приятелка не можеше да го разбере. Това нещо трябваше да се опита. Да се вкуса от сладостта на усещането да си мислиш, че целият свят е в краката ти, а всъщност да е на стотици километри от теб.

-Мамо?-малките пръсти на детето се увиха около китката ми.-Кой е той?
-Той?-не знаех за кого говори.

Дъщеря ми не можеше да знае за какво  си мисля, нито какво е било преди.

-Разкажи ми за любовта.

Малката е само на пет години. Как може децата на нейната възраст да се тормозят с такива въпроси?

-Мила, че какво мога да ти разкажа? Виждаш мен и баща си, това е любовта.

Усмихвам се на думите си. Харесвам живота си. Имам хубава работа, добър и свестен съпруг и най-важното, това прекрасно създание, дъщеричката ми. Обичам я повече от всичко. Бих дала живота си за това злато. Толкова крехко и нежно, но в същото време толкова умно и мъдро...като се има предвид, че е на пет години.

-Не. Любовта за момчето.

Не знаех за кое момче говори, подозирах, но не можеше да е той.

-Никога ли не си обичала преди, мамо?

Изправи се и седна срещу мен. Погледът й все още бе залепен за прозореца. Може би следеше капките, стичащи се по запотеното стъкло?Винаги е обичала да философства. Наследила го е от мен. Често обичах да разсъждавам над живота. Да се питам разни неща за отношенията ми с хората. Да надниквам в действията на другите. След това да размишлявам над видяното.

Вече не го правя толкова често. Откакто пораснах спрях да правя доста неща. Винаги съм изпитвала носталгия към миналото. Вече не се замислям над тези неща. Нямам толкова време за размисли.

Както казах, когато пораснах спрях да правя много неща. Светът се промени, но той промени и мен. Вече не бях същата. Определено. Но знаех, че съм оставила част от себе си в миналото. В първия си телефон, с който не исках да се разделям, в старите албуми, където изглеждах ужасно, но толкова незаменимо.

В пубертета изкарах невъзможната си любов. Нещо толкова неразбираемо за другите момичета, че в един момент се отказах да им го обяснявам, не защото казваха, че не ме разбираха, а защото не ме разбираха наистина.

Да обичаш през екрана си е мъка. Звучи толкова тъпо и жалко, защото това не е връзка от разстояние. Това е нещо много по-лично и деликатно. Любов към човек, познаван от много хора, но ти не си познаван от него. Така, но истинска любов. Толкова е трудно!Лекомислено можеш да кажеш, че е невъзможно.

В един период започнах да се гордея, че мога да обичам по този начин. Окуражавах се с това, че другите не го могат. И се изнервях, когато казваха, че го правят, след като е очевидно, че те са просто фенове.

Отдавна започнах да се обиждам сама на себе си, когато се наричах негов фен. Фен беше най-малката и нисша дума, с която можех да се определя, ако ставаше дума за него. За мен това момче бе много повече от някой, когото просто харесвам. Защото между харесвам и обичам има огромна разлика. Същото е и "обичам от сърце" и "обичам, защото е готино". Огромна разлика.

Това бяха вечно мислите в пубертета ми. Толкова объркани и в същото време очевидни.

-Някога си мислех, че обичам един човек. Той беше известен. Имаше множество фенове и последователи. Аз станах една от тях. След времето започвах да чувствам по-силни чувства. Определих ги като любов. Първо не бях сигурна, но мина време. Често се намирах плачеща под завивките нощем, терзаеща се кое е истина и кое илюзия. Питах се дали наистина обичам онзи човек или това е само временно. Страхувах се, че заради него няма да мога да обичам повече, а след това се плашех, че ще мога. Че ще го забравя и ще разбера, че не е било истинско. От това се страхувах може би най-много. Страхувах се, че след време ще забравя чувството.

-А сега помниш ли го, мамо?-прекъсна ме мъничето.

Не отговорих веднага. Това беше труден въпрос след толкова години.

-Най-лесно ми е да кажа, че онова е било привличане, заради известността, заради визията и популярността. Но аз помня. Бях си казала, че съм го почувствала истински, за да може в ден като днешния, когато чувствата изстинат, да си спомням, че някога е било истинско.

Не усетих кога по бузата ми се стече сълза. Усетих само малката ръка, бършеща натежалата от спомени, солена мъка.

-Но ти откъде знаеше за него?-попитах я.
-Той молеше да те попитам-рисуваше кръгчета по крака си.
-Той?

Момиченцето ми надига глава. Малките и кафяви очички блестяха толкова ярко, че направо бе нереално.

-Децата виждаме свят, който възрастните забравят, когато пораснат.

Очите и не спираха да греят. Толкова ярко, толкова невъзможно!

-Скъпа, добре ли си?-хванах лицето и между дланите си.
-Това ли е той?-обърна се към прозореца.

Проследих погледа и. Там нямаше никого.

-Мамо, обичаш ли го?
-Обичам баща ти, не се съмнявай в това, мила!-срязах я веднага.
-Не, питам те друго! Вярваш ли, че си го обичала?

Гледам хаотично в лицето и. Никога преди не е правила така!Започвах да изпадам в паника, незнаеща какво да правя.

-Вярваш ли в това?-попита ме отново.

Настъпи зловещо мълчание.

-Вярвам.

Вярвам, че чувството през годините не беше напразно. Вярвам, че беше истинско. Вярвам, че това може би е била първата ми истинска любов. Вярвам, че той не знае за съществуването ми, но знам, че онова беше истинско.

-Спомних си, мила!-усмихнах и се печално-Спомних си го!

Това правеше вярата!Спомних си как се целувах с плюшеното си мече на ужким, как плачех в скута на приятелка, как разказвах за чувствата си на лаптопа, как проливах сълзи за спомените, за тъжните песни. Помня как се чувствах.

Изведнъж огромна енергия от някогашното ми аз ме заля. Като че ли отново съм на четиринадесет. Прииска ми се да потичам с баща си на стадиона, да почета на телефона скрита под завивките, да се правя на кифла през огледалото, да се натъпча със сладолед, да се смея като ненормална, да пея с цяло гърло на любима песен, щом остана сама вкъщи и да си пусна някое негово клипче, за да се засмея, да се почувствам щастлива.

-Виждам-изрече малката.

Не знаех какво става. Не бях на себе си. Чувствах се на някое друго място, но не и тук. Не и в себе си.

Откъм прозореца заблещукаха искри. Неясен силует от сияние се изправи пред мен. Толкова бе неясен, но достатъчен, за да разпозная лицето. Нежни тънки устни, голям нос, широки очи.

Исках да припадна. Мислех, че ще повърна, идваше ми в повече.

Той не говореше. Само стоеше и гледаше.

-Мамо.

Обърнах се към дъщеря си.

-Това не е татко.

Погледнах малката, но тя не изглеждаше толкова учудена.

-Ти знаеш това по-добре и от мен, нали?
-Отново си млада-усмихна се момиченцето.

Очите и блестяха както по-рано, но по-естествено. По-щастливо. Усмивката и можеше да ме върне в старите спомени от детството. Как с дядо играехме на карти, а другият ме водеше на питници. Вече и двамата ги нямаше. Но споменът за тях цъфна в съзнанието ми, след което избледня, отстъпвайки място на друг.

Отново почувствах това момче до себе си. Преди емоциите бяха на място, липсваше само физическото присъствие. А сега като че ли е едното допълваше другото.

Искрящият силует се приближи до мен. Чувствах момента толкова безценен и крехък, че за миг се разколебах, от това което щях да направя.

Без да губя повече време за размисли и носталгии, увих ръце около неплътната материя. Не знаех дали това бе просто сън или реалност, но когато ръцете му докоснаха тялото ми, всички спомени натежали на дъното изплуваха на повърхността на сърцето ми. Очите ми започнаха да парят, а главата ми щеше да експлодира от толкова болка.

Отдръпнах се, но блестящият силует вече не беше там. От него бяха останали само няколко искри по повърхността на перваза.

-Няма да казвам на татко за това-усмихна се детето и сложи пръст на устните си.
-Не знам какво се случи?-погледнах тъжно в пода.
-Просто се пренесе в моят свят-погледна тъжно.
-Виждала ли си го и преди?

Въпросът ми беше толкова нелеп, но нима нещо от преди малко беше нормално.

-Той те търсеше.
-Той?Кога?-звучах налудничаво, но сърцето ми щеше да се спре всеки момент.
-О, момчето, в моите сънища.

Детето се усмихна сухо. Изглежда, че и на него това му идваше малко в повече.

Стана и се изправи, навярно към стаята си. Преди да затвори вратата на стаята чух как тихо проронва:

"Това беше само споменът!"

А/Б

Моля да изразите мнението си по целия разказ.

И ако при редактирането съм оставила някакви грешки(да се надявам, че не съм) да ги игнорирате.

Това е уаншот книга. За тези, които не знаят, това е книга само с една глава.

Благодаря за времето, което отделихте да прочетете това♥