Джимин отвори широко вратата на дома си и веднага направи място на Джънгкук, който носеше измръзналия Сеокджин в ръцете си.

-Къде?

-П-по стълбите, първата врата. – Каза русокоското, сочейки стълбището, веднага, тръгвайки след момчето. Стъпките им шумно отекваха във все още почти празния коридор. Със сигурност родителите му бяха чули тупурдията която създадоха с влизането си. И беше прав.

-Джимин? Ти ли си? – Чу се вик от хола. Русокоското се прокле наум, след което отвори вратата на стаята си.

-Ти... влез и го завий, моля те—

-Аз ще донеса шишета с топла вода. – Каза изведнъж Джънгкук, поставяйки тялото на Джин на леглото на русокосия, след което мина покрай него дръпвайки го обратно в стаята му. – Ти махни дрехите му, всичко, и го облечи в топли дрехи.

-Моля?

-Ти чувал ли си за хипотермия? Трябва! Аз ли да го направя? – Повдигна вежда Джънгкук, след което излезe от стаята, оставайки Джимин сам. Момчето усещаше че ако още малко се забави, щеше да пропадне той самия. Затова веднага се обърна към гардероба си, отваряйки го и започвайки да рови и нещата си, търсейки нещо, каквото и да е. Извади пуловер и един относително дебел анцуг заедно с вълнени чорапи и възможно най-дебелото одеало което майка му му бе оставила. Стовари всичко до Джин и започна да маха дрехите му, макар че задачата бе сложна, приятеля му бидейки по-висок и по-тежък. Но след малко вече бе смъкнал студените дрехи и бавно започваше да облича студеното тяло, усещайки как трепереше и опитвайки се да го затопли докато разтриваше тялото му.

Какво ли правеше Джънгкук долу?

***

Кук бързо слезе по стълбите, на мига заставайки лице в лице с възрастен мъж, който бързо отстъпи назад. Бащата на Джимин, предположи.

-Кой си ти? – Каза той, Кук виждайки как ръката му леко се прокрадва към поставката за чадъри.

-Гаджето на сина ти. Мърдай. – Каза ядосано алфата, опитвайки се да мине покрай мъжа, само за да бъде спрян от ръката му на рамото си, обръщайки го.

-Мръсник—

-Спи. – Каза Джънгкук, бащата на мига спирайки каквото правеше и пусна Кук. Отдалечи се, след което тръгна обратно по коридора. За бога, колко беше лесно да манипулираш хората. Момчето пое към кухнята, на мига виждайки редица от пластмасови шишета наредени на единия от прозорците. Грабна две и ги напълни с вряла вода. Можеше да чуе разговора в хола.

„Кой е?"

„Приятел на Джимин."

„Приятел ли? Какъв приятел?"

„Приятел."

„Скъпи, добре ли си? Изглеждаш блед."

„Спи ми се."

„Скъпи?"

Джънгкук надигна отегчено вежди, след което доналя последното шише и се запъти по стълбите. Значи това бил дома на омегата. Интересно. Личеше си че са отскоро тук. Докато разговора между родителите на Джимин продължаваше, Кук изкачи стъпалата и влезна в стаята. И честно казано остана впечатлен. Големите библиотеки и фотьойла, бяха създали един приятен кът. А самия Джимин бе на леглото, завивайки приятеля си. Кук проследи внимателно грижливите движения които момчето правеше. След малко се приближи и постави едно от шишетата под одеалото, близо до краката на момчето, другото го подаде на Джимин.

-Сложи го на гърба му. Имаш ли термометър? – Русокосия пое шишето и разви малко Джин, само за да го пъхне, преди да го завие отново, след което се обърна и стана, отиде до бюрото си и започна да тършува. След което се върна с термометъра, бързо пъхайки го в устата на Джин. С треперещо сърце виждаше как градусите вместо да се увеличават от нормалната, те започваха да спадат, накрая замръзвайки на 33,5.

-Господи. – Поклати глава момчето, сядайки тежко на леглото, заравяйки лице в ръцете си. – Трябваше да го заведем в болница—

-Не работи.

-Как така не работи? – Вдигна глава Джимин, погледа попадайки на Джънгкук, който поставяше третото и последно шише до ръцете на Сеокджин, преди да се отмести и да седне на единия фотьоил, вадейки най близката книга.

-Просто така. Болните отиват през деня.

-Нямате спешна помощ, при положение че около града ви обикаля вълк-убиец.

-Това не е Сеул, свиквай. – Каза Кук и продължи да разлиства книгата. Джимин поклати глава в недоумение, след което погледна към хьонга си. Ако се бе сетил по-рано, ако просто си бе спомнил. Ако не го беше завел в проклетата гора. Той бе виновен. Винаги и абсолютно винаги вината беше негова. Той просто бе прокълнат. Ако просто...

-Чакай, малко. – Каза Джимин тихичко, погледа му връщайки се на Джънгкук. Момчето седеше забило поглед в книгата която държеше, не обръщайки особено внимание на Джимин. Това бе удобен шанс да го разгледа. Наистина бе млад, и наистина бе привлекателен, но определено наистина млад. Но най-интересното на русокоското бе белега. Огромния белег. Как ли го бе получил? Възможно ли бе да е от катастрофа? Но момчето не изглеждаше пълнолетно. Или грешеше? Куче? Възможно ли бе? Но за части от секундата, мислите на момчето поеха в друга посока. Една от най-вероятните. Ами ако бе от онзи демон на гората? От Анаю?

-Какво? – Каза Кук, Джимин чак сега усещайки се че го гледа прекалено настойчиво, затова извърна глава засрамено. – А, сигурно гледаш белега—

-Извинявай, не е прилично—

-Споко, свикнал съм. А и го нося с гордост. – Каза Джънгкук усмихнато и леко изпъчи гърди, преди да върне погледа си обратно на книгата. – Малко хора носят почетно такива белези, като оцелели.

Джимин преглътна, след което наглостта в него надделя.

-От какво е?

Джънгкук вдигна изненадан поглед към момчето. О, значи имало кураж. Алфата бе очаквала момчето да бъде къде-къде по-тихо и свито, но откривайки този негов яден темперамент и любопитната му страна, крака Кук с нетърпение да очаква следващите им срещи. Искаше да го омотае в примка. Затова се усмихна каза:

-Имаш кураж. – Каза, виждайки как Джимин премигна, неловкостта завладявайки го. – Това нещо ми е спомен от една от най-ужасните вечери в живота ми, когато той ме изправи пред най-ужасния демон. Получих урок и вече знам къде не трябва да се стъпва.

Русокоското преглътна, очите му забити в тези на Джънгкук, краката му нервно потропвайки. По някакъв начин усещаше как нервността която изпитваше в момента го изяждаше. Усилваше се. До него Джин изхъмка болезнено, карайки Джимин да се извърне уплашено.

-Не се безпокой. – Промърмори Кук. – В момента му е прекалено топло заради шишетата. Но трябва да ги държим там за да го затоплят бавно.

-Ще откача. – Просъска Джимин и положи нежно ръката си върху челото на Сеокджин, притискайки я, студенината плашейки го. – Как може да забравя че съм го изгубил в гората. Как?

-Бил си в паника—

-Но ти как изобщо– Каза русокоското, обърщайки се, другата му ръка свита на юмрук. – Ти знаеше ли? Беше ли го видял?

-Намерих само теб. – Каза Джънгкук, продължавайки да чете, или по-скоро да разлиства книгата в ръцете си. – Това беше.

Джимин не каза нищо, само продължи да гледа момчето с недоверие, макар и току що да му бе доверил приятеля си.

-Имам чувството, че забравяш травмиращи събития.

-Какво?

-Води се селективна амнезия. Получава се когато не можеш да понесеш случващото се и съзнанието ти изтрива този момент за да те предпази.

-Какво говориш? – Прошепна омегата, след което се обърна към Джин. Хьонга му изглеждаше ужасно. Лицето му беше бледо, а устните му посинели от студа. Клепачите му трепереха неконтролируемо, плашейки Джимин дори повече. Дали щеше да се оправи бързо? Всичко до сега го довеждаше до една мисъл. Нещо което трябваше да направи, самата мисъл го дразнеше, но нямаше друг шанс. – Благодаря ти, че ми помогна да се погрижа за Джин.

Джънгкук надигна поглед, забивайки го в гърба на Джимин, който дори не го бе погледнал докато бе изговарял благодарността си.

-За нищо.

След което потънаха в мълчание. Джимин бе напълно обърнал гръб към Джънгкук, тотално игнорирайки го. На няколко пъти си бе помислил дали да не го отпрати най-сетне. Но само едно нещо го възпираше. Джимин си нямаше и на идея какво се очакваше от него за да помогне на хьонга си. По всичко си личеше, че новия му познат или се бе справял с подобни ситуации или бе студент по медицина, което и в двата случая бе печеливша ситуация.

Часовете се лееха и за щастие Джин започваше да се сгрява все повече и повече. Джимин бе разбрал, че веднага щом се събуди, трябваше да пие топъл чай и лекарства за да този път да не вдигне температура и да не настине. Вероятна последица. Но колкото повече съвети му даваше Джънгкук, как да се грижи за Сеокджин, толкова повече омегата започваше да се чуди колко ли скъпо щяха да му излязат тези съвети. Макар и да изглеждаше, че другото момче ги дава доброволно. Но самия факт че винаги присъстваше една усмивка, която определено не излъчваше такава искреност, колкото замисъл. Но просто нямаше друг начин. Затова Джимин просто си прехапа езика и продължи да следва инструкциите. Но не след дълго русокоскосо бе на предела си, а дори не бе чул и звук от човека зад него.

Усещаше как се унася, малко по малко очите му затваряйки се. Но тази умора не трая дълго. Не и докато не чу нещо. Единственото което можеше да го успокои. Усети как цялото му тяло се отпуска, след което обърна глава, назад към Джънгкук. Момчето бе седнало пред пианото, ръцете му галантно движейки се по клавишите, сякаш ги галеше, от тях излизайки най-прекрасния звук. Джимин се надигна и се приближи, само за да седне на фоьойла в читателското си кътче, което бе непосредствено до пианото. Сви краката си и ги обгърна, след което положи брадичката си на коленете и се заслуша, все още оглеждайки Джънгкук. Момчето сякаш бе изпаднало в транс, очите му затворени, дори и за миг не поглеждайки към клавишите. Джимин бе колкото впечатлен, толкова и изумен. Момчето пред него свиреше най-любимото творение на Джимин - Kiss the Rain на Юрума. Русокоското поклати глава невярващо, преди да затвори очи и да се потопи в мелодията. Беше безпогрешна, сякаш бе отработвана с години, толкова добра. Усещаше как умората и притесненията напускаха мигновено, карайки го да се отпусне все повече и повече, карайки всичко да напусне ума му. И така докато музиката не приключи. Но дори след това Джимин просто усещаше тялото си по-леко от колкото би предположил.

-Беше прекрасно. – Каза русокоското тихичко, почти глухо, надявайки се че Джънгкук не го бе чул, до някъде.

-Благодаря. – Чу се закачливия глас на брюнета. – Предполагам че само един пианист би одобрил подобни произведения.

Когато Джимин отвори очи, те веднага озовавайки се върху Джънгкук, който се бе навел и разглеждаше множеството школи по най-ниските рафтове на библиотеката. По погледа му можеше да се съди, че е дълбоко впечатлен, сигурно колкото и самия Джимин. И наистина, Кук бе впечатлен да открива нови и нови неща за малката омега. – Би ли изсвирил нещо?

-Нали знаеш че ти позволявам да тършуваш така, само защото съм ти благодарен за помощта която ми оказа. Не съм тук за да изнасям концерти.

-Грубо.

-Дори не се замисли за родителите ми които сигурно спят в 3 сутринта? – Каза Джимин, макар че знаеше че родителите му бяха свикнали с факта че той свиреше почти през цялото време, особено през нощта, тя бидейки музата му.

-С пианист в къщата? Надали не са свикнали. – Усмихна се Кук, сякаш прочитайки мислите му, след което прибра една доста дебела школа, която бе извадил да разгледа, след което стана и направи място на Джимин. Русокоското надигна уморен поглед, след което въздъхна и стана. Не знаеше защо, но просто имаше нужда да се изфука и той. О да, пред непознат, пред човек който бе виждал само три пъти в живота си общо в последните три дни. Просто усещаше от вътре че иска да угоди на това желание. Което го накара да стане и да заеме мястото си пред пианото. Постави пръсти на пианото и започна да свири. Джънгкук мигновено се усмихна и каза тихичко.

-Etude in B Flat Minor "Chasse Neige" на Ференц Лист.

-Браво. – Каза русокоското, след което продължи, концентрирайки се на максимум. Не че това бе трудно за него. Пръстите му сякаш просто погалваха повърхността на клавишите, преди да збърза, подхващайки правилния ритъм на произведението. До него чу почти глухо изсвирване, преди Джимин да спре.

-Какво?

-Съвсем изключих че Джин спи. – Каза русокоското и бързо се обърна назад, поглеждайки към хьонга си. Слава богу, той спеше непробудно, лицето му придобило цвят. По-малкия въздъхна. След което се обърна напред и отново постави пръсти на пианото, сменяйки произведението, леко, започвайки да свири, нежната мелодия изнизвайки се от инструмента. За секунда провери изражението на Джънгкук, който гледаше впечатлено, но се забелязваше как нотка на почуда се криеше в очите му. – Не я ли знаеш?

-Не съм запознат със всичко. – Вдигна ръце брюнета, засмивайки се. – Не съм професионалист.

Джимин се усмихна, най-накрая навлязъл в собствени води.

-Clair de Lune, Клод Дебюси. – Каза тихо Чим и продължи да движи пръсти все така галантно.

-Щях да помоля за Hungarian Rhapsody. – Каза Кук, преди да се облегне назад, отпускайки се, напълно потапяйки се в нежната мелодия на произведението. Наистина бе лесно да се преструваш на обикновено човешко същество.

-Да, да събудя цялата къща. – Изсмя се Джимин, самата мисъл какъв концерт щеше да изнесе на съседите карайки усмивката му да се разшири. – Колко ли джапанки щяха да хвърчат?

След още няколко спокойни минути, изпълнени с прекрасното произведение на Дебюси, с пианото най-сетне замлъкна. Джимин свали ръце от пианото, изведнъж празнината запълвайки го.

-Какво има? – Попита Кук. Русокоското погледна настрани, само за да види че брюнета дори не го бе погледнал, очите му затворени. Как? Джимин въздъхна.

-Помислих си за вероятността да загубя Джин. Какво щях да правя? – Усети как очите му започват да сълзят. – Нямаше да мога да се наслаждавам на музиката по същия начин. Нямаше да мога да правя онези изумителни дуети с него. Щях да загубя най-важната опора в живота си. – След което обърна погледа си към Джънгкук. – Благодаря. За помощта

Джънгкук само кимна, след което проследи с поглед как омегата се изправи и отиде при приятеля си, сядайки до него, опирайки ръка на челото му.

***

Джимин надигна уморения си поглед от прозореца и се взря във все още спящия Сеокджин. Бидейки на леглото до него, момчето протегна ръка и провери температурата му. За негова изненада, момчето нямаше нито висока, нито ниска. Което означаваше че най-сетне бе успял. По устните му се простря малка усмивка, преди да въздъхне и да отправи вниманието си към другия обитател на стаята, гледката някакси озадачавайки го, но в същото време не чак толкова. Джънгкук бе легнал на земята, краката му по доста необясним начин изправени и поставени на фотьойла. Как по-точно спеше това момче? Очите му бяха затворени, естествено, дори не потрепваха. От устните му излизаха тихи издишвания, които бяха прекалено ясни за Джимин. Момчето се надигна и разтърка очи. Тялото му бе натъртено. Чудно защо ли? Само спомена за предходния ден го караше да се изтощи допълнително. Джимин се надигна от леглото, внимавайки да не събуди никого и тихичко на пръсти излезна от стаята си. В къщата беше пълна тишийна, даже и отвън, сакаш всичко бе заспало. Джимин погледна през отворения прозорец до стълбището, взирайки се навън. Всичко бе потънало в глуха тишийна. Дори утринната песен на птичките я нямаше, а студения вятър сякаш бе спрял, поддържайки атмосферата някак хладна и същевременно не студена. Гъста мъгла покриваше короните на дърветата, спускаше се от билото на планината надолу, създавайки една загадъчна картина, толкова красива. Джимин отдели няколко минути да гледа как мъглата се свличаше все по надолу и по надолу. Планината не бе висока, което означаваше че мъглата щеше бързо да достигне до града. Поне за десет минути. Момчето вдиша от свежия въздух, преди да се обърне и да поеме към кухнята. Майка му не се виждаше никъде, което бе добре. Нямаше намерение да се разправя с нея рано сутринтта. Русокоското отвори кафеварката и започна да да прави кафето. Извади три чаши и ги приготви, след което отиде до другия край на помещението където се подвизаваше чекмеджето с лекарствата. Взе най-подходящото срещу настинка, както и няколко витамина. Нямаше чай за Джин, но предполагаше че големия щеше да се зарадва повече на гораща чаша черно кафе от колкото на липов чай. След няколко минути кафето бе готово. Джимин го взе и започна да налива в чашите, когато чу зад себе си шумолене от чехли, преди познат глас да прониже слуха му.

-Джимин, най-сетне. – Майка му стоеше опряна на рамката на вратата, опирайки се, очите и полу затворени очи, но това не пречеше да издава такава аура, която само подсказваше на Джимин че е в беда. Е, ако му пукаше. – Къде беше тези дни? Какво правите със Сеокджин?

-Нищо мамо, той просто настина. Сега спи. Бъди по тиха, ако обичаш.

-А онова момче предната вечер? Какво е казало на баща ти?

-Какво момче? – Попита Джимин невинно, сякаш точно сега не наливаше третата чаша с кафе.

-Не се прави на ударен. – Каза майка му, грубият и тон карайки нервите на Джимин да не нажежат, всеко момент готов да избухне, а майка му продължаваше. – Онзи същия с грозния белег на лицето. Кой знае какъв е? Може да е наркоман—

-Мамо, спри—

-Наркоман, може да е крадец? – Жената не спираше, тъмната и коса падаше разрошено пред очите и. Джимин сложи под мищница лркарствата и точно бе поел първата чашакафе, когато майка му прекрачи границата на търпимостта му. – Ами ако е изнасилвач? Ами ако те нападне? Искаш да преживееш онази нощ отново ли? Да си спомниш какво ти причини Техюнг? Как—

-Престани! – Извика с всичка сила Джимин, изпускайки кафето керто държеше, чашата чупейки се на парченца. Порцелана се разпръсна по плочките на кухнята, кафето пареше босите крака на момчето, но това нямаше значение. – Престани и никога повече не споменавай името му!

Русокосия се извърна и грабна останалите две чаши и прескочи локвата на пода, бързо изкачвайки стълбите, зад него майка му викайки го да оправи бъркотията, но Джимин просто я отраза. Влезна в стаята си, несъобразително шумно, бързо сложи кафето и лекарствата на най-близката права повърхност, преди да се обърне към вратата.

-Джимин, нямаш никакво право да ми говориш така.

-Само посмей да влезнеш в стаята ми. – Каза, преди да затвори вратата, завъртайки ключа. Краката му потдадоха, след което момчето се свлече на земята. Нежелани спомени започнаха да завладяват съзнанието му, карайки го отново да бъде подвластен на шибаните си емоции, както вчера и деня преди това, и преди това и още по-отдавна. Но като че всяко едно усещане се завърна, също както онази сутрин с Намджун, когато видя белезите по ръцете на Хосок. Всичко се завърна. Жарещата болка по китките му, сакаш въжета го стягаха, разранявайки кожата му. Почувства се безсилен, безпомощен, омърсен. Изпитваше толкова болка, колкото онази вечер, виждаше отнесеното изражение на Техюнг над него, усещаше ръцете му там където не трябваше да са, мигащите камери, смеха на другите. Сякаш изпадна в транс, пренасяйки се назад, в ноща която искаше да забрави. Несъзнателно обви ръце около себе си сякаш се опитваше да се защите. Спомените му го връхлитаха отново и отново. Джимин пое дълбоко въздух, малко по малко спирайки треперещото си тяло. Но знаеше предобре, че това щеше да отнеме време, повече от колкото си мислеше дори.

***

Джънгкук продължаваше да гледа сцената която се разиграваше пред него. Бе се събудил от крясъци, не че бе спал дълбоко. Кук бе поддържал съня си повърхностен, осъзнаващ какво се случва около него, сякаш само бе затворил очи. Но веднага след като Джимин излезна от стаята, очите на алфата се бяха отворили. Бе усетил. Усетик как Джимин бе спрял за миг до прозореца на етажа, преди да отиде в кухнята. Кафе. Три чаши. Почувства се трогнат. Докато не усети второто присъствие в кухнята. Жената. Аурата и излъчваше гняв. А тази на Джимин? При първата нейна дума, Джънгкук бе усетил как настроението на русокосия спадна. Драстично. А от там нататък разговора бе добил инересна посока. Крясъци, счупена чаша, грозен наркоман? Той? Изнасилвач? Техюнг? Това ли се бе случило? Чуха се бързи стъпки и още няколко крясъка, докато вратата на стаята не се отвори, Джимин слагайки двете чаши кафе, и след като забрани на майка си да влиза в стаята му, вратата бе затръшната и заключена. Момчето се свлече на земята обвивайки ръце около себе си. Тялото му трепереше, сълзи бяха започнали да капят от очите му, които бяха широко отворени и взрени... Взрени в самия Джънгкук. Не беше удобно да го гледа с главата надолу, а и нямаше смисъл да се прави на заспал, сега след като вече бе видян буден. За негова изненада, мъжа на леглото не бе и помръднал. Затова алфата се надигна и с бавни стъпки се приближи, преди да клекне пред момчето.

Щеше да излъже, ако кажеше, че вече бе ставал свидетел на това което се случи пред него. Веднага щом дланта му докосна ръката на Джимин, сякаш премина електричество между тях. Но не като по онези смотани романтични сапунки, а сякаш истинско електричество го опари, но не махна ръката си. Електричеството беше едно на ръка, друго бе промяната в очите на Джимин. Беше изумително как само щом го докосна, очите на русокоското изсветляха толкова нереално, веднага добирайки истинския цвят който трябваше да притежава една омега. Прекрасно светло сини. Джимин обаче сякаш не бе на себе си, сякаш бе изпаднал в транс.

-Джимин? – Каза Джънгкук тихо, но не получи никакъв отговор. Момчето пред него дори не мигна в разбиране. Бе се взрял в него, но сякаш и не го виждаше. – Добре ли си?

Нямаше смисъл да му говори, Джимин бе изгубен в собствените си мисли. Шептепе нещо, нещо неразбираемо. Джънгкук само поклати глава. Дали можеше да направи нещо по въпроса? Повдигна и другата си ръка, хващайки Джимин за рамената. Усещаше нещо странно, странно и силно. Усещаше как нещо го тегли към русокосия, но не по начина по който очакваше. Сякаш момчето засмукваше съзнанието му, дори не знаеше какво да мисли. И скоро това не му бе нужно, защото минута по-късно Джънгкук стана пряк свидетел на всичко което бе в главата на Джимин.

***

„Нали не мислиш че ще ти позволя да се мотаеш с него?" Каза майката на Джимин.

„Стига де мамо, какво толкова?'

„Какво толкова ли? Изглежда като наркоман!"

„Та той дори не знае какво са наркотици!"

„Не ме интересува."

***

„Тя е тотално против." Чу се гласа на Джимин.

„И какво толкова." Каза друг глас, прекалено непознат.

„Йонги, слушай. Не ме интересува какво мисли тя. Но Сеокджин е на същото мнение. Та Техюнг е добро момче. Какво толкова му има?'

„И аз това казвам!"

***

„Техюнг, какво правиш?" Гласа на Джимин отново прокънтя в съзнанието на Джънгкук. Този път обаче по-слаб, беззащитен.

„Моля те, Тае... Недей!"

„СПРИ!"

„Спри, моля те спри... Защо го правиш?"

„Кои са тези хора? Тае какво става с теб?"

„Не, моля те! Моля, моля, моля, моля те..."

„Спри..."

„Техюнг... ти кървиш..."

***

Изведнъж Джънгкук се отдръпна силно от Джимин, карайки малкия да изстене болезнено. Очите им се срещаха. Алфата видя как очите на момчето отново се върнаха в нормалния си цвят. Русокоското дишаше тежко, личеше му че се опитваше да асимилира какво се случваше. Джънгкук се опита да се изправи, незнайно как краката и ръцете му се бяха разтреперили. Какво бе това? Какво бе поел от това момче?

-Какво правиш? – Попита Джимин, жалко подобие на глас изтръгвайки се от устата му. Очите му сълзяха, но той сякаш не знаеше какво се бе случило. Погледа му бе забит в Джънгкук, но русокоското дори не реагираше както алфата би очаквал. А от друга страна Джимин се чувстваше толкова спокоен, колкото не можеше да си представи. Сякаш цялото напрежение бе изчезнало, спомените сакаш бяха извлечени от него, оставайки го да диша. Едвам асимилираше какво става около него, но поне бе спокоен. Поне. Пред него Джънгкук го гледаше с широко отворени очи, сякаш гледаше призрак. Какво правеше на пода пред него? Какво правеше в къщата? – Джънгкук?

-Какво? – Попита алфата, объркването ставайки все по голямо и по-голямо. Сякаш съзнанието му бе замъглено, като мъглата в гората, тежка и непрогледна. Кук се изправи обратно на крака, едва задържайки се изправен. Пред него Джимин го погледна подозрително, преди да се изправи и той. Очите им се срещаха, но русокоското не направи опит да отдели погледа си, както правеше в последните два дни, а напротив. Дори без да потрепне, погледа му се свали надолу, проследявайки белега отдясно, толкова бавно, толкова очевидно, сякаш не го бе виждал. Кук проследи движенията на очите му, търсеше някаква емоция на лицето му. Но не откри нищо, сякаш лицето на Джимин бе изваяно от порцелан, безчувстеността отразена в него.

Да не би това да се дължеше на факта че Джънгкук го докосна? Какво трябваше да направи сега? Чувстваше се толкова гневен, толкова ядосан, но като че ли аурата му бе притъпена, дори повече. Сякаш я нямаше. А това го докарваше от вътрешен бяс. Бяс който не можеше да извади наяве, сякаш бе залят от вълна спокойствие. Това ли бе направила омегата? Бе му отнела способостта да подчинява? Усещаше как несъзнателно ноктите на ръцете му се забиваха в дланите му, яростта завземайки го малко по малко.

Докато не го докосна отново.

Или по-скоро докато Джимин не положи ръка на лицето му.

Дланта му беше топла, а това което се случи след кокосването - нереално. Изведнъж Кук усети как бива залят от огромна вълна емоции, кои от кои по-странни, но най-вече от собствения си гняв. Алфата трепна, а Джимин отдели ръката си като опарен, объркване изписвайки се на лицето му.

-Какво правиш по дяволите? – Извика той и се дръпна назад, рамото удряйки се леко във вратата. Погледа на омегата бе объркан, отново. Сякаш всичко до този момент бе спряло. Сякаш времето бе на пауза. А сега всичко бе започнало отново. Съзнанието му бе чисто, усещаше как около него всичко стана нормално, както преди. С едно изключение. Можеше да чуе пределно ясно туптежа на сърцето на Джимин, дори без да се заслуша. Пред него русокоското го гледаше в шок. Дали бе усетил същото? Джимин премигна, преди да се пресегне и да вземе едното от кафетата, бутайки го в ръцете на Джънгкук. – Заповядай.

След което грабна своето и зае мястото си пред Джин, обърнал изцяло гръб на Джънгкук. Омегата вдиша бавно и издиша, повтаряйки отново и отново. Опита се да си спомни какво се бе случило преди малко, преди да се осъзнае как е поставил ръка върху този запечатващ се белег. Но не можеше да си спомни нищо. Единственото доказателство че нещо се бе случило, бе факта че кафето му бе студено, а той усещаше силните туптежи на сърцето си, придружени от втори.

Това го доведе до една мисъл. Мисъл която бе прекалено страшна за него, особено сега, особено тук.

Той бе омега, той бе свръхестествено същество. А току що бе направил контакт с друг. Контакт който прекалено много приличаше на обвързване. Самата мисъл го накара да потрепери от ужас. Ако наистина се бе обвързал с обикновен човек, това означаваше, че ако някога намери алфа или бета която да го заклейми... Това означаваше че Джънгкук щеше да умре.

Не бе задължително. Но вероятността бе плашеща.

Какво бе направил?

Зад него Кук седна обратно на фонтьойла, ръката му проправяйки си път до гърдите му. Усещаше сърцебиенето си, усещаше и това на Джимин. Погледна към русокоското, преди да се подсмихне и да отпие от студеното кафе. Развоя на събитията бе неочакван, но бе приветстван.

Оставаха само два въпроса. Дали Джимин в скоро време щеше да осъзнае какво бе поканил в дома си. И кой точно бе този Техюнг?

***

Джимин усети как леглото се размърда, но в началото не му отдаде особено внимание, преди да усети побутване. Едно, още едно. Докато най-сетне това което го буташе не го ощипа силно. Русокосия изстена в просъница и бързо отвори очи, само и само да се взре в тези на Джин, които бяха отворени, показвайки на малкия че приятел му бе буден.

-Джин? – Първите му думи бяха някак заспали, и то с причина, но след няколко секунди момчето се усети и бързо вдигна глава. – Господи Джин!

Джимин се изправи, веднага започвайки да опипва лицето на приятеля си в опит да намери каквато и да е индикация за температура, но момчето изглеждаше добре. Джин само се засмя и хвана ръката на приятеля си, сваляйки я от лицето си за да може да погледне момчето.

-Какво правиш? –Попита го той. Джимин се отдръпна леко. Джин нямаше температура. Беше си много добре даже.

-Нямаш температура. – Каза русокоското, спечелвайки си леко изпуфтяване, което показваше на малкия, че Джин определено май не схващаше ситуацията. – Както и да е, искам да изпиеш това.

-Какво е това? – Попита го брюнета, проследявайки как Джимин се протегна до себе си, взимайки шише с вода и хапче, подавайки му ги. – За какво?

-За да не настинеш, така или иначе. – Каза момчето, преди да срещне обърканото изражение на приятеля си. – За редуциране на температурата, общо взето за да не за разболееш допълнително—

-Чакай малко. – Спря го Сеокджин надигайки ръка в знак. Джимин остана с ръце протегнати напред. Приятеля му все още го гледаше объркано. – За какво да ми за Бога?

-Защото беше изпаднал в хипотермия! – Каза русокоското, тон по-силен от обичайния. Джин продължаваше да го гледа в недоумение. – Нищо ли не помниш?

-Нямам си представа за какво говориш Джимини. – Сеокджин се изправи внимателно в седнало положение, но поемайки подадената му вода и хапче от момчето до него.

-Джин. – Започна по-малкия внимателно, чудейки се от къде да започне. Дали ако кажеше всичко както си бе... Дали Джин щеше да му се сърди, да му се обиди, че го е забравил. Но нямаше как да обясни всичко. Не трябваше да го лъже. – Ти.... Намерихме те в покрайнините на гората, студен, измръзнал... Бях се уплашил толкова много. Господи Джин, толкова ме уплаши!

-За какво говориш?

-Когато отидохме в гората... Когато онова нещо ни нападна... Аз просто те изгубих! – Джимин говореше бързо, спомени леейки се в съзнанието му безспир, припомняйки си всеки един детайл. – Ти, ти изчезна, а аз...Аз, той... Не знам къде бях, какво правих, но се събудих и срещнах онова момче, после Джун и другия и не знам какво стана—

-Джимин? – Сеокджин протегна ръце напред, взимайки тези на приятеля си, придърпвайки го близо до себе си.

-После всичко изведнъж се появи в съзнанието ми, прясно и болезнено. Върнах се обратно и... Ако не беше Джънгкук, надали щях да те намеря.

-Джънг—? Кой? Джънгкук ли?

-Щеше да умреш! – Каза тихичко Джимин. – Доведохме те тук и те сгряхме... Дори не знам какво щях да правя...

Джин просто го притисна по-близо до себе си, опирайки брадичката си на косата на момчето. Джимин се опитваше да успокои накъсаното си дишане. Не стигаше че сърцето му препускаше по-откачено от когато и да било, но и втория туптеж който усещаше беше непоносим за него. Сякаш сърцето му натежаваше двойно и тройно, по някаква причина му ставаше все по-трудно да диша. Защо? Наистина ли се бе обвързал с Джънгкук? Какво щеше да прави сега? Не искаше това, беше го страх. Това момче бе опасно, наистина бе. Но и бе в опасност. Какво щеше да стане сега? Та той живееше в този град? Ами ако Намджун го надушеше? Ако надушеше, че мириса на Джимин се носи от някакъв обикновен човек? Независимо какво си, бета или алфа, усетиш ли подобна миризма от човек...

Джимин потрепери от мисълта. Станаха толкова много неща за толкова малко време. Дори не знаеше как така още е жив и диша. Можеше ли да се върне обратно? Ако избяга? Да се върне обратно в Сеул с Джин? Не му пукаше за родителите му, какво ще направят. Той бе пълнолетен, можеше да се махне. Но това значеше да остави този Дънгкук тук, на произвола на съдбата...

На кого му пукаше?

-По добре ли си? – Попита го Сеокджин, ръката му погалвайки русите коси на по-малкия, който надигна глава. Джин му се усмихна, преди да сложи ръка на устата си и да кихне. – Мамка му.

-Сега вярваш ли ми? – Попита го Джимин с малка усмивка, хьонга му кимайки примирено, преди и той да се усмихне. Русокоското си пое дълбоко въздух, преди отново да прегърне Сеокджин.

За малко не изгуби най-добрия си приятел. Имаше само един изход от ситуацията, и тя бе да накара Джин да си отиде у дома.

***

Мисля, че тази книга вече официално навърши 3 години, май? Нз, някъде там. Така че, ура за мен и умрялото ми ъпдейтване, йей!