Уонхо отключи вратата на къщата си, преди да пристъпи вътре. Но нещо го спря. Или по-скоро една миризма. Беше непозната, а това означаваше само едно. Имаше неканен гост в къщата. Бетата изправи гръб и бавно, почти безшумно започна да се придвижва към хола. Стъпка след стъпка и погледна през полуотворената врата. Но единствената жива душа която бе там бе Хосок, който беше на дивана и гледаше телевизия, до него голяма купа с пуканки. Момчето бъркаше в нея, преди да метне едно парче във въздуха, хващайки го с уста. На устните му се изписа усмивка, преди тялото му да потрепери, ръцете му скривайки лицето му. Сериозно, гледаше страшен филм. Това бе постижение. Хоби никога не гледаше страшни филми, плашеха го прекалено много. Пристъпи бавно вътре, преди да се промъкне зад Хосок. Бавно бавно, след което бързо сложи ръцете си на рамената на момчето, казвайки силно „Бау!". Хоби подскочи с писък, преди да се обърне назад, готов да метне купата, която вече май беше празна, само за да застане лице в лице със смеещия се Уонхо.

-Идиот! – Извика момчето, замахвайки с купата и пръскайки останалите пуканки. – Как може да направиш подобно нещо!

-Ти никога не гледаш страшни филми! Беше изкушаващо! – Каза Уонхо докато се смееше и направи няколко крачки, прескачайки облегалката на дивана, приближавайки се до Хосок, който все още го гледаше намръщено. По-големия само се приближи, обгръщайки другото момче с усмивка.

-Исках да гледам с теб. – Каза Хоби, облягайки глава на рамото на Уонхо. – Нали все се оплакваш, че не изкарвам филмите.

-На мен ми харесва как се плашиш. Кара ме да се чувствам като твой закрилник. – Каза Уонхо и зарови глава в косата на момчето. Тогава отново усети непознатата миризма. Идваше от косата на Хосок. Отне му част от секундата да отдели момчето от себе си, хващайки го за рамената.

-На какво миришеш? – Попита го Уонхо сериозно. Усещаше как се ядосва все повече и повече, може би защото усещаше миризма, която започваше да разпознава. Намджун. Шибания Намджун. Миризмата му бе по Хосок. – Защо миришеш така?

-Мириша? – Попита Хоби объркано, опитвайки се да се измъкне от хватката на бетата, който обаче не го пускаше. – Уонхо?

-Защо миришеш на Намджун? – Извика изведнъж той, държанието му напълно различно от до преди минути. – Какво си правил? Къде си бил? Възползваше се докато ме няма?

-Не, не е така. – Каза глухо и уплашено Хосок, опитвайки се да надигне ръце и да ги постави на гърдите на другия, знак на пълно доверие и искреност. – Нищо не съм направил. Той дойде при мен!

-Защо? – Продължаваше да вика Уонхо, без да си дава сметка до колко се чуваше.

-Не знам. – Извика Хосок, в очите му започвайки да напират малки сълзи. – Не знам. Просто се появи както винаги и искаше да говори с мен докато тебе те няма—

-Копеле! – Изсъска злобно Уонхо. Това нещо нямаше да си научи мястото. Трябваше да действа, защото иначе другия щеше да направи някоя необмислена стъпка, която щеше да му докара проблеми. Момчето грабна Хосок за ръката и го задърпа, карайки го да подтичва след него, опитвайки се да поддържа темпото на Уонхо, който се движеше бързо напред.

-Уонхо, къде... Какво правиш?

Не получи отговор. Стигнаха в края на коридора и чернокосия отвори вратата, бутайки Хоби вътре, преди да я затвори след тях. Ръцете му веднага си намериха път до кръста на пъстрокосия, устните му извивайки се в малка усмивка. Пред него, Хоби преглътна, до сега уплашен, страха му премина в напрежение.

-Уони? – Каза тихичко прякора който използваше за да смирява приятеля си. Гледаше как гладните очи на чернокосия изсветляват до онова прекрасно златисто в което просто бе влюбен. Притеснението му се изпаряваше малко по малко. Ръцете на по-големия започнаха да се заиграват с тениската на Хиби, пръстите му подпъхвайки се, студени пръсти срещайки топла плът, действията му карайки малкия да изстене жално, звука карайки Уонхо да измърка. Пъстрокосия започна да пристъпва назад малко по малко, докато устните на чернокосия си проправяха път по шията му, докато краката на Хоби не се докоснаха до леглото. Уонхо се усмихна, докато устните му си играеха с шията на по-малкия и го бутна на матрака, двамата потъвайки в меките като памук завивки. Хоскок изстена в мига в който крака на чернокосия се озова между неговите, от настиска който упражняваше, нарочно или не, не знаеше. Ръцете на малкия си намериха път до косите на Уонхо, придърпвайки го към себе си и по негоре, насочвайки главата му нагоре, търсейки устните му, докато най-сетне не дишаха един и същи тежък въздух, златни очи впити в какаови, напрежението растейки все повече и повече, докато най-сетне Хосок не се предаде, очите му поглежайки надолу. Уонхо на секундата схвана намека, преди жадно да разбие устните им, хапейки и засмуквайки, все така сочни както винаги. Хосок стенеше под натиска на тялото на момчето над него, ръцете му в момента опитвайки се да свалят блузата на Уонхо, ноктите му дерейки.

-Бързаш а? – Каза чернокосия след като се отдели от целувката, изправяйки се назад и дърпайки блузата си, разкривайки тялото си, очите на Хосок попивайки гледката пред себе си. Прекрасно тяло, гръдния кош надигайки се и спадайки бързо, красиво лице, рошава коса, прекрасни златни очи. – Ще трябва да си послушен, защото не съм в добро настроение.

Хоби само преглътна, преди да надигне крака си, с пръст натискайки края на панталона на Уонхо надолу, спечелвайки тихо изръмжаване.

***

Хосок продължаваше да диша тежко, стенание след стенание изплъзвайки се от влажните му устни, които той захапваше за да заглуши звуците. Но безуспешно. След всеки тласък който Уонхо правеше, тялото на пъстрокосия се разтрисаше, пръстите на краката му свивайки се, захващайки чаршафите, а тези на ръцете му се впиваха във въжето което бе захванало китките му, болезнено жулейки кожата му. Уонхо от друга страна се бе надвесил плътно над него, устни забити в шията му, от време на време отдръпвайки се за да каже нещо от сорта на „спри да стенеш" карайки Хоби да замлъкне, едвам-едвам удърайки се, докато най-накрая не му бе позволено да издава звуци отново, които знаеше че подлудяваха чернокосия. Очите на бетата бяха златисти и след всяка минута заблестяваха все по-силно и по-силно, карайки Хосок да забравя всичко, всичко което го притесняваше. Караше го да забрави че сигурно съседите ги чуваха, да забрави напрежението, забрави дори че над него имаше човек със сериозно биполярно разстройство, което вече стигаше до непоносими граници. Просто забрави. Всеки следващ тласък бе придружен от нови стенания и вълни от удоволствие, които се разливаше в тялото му. Устните на Уонхо постоянно се движеха по врата на момчето, захапка след захапка, засмукваше и пак захапваше. Ръцете му в момента се намираха на кръста на пъстрокосия придръпвайки го надолу при всеки тласък, от силен по-силен, гласа на Хоби секвайки.

-Как е? – Каза Уонхо надигайки поглед, впивайки златните си очи в какаовите на момчето под него. Изправи се гордо назад, погледа на Хоби мигновенно забивайки се в перфектното тяло на човека над него. Уонхо продължаваше да се движи, усмихвайки се подмолно. – Много по добре от колкото онзи кекав Джун, не мислиш ли?

-Д-да... – Изстена Хоби, дори не знаейки какво говори, какво му говорят, изпаднал изцяло в екстаза на случващото се. – Да—

-Много добре миличък. – Прошепна Уонхо, започвайи да забавя ритъма, дърпайки тялото на пъстрокосия надолу. Хоби усещаше как въжето го стягаше от свличането на тялото му надолу, гореше и жулеше. Толкова гадна болка примесена с такова удоволствие, разтрисащо удоволствие.

-Н— не мога повече, не мога—

-Браво. - Промърмори Уонхо, забивайки зъби остри зъби в плътта на Хоби, тънка струйка кръв потичайки между устните на чернокосия, движенията му забързвайкки се още повече, Хосок извика силно, усещайки ръката на Уонхо върху ерекцията си, болката в миг преминавайки в още по-голямо удоволствие, разтрисайки тялото на пръстрокосия за пореден път, преди оргазмът му да го удари силно, в същото време усещяйки как Уонхо спира, празнейки се в него, замъглявайки съзнанието му за миг. Болката в китките, ожулената кожа го караше да изскимти повече от болка от колкото удоволствие. Уонхо се надигна, пъстрокосия виждайки как тънка струя кръв потича от устните му. С жълтите светещи в тъмното очи и и стиащата се кръв, приличаше на вампир. Каква ирония.

-О-отвържи ме... Моля те. – Промърмори Хосок, влажните му очи просветвайки на мижавата светлина. Уонхо се наведе напред, опирайки ръцете си от двете страни на главата на момчето, накланяйки глава надолу и сливайки устните им в бавна и мека целувка, карайки другия да проскимти отново. След което отпусна едната си ръка, отвръзвайки тези на Хоби. Пъстрокосия ги сви обратно, въжето все още около тях, опита се да го свали, но едвам успя дори да ги размърда. – Моля те—

-Шшш.- Уонхо положи пръст на уснтните си, индикирайки другия да замълчи, преди да вземе телефона на Хосок, който седеше на шкафчето до единствената запалена нощна лампа от която излизаше мъждива светлина. Отвори камерата и я надигна, снимайки момчето пред него, езика му преминавайки по устните му. – Браво миличък, дори няма нужда да се усмихваш или да правиш съблазнителни погледи.

След което остави телефона обратно и преди Хосок дори да успее да се запита защо екрана бе включен, Уонхо отново се наведе над него, развръзвайки ръцете му, карайки го да ги сложи около врата му, преди да прокара ръка през пъстрата му коса, проследявайки един от сивите кичури, преди да се наведе напред и да целуне Хоби, нежно и дълбоко, по-малкия изпускайки гърлен стон на удоволствие, краката му озовавайки се над бедрата на чернокосия, придърпвайки го по-близко до себе си, усещайки ерекцията му, отново.

-Уонхо... Моля те—

-Добро момче. – Каза чернокосия преди отново да слее устните им, меко и сладко целувайки Хоби, толкова различно от преди малко. Таза му се надигна леко нагоре преди отново да вкара члена си в момчето, започвайки бавен и дълбок ритъм, съвсем различен от предходния. Хосок можеше само да стене, отделяйки устните си, стенанията му силни, дъха му удряйки се в ухото на чернокосия, карайки го да измърка, вибриращия звук скоро прераствайки в изръмжаване, преди Уонхо да се надигне. Тялото му се изправи назад, само и единствено таза му движейки се. Гледката караше Хосок да губи дъха си още повече, независимо че движенията и тласъците които другия упражняваше върху него също му въздействаха. – Харесва ли ти?

-У-уонхо! Ти—

-Харесва ли ти? – Повтори бавно и гърлено, изражението му толкова секси, толкова красив. – Кажи ми.

-Д-да. – Промърмори момчето едвам-едвам, стоновете които се разливаха из стаята ехтяха, карайки Хоби да се чувства засрамен. Но нали това искаше Уонхо. Беше му казал да бъде колкот се може по-шумен, защото искаше да знае колко е добър. Искаше всички да знаят колко е добрър кпелето му с копеле. – Ха-харесва ми. Толкова е добро.

-Точно така. – Каза по-големия и забърза тласъците си, правейки ги по-резки и по-дълбоки, веднага намирайки онази точка в Хоби, която го накара да извика от удоволствие. Протегна ръце напред и с поглед помоли другия да се приближи. Чернокосия хвана ръцете му с една ръка и ги приклещи отгоре.

-Боли ме. Не ги стискай—

-Но на теб ти харесва, нали? – Попита с хриптящ глас Уонхо, получавайки комането с глава на Хосок, но това не бе достатъчно. Нито за него, нито за плана му. – Кажи ми го.

Хосок издиша тежко, тласъците на чернокосия до толкова размътваха съзнането му, карайки го да възприема всичко прекалено бавно, защото удоволствието което изпитваше, екстаза в който бе потопен му бе в повече.

-Харесва ми. Толкова много. – Гласа му трепереше, излизаше на въздишки през половината време, всеко по-рязко движение карайки го несъзнателно да извива гласа си по-високо. – Толкова много... Обичам те.

-И аз Хоби... Много... – Каза му Уонхо, преди да отпусне захвата си и да свали ръцете му, поставяйки дланите му на лицето си, прибложавайки се за целувка, бавна и мека, не все пак страстна. Пръстите на пъстрокосия потрепериха веднага щом докснаха меката прекрасна кожа на лицето на Уонхо, очите му се притвориха. Устните му бяха толкова меки, толкова нежни, само негови. Ръцете ми притиснаха лицето му, продължавайки целувката, а тласъците ставаха все по меки и все по дълбоки, докато Хоби не се отдели и за пореден път тази вечер се примоли. Чернокосия спусна едната си ръка надолу, започвайки да я движи бавно по дължината на другия в тон с тласъците си. Хосок стенеше гърлено докато устнте му отново се намираха в целувка. Удоволствието в него нарастваше все повече и повече, тялото му тресейки се, пръстите на краката му подвивайки се, докато оргазмът му не го достигна за пореден път тази вечер. Над него Уонхо зарови нос в шията на Хоби, езика му нежно минавайки по раната която бе направил по рано, карайки пъстрокосия да изстене отново. Скоро и тласъците на Уонхо забавиха и спряха, карайки Хоби да отпусне талто си, поемайки това на другия с обятията си. Размениха си няколко сладки целувки и няколко прошушвания в ухото от страна на Уонхо които накараха Хосок да се усмихне, повтаряйки думите си „обичам те". След малко чернокосия се изправи и бавно прокара ръка през косата на по-малкия, ласката му карайки Хоби да се усмихне още по-широко. – Искаш ли какао?

-Може. –Кимна момчето. Уонхо се изправи, дръпна боксерките си и тръгна, преди да се обърне и да каже игриво.

–Ако искаш може да догледаме филма?

-Не мерси. – Поклати глава Хосок, свивайки крката си до тялото си. Уонхо се измъкна бързо от стаята, оставайки момчето само, подвластно на мислите си.

А то дори не знаеше какво да мисли. Ръцете му отново започнаха да треперят, съзнанието му бе като каша. Не знаеше още колко можеше да издържи на тези промени в настроенията. Погледа му се рееше, докато най-сетне не му направи впечатление телфона му, който все още бе включен. Посегна към него си идеята да види и евентуално изтрие снимката която Уонхо му бе направил или... Или да му я прехвърли. Не знаеше какво се очакваше че трябва да прави с нея. Но още щом видя екрана на телефона си, видя как там бе отворено друго. В момента беше на обажнане, което е бе дълго седем минути и все още продължаваше да е на линия, а номера бе прекалено познат. Номер който в миналото Хосок бе набирал десетки хиляди пъти и който бе научил на изуст. Номер който не трябваше да е на телефона му и определено не трябваше да е набран. Сълзи започнаха да се стичат от очите на момчето, усещайки как искаха да се затворят и да потъне в безпаметен сън. Положи слушалата на ухото си, чувайки ясно как човека от другата страна дишаше, дори доста учестено. Събра всичката си останала сила и достойнство и заговори.

-Надявам се че си се насладил на този спектакъл който ти изнесохме. Дано аудиото ти се е понравило Намджун. – Чу тежко вдишване от другата трана, дори и опит да каже нещо, което остана загнездено дълбоко в гърлото му. – Уонхо е болен, защото прави такива безпричинни глупости. Но ти си още по-болен щом седиш и слушаш всичко. – Гласа на момчето трепереше, като и тялото му, сълзите замъглявайки погледа му. – Чувствам се унижен и предаден. Но не от него, а от теб.

Дори не дочака отговор а затвори разговора, мятайки телефона по-далеч от себе си, след което се сви на топка под завивките на леглото, не му пукаше дори колко е изцапан. Бързо избърса сълзите си и се опита да се успокои. Очите му вече можеше и да са пресъхнали, но разтрисащите удари на сърцето му и треперещите му ръце не спираха.

***

От другата страна на линията Намджун все още седеше като вцепенен, едвам успявайки да асимилира какво бе направил току-що. Беше чул всичко, от-до. От силните викове които Хосок издаваше, до тихите издишвания. Всичко сякаш се бе запечатало в съзнанието, сякаш го бяха жигосали, толкова ясно, кристално ясно.

До него Текуон седеше и го наблюдаваше внимателно. Не знаеше колко бе чул, всичко или нищо, но съдейки по погледа му... Всичко. Черните му очи не напускаха телефона му и макар и изражението му да бе проницаемо, Джун просто знаеше. Осъдителния му поглед говореше повече пт колкото бе нужно. Розавокосия затвори телефона и го прибра, преди да разроши косата си бясно. Бара беше почти празен в късния час който бе.

-Ти си копеле. – Промърмори Текуон, преди да върне вниманието си обратно на чашата с алкохол пред себе си. – И то мръсно копеле.

-Знам.

-Защо го направи?

-Аз... не знам. Нямам обяснение. – Джун дори не можеше да погледне приятеля си в очите, защото на мига усещаше как потъва в земята. – Просто—

Знаеш ли. Честно не ми пука. Не аз се опитвам да го спечеля обратно и се преебавам всеки път. – Каза чернокосия, палейки поредната си цигара, преди да отмести тъмния си поглед, който малко по малко посветяваше, възвръщайки си онзи жълто-златен цвят.

***

-Сигурен ли си? – Каза Сеокджин, докато държеше Джимин в обятията си, притискайки го силно до себе си. Джимин кимна и се отдели с усмивка. – Сериозно?

-Да, наистина. – Каза момчето и потупа хьонга си по рамото, преди той да се качи в колата. – Пази се.

-Ти се пази Джимини. – Каза Джин, все още държейки ръката му, стискайки я за миг. Момчето му сподели още една усмивка, преди да се пъхне в колата, прегръщайки за последна прегръдка. – Все още ли си сигурен че искаш да с тръгна?

-Да, да, не се безспокой. – Каза момчето и се отдели. Момчетата се разделиха с последна усмивка и обещание че ще се чуват и че ще си пишат постоянно, преди колата да потегли. Джимин въздъхна тежко, проследявайки с поглед колата докато тя не изчезна зад завоя и дърветата. След което разтърси глава и се обърна назад. Така беше най-добре, и за него и за Джин. Очите му лютяха защото сълзи започнаха да се насъбират в очите му. Не трябваше да си го позволява, затова отново си пое дълбока глъдка въздух. Не знаеше какво можеше да последва сега, но определено не и това което усети. Просто изведнъж го усети. Второто съребиене. Онова второ сърецебиене, което не трябваше да е там, но беше. Джимин го усещаше прекалено добре и знаеше кой е там. Затова мигновено извърна глава, очите му срещайки позна шоколадов поглед, който го наблюдаваше. Русокосия се взря невярващо, преди сърето му да се разбие страшно бързо. Срешу него стоеше Джънгкук. Но нещото което направи впечатление на Джимин, бе факта че на лието му не бе онази закачлива усмивка, която поради някаква причина го караше да се разтреперва. Момчето просто се взираше в него и не помръдваше от мястото си, сякаш се опитваше да го разчете. А Джимин? Джимин се опитваше да успокои ударите на сърцето си. Трабваше да намери начин да прекрати това което се случваше, да прекъсна връзката която бе създал и то на всяка цена. За негова безопасност и за безопасността на Джънгкук. Момчето не знаеше какво друго да направи, затова поммаха на Кук в знак да се приближи. Видя само как по устните му се разлива усмивка и... Това което усети, този скок на сърцето... Не беше неговия. Това беше Джънгкук. Брюнета се приближи бързо и сякаш като послушно кученце застана до Джимин, който го изгледа странно.

-И какво има? – Попита русокоското, опитвайки се да не изглежда особено заинтересован от пръсъствието на другия.

-Преших да намина да видя как е хьонга. – Каза Джънгкук, пъхайки ръцете си в джобовете на якето си, правейки няколко стъпки към Джимин, който отстъпи, почти незабележимо. Почти. – Но май закъснях.

-Да. – Промърмори момчето, след което се обърна изцяло към Джънгкук, който му се усмихна ведро. Лицето му беше спокойно, а очите му така и не изпускаха Джимин от поглед. – Изпусна си шанса. Замина си.

-Жалко. – Каза Кук, след което направи още няколко крачки, приближавайки се до Джимин още повече. Момчето този път само го огледа, преди да се обърне и да продължи по пътя си, чувайки стъпките на другото момче след себе си. – Та, някакви планове за днес?

-Не, защо? – Попита Джимин, но вече имаше чувството че знаеше на къде бие момчето. За какво можеше да те питат дали имаш планове, ако не за едно определено нещо. – Мислех да си потърся работа, но честно, майната му.

-Щом така мислиш. Всъщност, къде-къде по-забавно е без работа.

-Та, какво имаше в предвид?

-Искаш компания за днес? – Каза Джънгкук, ходейки до него. Джимин имаше чувството че сякаш настроенията им се бяха разменили. Предложението не се нравеше много-много на русокосия, но имаше един плюс. Сега Джимин бе обвързан с Джънгкук и трябваше да го наблюдава. А момчето само идваше, сякаш по заръка. И Джимин щеше да сграбчи шанса и да види какво подяволите можеше да направи, защото всячески трябваше да оправи кашата която бе забъркал. Затова дори след като не отговори, само кимна, преди да продължи към дома си, зад него Кук правейки големи крачки, поддържайки темпото на другото момче.

Вървяха известно време без да проронят и дума, преди телефона на Джимин да извъни, карайки го да подскочи. Момчето набързо извади телефона си, виждайки име което не очакваше да види. Йонги. На мига отговори и вдигна телефона до ухото си.

-Йонги?

-Джимин?

-Господи! – Почти извика момчето, сърцето му разбивайки се от вълнение, гласа му затрепервайки за миг. – Толкова се радвам да те чуя! Сети се да позвъниш най-накрая.

-Знаеш че едвам си плащам сметките, не можех дори да заема телефон.

-Шибано извинение. – Промърпори Джимин. Тогава срещна погледа на Джънгкук, който въпросително надигна вежда. Русокосия само му помаха да продължи след него. – Какво правиш? Как си?

-Както обикновено, опитвам се да поддържам радиото живо. За съжаление слушателите намаляват всеки ден. – Йонги говореше някак отнесено, звучеше или сякаш това което говореше нямаше значение, или все едно нещо друго го занимава в същото време. – Не че нещо де, но май-ще сменям бранша в скоро време. Е, скоро са прослушванията в две компании, така че ще отида с надеждата че поне този път ще ме вземат.

-Йонги? – Каза Джимин, опитвайки се да поддържа бързия си ход. Усещаше как второто съцебиене се усилваше, забързваше, неочаквано. Хвърли един последен поглед, преди да зададе въпроса си. – Нещо случило ли се е? Звучиш разсеяно.

От другата страна на линията, Йонги замлъкна. Беше тежка и неловка тишийна, която бе напрягаща, даже и задушаваща. След няколко секунди, които се сториха мнути за Джимин, момчето проговори, гласа му звучейки два пъти по-дълбок от колкото обикновено, казаното карайки русокоското да спре на място, карайки Кук да се блъсне неочаквано в него.

–Техюнг... Техюнг те търси.

Думите накараха Джимин да спре всяко свое действие, тялото му измръзвайки в буквалния смисъл на думата, сякаш го бяха заляли с ледена вода, която бе напълнила дробовете му, карайки го да се дави. Да не говорим за сърцето му, което като че спря. До него Кук го погледна странно, но не каза нищо. Джимин се опитваше да успокои накъсаното си дишане, дори забравяйки че показва слабата си страна на един напълно непознат. Но в момента имаше само едно-единствено нещо което имаше значение. Русокоското се опита да събере мислите си, преди да надигне поглед, вглеждайики се незнайно къде.

-Ти... Не си му дал контакт с мен, нали? – Каза притеснено малкия, опитвайки се да не прозвучи подозрително, но самия въпрос бе доста показателен. До него Джънгкук се оглеждаше и изглежда спокойно чакаше момчето да приключи с разговора си. Дали наистина не подозираше че става нещо, или бе достатъчно добър да не подслушва, съдейки че му бе дал известно лично пространство. – Йонги?

-Да не съм луд? Дори не знам как не ме гепиха ченгетата при факта че му размазах физиономията. – Чу се гласа на другото момче, вързката изпръщявайки за миг, преди да се оправи наново. – Давал ли си адреса си на някой друг освен Джин хьонг? – Продължителното мълчание от страна на Джимин бе показателно че местонахожнението му бе известно не само на двама-трима. – Защо не внимаваш бе момче?

-Аз какво да направя? – Извика то, опитвайки се да успокои нервите си. – Не съм виновен че майка ми е тотално откачила и искаше всичките ни приятели да знаят къде се местим за да могат да ни идват на гости, независимо че никой не иска контакт с нас.

-Извинявай. – Каза Йонги, преди вързката отново да изпращи. – Знаеш ли, обещавам ти да го надглеждам, ще се постарся да не се докопа до адреса ти.

-Наистина ли?

-Честна дума малкия. Но слушай, идва ми реда, сега съм на интервю. Ще се свържа с теб веднага щом мога.

-Д-да, окей, но да знаеш че вързката тука е скапана. – Каза Джимин, преди да получи едно последно чао, Йонги затваряйки му. Русокоското вдишваше и издишваше бавно, събирайки сили да изправи глава и да погледне в Кук, който все още го наблюдаваше от далеч. Момчето бе наклонило глава на страни с интерес, очите му блестейки по един особен начин... почти пленителен.

-Като гледам май лоши новини. –Попита момчето. Джимин дори не знаеше защо, но му потвърди с кимане. – Искаш ли да отидем в закусвалнята? Гладен съм като вълк.

Джимин само кимна отново и послушно тръгна след него. Имаше едно гласче в съзнанието му, което му казваше да не се съгласява на каквото и да е предложение, което излизаше от устата на Джънгкук. Но онзи тремор на сърцто му караше краката му да го предадат, следвайки момчето.

***

Хосок, продължаваше да върви по улицата, гледайки да е по-бърз от обикновено, защото се бе успал, а това не беше добре, особено деня в който имаше работа. Китките му, все още ожулени, бяха скрити под слой бинт и закрити от ръкавите на ризата му. До него вървеше Уонхо, взрял поглед в телефона си, пръстите му бързо минавайки по клавиетурата, пишейки нещо. От време на време погледа му се отклоняваше и вглеждаше в Хосок, преди да го върне обратно. Ходеха в мълчание към закусвалнята. До колкото Хоби знаеше, Уонхо също имаше работа, затова скоро щеше да му се наложи да се отклони. И така и стана, но не по очакван за пъстрокосия начин. Щом закусвалнята се появи, Уонхо грабна ръката на Хосок, дръпвайки го настрани в близката градинка, която бе закрита от погледа на минувачите. Преди момчето дори да се усети какво се случваше, меки устни бяха притиснати в неговите собствени, ръка нежно заравяйки се в косата му. Това определено не бе това което Хосок очакваше. Не бе свикнал на постоянна нежност от Уонхо. Да имашея, бе там, но не толкова често, не толкова показателно и определено не на публични места. Но това не му пречеше да и се наслади на максимум, увивайки ръце около врата на Уонхо, усмихвайки се в целувката. От нежна, целувката стана по-страстна, карайки Хоби да изстене, преди да се отделят. Уонхо само прокара ръка по лицето на другото момче, преди да го целуне още веднъж, каза му чао и се отдалечи, оставяйки пъстрокосия леко объркан, но с малка усмивка на устните. Нещо ставаше. Защото подобно държание не бе често срещано. За Хосок, това бе знак, който чакаше от доста дълго време.

Знак за подобрение. И честно, това го оставяше неърпелив