Бележка: Написаното с курсив, е спомен, който Джимин все още не може да осъзнае дали е било сън или истинско преживяване, защото с времето става все по-мътен.

И както споменах в предишния ъпдейт, тук има промени.😂😂 Enjoy them yet again.✨✨

***

-Какво искаш? – Намджун въздъхна и надигна поглед виновно. Не знаеше как Хосок успяваше всеки път да го накара да се чувства виновен, но истинината бе, че той бе виновника за ситуацията в която се намираха.

-Искам да се разделиш със Уонхо. – Каза категорично Джун и направи няколко крачки напред, които веднага бяха последвани от отстъпването на другото момче. Беше очевидно че Хосеок не искаше да бъде близо до него. И макар и Намджун да бе наясно защо, все още не можеше да го преглътне.

-Много добре знаеш, че няма да го направя.

-Защо се инатиш? - Попита го розавокосия и се приближи отново, този път успявайки да хване ръката му и да го придърпа близо до себе си, допирайки телата им заедно, движение което накара Хосок яростно да се отблъсне назад, но не му се получи. Ръката на Джун стискаше неговата силно. – Защо позволяваш на това животно да се отнася по този начин с теб?

-Не е по-различно от начина по който ти се отнасяше с мен! – Изсъска му Хосок, опитвайки се да не изглежда много наежен, защото хората наоколо започваха да им хвърлят любопитни погледи, бивайки вътре в закусвалнята в която работеше по-малкия. Пъстрокоското се опита да се успокои и продължи да говори с тих и настоятелен глас. – Не разбирам защо си дошъл. На работа съм, моля те, разкарай се.

-Не и докато не ми обещаеш че повече няма да се виждаш с това животно.

-Не разбираш ли, че нямам никакво намерение да те слушам? – Продължи да шепне момчето, ръката му все още извивайки се в опит да се отскубне от бетата.- Няма да направя нищо, защото вече ми причини достатъчно!

-Защо продължаваш да се самонараняваш?

-Защото съм мазохист! – Почти извика Хосок, провличайки вниманието на половината закусвалня и за жалост на шефа си, който седеше и пушеше накрая на стаята. Момчето изпсува на ум, отделяйки се от Намджун, стискайки зъби когато мина покрай шефа си по пътя към стаята за персонала, мъжа следвайки го. Намджун се намуси и бе на път да излезе, когато чу вик. Естествено бе единствения който можеше да чуе това което идваше от мястото в което Хосок току-що бе влязъл, заради слуха който притежаваше. Може би това бе малкото което му остана, защото той веднага се засили към стаичката за персонала и рязко и с трясък отвори вратата, заварвайки Хосок на пода, мъжа над него надигнал ръка, един от парцалите яростно стиснат в нея. Няколко секунди бяха нужни на Намджун. Розавокосия хвана очевидно дебелия и тежък мъж, повдигайки го без усилие и го изхвърли през вратата на средата на закусвалнята. Всичките клиенти рязко се изправиха, уплашено вглеждайки се в падналия на земята собственик и бесния Намджун, който излизаше от стаята, хванал Хосок за ръка, чието лице бе разкървавено. Пусна ръката му и клекна над мъжа, зъбите му стиснати, изсъсквайки думите си.

-Изчадие, това ли са ти маниерите на работа. Да биеш работниците си? Ами ако аз те пребия? А? На кой ще му пука, а? – Очите му зашариха, виждайки персонала на заведението как се бяха показали всички, гледайки сцената която се развиваше, но не се намесваха. – Дали чистачката ще посмее да те защити, дали готвача ще се застъпи за теб? Не мисля!

Мъжа отдолу бе замръзнал на място, определено шашардисан от това което му се случваше. Ръката на Намджун си бе проправила път до дебелата му шия, започвайки да стиска силно. Но не се чу никакъв звук. Дори Хосок бе замрял от учудване. Другата му ръка грабна дръжката на парцала който все още бе в ръката му и го изтръгна от хватката му, оглеждайки прекършения и, леко окървавен край. Всичко в него кипна, Пусна дръжката и започна да налага юмрук след юмрук по лицето на собственика.

-Харесва ли ти? О, това е само за днес. Да ти дам ли да вкусиш от това което си му причинявал дневно? А? – Извика Джун, но спря за миг, когато чу леко тупване. Обърна се назад и видя Хосок, който бе паднал на колене, от едната страна на челото му стичайки се обилно количество кръв, което вече бе покапало по бялата му риза. Това обаче само накара Намджун да се вбеси повече. Погледна надолу и каза през зъби. – Ако разбера, че си му посегнал отново или ако го уволниш, ако само чуя оплакване от тази закусвалня, ще се върна... Не знам какво ще ти сторя, но няма да е нищо приятно.

След което стана и отиде при Хосок, помагайки му да стане от земята, момчето вече хлипайки и започна да го води към изхода. Преди да излязат се обърна назад и погледна собственика, който започваше да се изправя.

-Нямаш нищо против Хосок да излезе за да отиде в болницата за да му помогнат за това което му причини, нали? – Каза през зъби Джун. – Ако не искаш естествено да докладвам и на полицията.

Мъжа закима, което само му позволи да задърпа момчето навън. Хосок мълчеше през цялото време през което се придвижваха по празните улици. Едно беше хубаво в това градче. Улиците почти винаги бяха пусти. След няколко минути, Намджун го издърпа на една пейка, скрита зад храсти и повдигна косата му за да види раната. Потръпна. Извади малката кърпичка от Джоба на Хосок и започна да попива кръвта по челото му. Момчетата мълчаха дълго време, докато Намджун почистваше лицето му, но за съжаление кървенето не изглеждаше да спира. Извади и втората кърпичка и я постави над раната.

-Не мога да отида в болницата. – Каза Хосок най-накрая, отбягвайки очите на Намджун.

-Защо? – Попита го розавокосия, докато се опитваше да закрепи кърпичката на главата му. Хосок продължаваше да мълчи. Джун не знаеше какво да мисли. Това бяха толкова различни сигнали за последните десет минути. Караше се с него, след което стискаше ръката му, сякаш живота му зависеше от него.

-Просто не мога. – Дойде отговора. – Не мога.

Тогава Намджун се реши да направи нещо, което вероятно щеше да му струва някоя ръка, но знаеше пре добре, че Уонхо го беше страх от него.

-Идваш у нас.

-Не, не може.

-Не ми пука какво мислиш. Ако се притесняваш за онова копеле, няма да го видиш в следващите дни. Ишин го завлече в гората.

-Но—

-Не приемам възражения Хоби. Хайде. – Каза бетата и се изправи, захващайки ръката му наново, само за да тя да бъде дръпната с всичка сила. Намджун знаеше какво да очаква в такива моменти, затова отново клекна пред момчето. – Разбираш ли в каква ситуация се намираш?

-Аз ли? – Попита момчето, не поглеждайки напред към Джун, защото не искаше да си припомня спомените които тези две очи носеха. – Мисля, че аз съм единствения който си е намерил мястото в този град.

Бетата замълча за миг, преди да грабне ръката и да разкрие посинената и издрана китка. В мига в който очите на Хосок я видяха, момчето потрепна. Не защото бе отвратен или изплашен от това което му бе причинил Уонхо, а от факта, че посинената му китка в ръката на Намджун беше отвратително потресаваща гледка за него. Видеше ли това, знаеше, че ще има кошмари, освен ако нямаше кой да го разсее.

-Защо си мислиш имам тези синини? – Попита той, в опит веднъж и завинаги да се разбере с Джун.

-Защото живееш с чудовище—

-Защото не искам да те помня. – Каза пъстрокоското, след което го погледна в очите. – Искам не само да заменя добрите спомени с теб, като се влюбя в него. Но искам да изтрия и лошите спомени също. Не искам да поглеждам някоя синина и да си спомням за това което ти ми причини. Искам да те забравя и в добро и в болка.

Намджун отдръпна главата си назад и се засмя саркастично. Хосок говореше глупости, такива каквито само той можеше да измисли. Палците му започнаха да галят бавно синините по ръцете на момчето, карайки го да потрепва всеки път в който преминеха от там.

-Дори не знаеш какво говориш.

-Напротив знам. – Сепна се Хосок, дърпайки най-накрая ръката си от хватката на Намджун. Макар и краката му да трепереха, момчето се изправи, стискайки дланите си в юмрук, ноктите му забивайки се в кожата, но това нямаше особено значение сега. Всичко в него бе една мешаница от емоции, които искаше да забрави, колкото се можеше по-бързо. Яда в него бълбукаше, готов да изригне. Щеше да стане същото както преди години. Но не знаеше с какви последици щеше да се измъкне от този скандал. – Искам да заменя всеки един момент с теб, искам да пренапиша всяка една емоция в себе си. Искам да замъгля всеки един спомен. И ако това означава да се подложа на каквото ти ме подложи, с удоволствие ще го направя, само и само за да не мога да виждам лицето ти когато си спомням за това.

-Хо—

-Нямам нужда от теб.

***

Джимин се опита да отвори очите си, трудно, клепачите му сякаш залепени един за друг. Странното бе обаче, че главата му не го болеше. Беше лека, сякаш се бе наспал за пръв път откакто бе дошъл в този град. Размести тялото си в опит да се протегне, но нещо тежко, точно върху него му попречи да помръдне. Опита се да се надигне, но не му се получаваше. Сякаш нещо го притискаше надолу към матрака... Матрак? Може би това му бе достатъчно за да се изправи със все сила, отваряйки очите си мигновено. Нямаше никого в... стаята? Джимин се огледа около себе си. Наистина реално се намираше в стая, доста голяма и доста прашасала. Беше пуста с изключение на леглото на което се намираше и едно кресло обърнато с гърба си към Джимин на него сякаш седейки някой, до него бутилка и книга. Русокосия не знаеше до колко трябваше да се изплаши от ситуацията в която се намираше, но може би трябваше да забележи по-рано че не беше сам. Дори сега като се загледаше, можеше да види съвсем малка част от главата на седящия, ръката на която се бе подпрял, как бе прекръстил крака. Бутилката до крака на стола бе наполовина празна, а книгата бе с намачкани листа. Момчето не знаеше колко шум е вдигнало със събуждането си, но изглежда човека може би спеше. Очите на Джимин обходиха внимателно стаята, търсейки къде е вратата. А да, бе отдясно, леко открехната. Омегата се надигна от леглото и внимателно отпусна краката си на пода. Опита се да стане и да се придвижи възможно най-безшумно. Чувстваше се нереално и объркано, но не изпитваше страх. Чувстваше се по-буден от всякога, по-съобразителен, сякаш нямаше от какво да се страхува. Колко ли време е спал? Какво се бе случило? Не можеше да си спомни причината поради която се бе озовал тук. Какво щеше да прави? Ами ако бе отвлечен? Отвлечен ли бе наистина? Трябваше ли да бяга? Инстинкта му за самосъхранение бе изключил. Имаше чувството, че е в безопасност, сякаш бе у дома.

Но точно това не му харесваше.

Главата му отново се изви по посока на креслото, заради лекия шум. Очите му погледнаха отпуснатата ръка, която се намираше провесена от облегалката. Ръката бе млада, значи пред него трябваше да има млад човек. Това не успокои омегата, но нещо вътре в него го приканваше да се приближи и да види кой бе този, който го караше да се чувства толкова спокойно. Направи една малка крачка. Но не към вратата, както трябваше, а към креслото. Можеше да чуе как човека дишаше спокойно и равномерно, което означаваше, че може би спеше. Омегата направи още една крачка, преди да замре. Спи, друг път. Тялото на креслото се раздвижи, момчето видя как ръцете му се опънаха, преди човека да се изправи.

Тялото на Джимин замръзна на място. Не можеше да отдели погледа си от момчето пред него. А най-странното бе, че нямаше намерението да бяга, не намираше смисъл, макар и да бе очевидно, че трябваше да се разкара. Човека се обърна назад, извивайки глава настрани и впивайки заинтересован поглед в омегата.

О, това бе... Кой бе този?

Джимин имаше усещането, че го познава, че трябва да го познава, но не можеше да се сети. Сякаш получаваше дежа-ву. Знаеше че го е виждал някъде. Лицето му бе познато, като че от снимка. Бегли спомени преминаха през съзнанието му, но нищо особено не излезе на преден план. А каквото можеше да си спомни, бе мътно, сиво. Дори сега се чувстваше, че е под вода. Момчето пред него започна да пристъпва към Джимин, карайки го да иска да побегне, но в същото време усещайки, че трябва да остане там. Имаше нещо наоколо, в това момче, което му обещаваше покой. Атмосферата бе толкова лека, толкова спокойна. Караше всичко в омегата да се успокоява, бе като рай след всичките тези тежки дни, изпълнени с дразнения, тъга, гняв и непознати. Наистина всичко около него сякаш му шепнеше внимателно, сякаш го убеждаваше, че е неговото безопасно място. Човека наново направи крачка напред, след което отново и отново, докато не се озова пред Джимин, сякаш за част от секундата, макар и момчето да го бе наблюдавало повече от няколко минути. Лицето на непознатия... Виждаше ли го? Когато беше по-далече, сякаш бе по-ясно. А сега. Сега бе толкова мътно, колкото и всичко наоколо.

Да не би да бе дрогиран?

-Колко глупаво момче. – Каза каза човека пред него и протегна ръка напред. Омегата си помисли да я избегне, но тънкото гласче в него го успокояваше и увещаваше, че всичко ще е наред. Затова, дори когато студените пръсти на човека докоснаха лицето му, Джимин не се отдръпна, а продължи да наблюдава размитото лице пред очите си. Ръката му се стрелна нагоре, за да провери дали случайно нямаше сълзи в очите си, които да му пречат. Но там нямаше нищо. Дори преди ръката му да падне до тялото му, бе сграбчена от непознатия, който се приближи още повече, вече допирайки тялото си до това на момчето. Джимин усети как ръката му се промъква зад него по гърба му и го притиска близко. Усещаше и мириса му. Толкова необичаен, като на дива местност, горски мирис, планински вятър. Изведнъж усети всичко около него как започва да се върти, само човека който го държеше сякаш бе единствения който можеше да го задържи на крака, защото главата му започваше да се замайва. – Погледни ме.

Гласа бе мек и все пак строг. Омегата имаше навика да свързва гласа с лицето, но сега, когато лицето бе замъглено, а гласа някак си отдалечен, всичко бе наистина нереално. Джимин си пое дълбоко въздух, както правеше когато се успокояваше. Но смешното бе, че нямаше защо да се успокоява, когато тялото му само се отпускаше в ръцете на непознатия.

-Какво става? Кой си ти?- Попита момчето, думите му сами излизайки от устата му. Омегата имаше чувството, че няма господство над думите си. Те излизаха, дори преди да си помисли да ги спре.

-Погледни ме. – Каза момчето отново, глава му отново далечен, но разбираем. Джимин присви очи, в опит да фокусира лицето му, но то оставаше все така замъглено. Каквото и да правеше, просто не можеше да види това лице. В главата му се въртяха какви ли не мисли и въпроси, но сякаш най-важното в момента бе факта, че не можеше да разпознае човека, който му гпвпреше.

-Не мога. – Прошепна момчето, очите му насълзявайки се отпитите и карайки го да премигне няколко пъти, преди да вдигне ръце и да разтърка очите си. Но нямаше ефект. По-скоро измори очите си, които започнаха да натежават. – Всичко е толкова мътно.

Човека хванал го, започна да приближава лицето си все повече и повече до това на Джимин, карайки го притеснено да отмести глава настрани, докато не усети топъл дъх на ухото си, който караше кожата му да настръхва с всяко негово издишване.

-Какво—

-Бягай. – Каза му гласа и го пусна, на мига побутвайки го към вратата. Омегата усети как в миг тялото му бива обзето от паника, която го заля като лавина и в мига в който намери вратата с поглед, хукна към нея, подчинявайки се на казаното, без дори да си помисля да погледне назад. Ръцете му удариха вратата и я отвориха с все сила. Огледа се и бързо слезе по стълбите на очевидно голямата къща и излетя през входната врата, озовавайки се в самия край на града, гората заплашително разпростирайки се зад къщата от която тъкмо бе излязъл. Огледа се. Не знаеше на къде да върви, но бивайки в края на шибания град, това означаваше, че ако ходеше навътре, щеше да стигне до центъра. Дано тази логика бе приложима. Закрачи нервно, опитвайки се да събере мислите си, които по някаква причина не можеха да се задържат в главата му сякаш бе... дрогиран. Сърцето му се разби като откачено. Ами ако го бяха дрогирали и... Устата му пресъхна. Какво се бе случило? Какво реално можеше да се е случило? Дори не искаше и да си го помисли! Пое си дълбоко въздух и спря за миг, опитвайки се да събере мислите си, но не му се получаваше. Надигна глава и се огледа около себе си. Беше на непозната улица, на няколко пресечки от мястото от което бе избягал току-що. Какво му оставаше да прави? Да пита за посоки? Но улицата бе пуста. Ако само можеше да види...

И точно тогава бе, когато тази бодрост, която до сега изпълваше тялото на омегата изведнъж започна да се пропуква със все сила. Иззад нея се стекоха всичкото това притеснение, умора, страх, съмнение, започвайки да си правят игрички със съзнанието на момчето.

Защо бе толкова изморен? Къде се намираше? Това сън ли бе?

Джимин премести погледа си от земята, опитвайки се да не падне и заспи тук и сега. И точно тогава се озова лице в лице с Текуон. Момчето бе застанало точно в края на тротоара, гледайки го, очите му не напускайки Джимин, който за секунда се стресна от този поглед. Но точно след няколко секунди погледа на Текуон се отдели и погледна зад омегата, погледа му помръквайки.

-Къде беше? – Обърна се Текуон, Джимин почти сигурен че не говорят на него, защото този човек го бе виждал само веднъж, но след като никой не отговори, русокосия надигна очи, само за да срещне катранено черните на Текуон, осъзнавайки, че той трябваше да отговори.

-Аз...

Този въпрос изненада Джимин. Усещаше как атмосферата отново го затискаше, караше го да му се повдига. И сега какво? Какво щеше да прави? Усещаше как въздуха му започва да напуска белите му дробове, карайки главата му да се замайва. Имаше нещо тук. Онова нещо бе наоколо. Точно сега ли?

-Не знам...

Джимин отмести поглед и започна да върви напред, подминавайки Текуон, с бърза крачка отдалечавайки се от него, защото имаше нужда да изчезне. Чу се вик зад него, придружен от бързи стъпки, докато на рамото на Джимин не бе поставена ръка. В този момент омегата усети как щеше да се свлече всеки миг и отново да изпадне в безсъзнание. Как можеше за по-малко от половин час от както се бе събудил бодър, макар и на непознато място и незнайно защо, но сега имаше чувството че ще припадне. Краката му мигновено се подкосиха и Джимин усети как коленете му се забиват в земята, джижението му последвайки от няколко притеснени думи, преди ръката на рамото му да стане още по-тежка, карайки русокосия да разтръска рамото си, махайки ръката от него, същевременно махайки и тежестта от плещите си. Главата му се успокои, но чувството на гадене все още бе там. Пое си няколко дълбоки глъдки въздух, малко по малко вдишвайки и издишвайки по този начин успокоявайки откачените си нерви. Главата му стоеше наведене, очите му плътно притиснати, ръцете му стиснали в юмруци плата на якето му.

Минута, две, три и вече можеше да диша спокойно, но вече усещаше колко бе изморен, сякаш бодростта когато се бе събудил е била просто измамност.

***

-Добре ли си? – Чу глас зад себе си, карайки го да се оттърси от състоянието в което бе изпаднал. Надигна изплашено глава и веднага срещна топлите очи на Намджун, който се бе надвесил над него. Веднага след като направиха очен контакт, по-големия се усмихна и въздъхна тежко, преди да положи и другата си ръка върху рамото на Джимн, разтръсвайки момчето леко, засмивайки се. – Къде беше през цялото това време?

На русокосия му трябваха само няколко секунди докато се усетикой седи пред него, преди да протегне ръце, хващайки черната блуза на Джун, дърпайки го по-близо, преди да прошепне в ухото му, думите му треперейки.

-Това нещо е тук. Онова—

-Джимин, за какво говориш? – Попита розавокосия, лицето му на мига придобило сериозно изражение.

-Тук има алфа Джун... Тук е. – При тези му думи, по-големия долепи ръка на челото на Джимин, проверявайки за температура, но преди да каже каквото и да е, момчето отмести ръката му, започвайки да го убеждава отново. – Не съм луд хьонг. Повярвай ми—

-Не съм казал че си луд. – Каза розавокосия сриозно, след което се изправи и позицията в която се намираха на мига напомни на Джимин за първата им среща. Русокосия пое подадената му ръка и Намджун го изтегли от земята, след което веднага балансирайки тялото му, особено когато Джимин отново залитна. По-големия го хвана през ханша и го прудърпа до тялото си, позволявайки на момчето да се захване за раменете му, държейки се изправено. Усещаше как трепери и имаше защо. – По добре ли си?

-Аз... Къде съм? Къде е онова момче?

-Кой? – Попита Джун.

-За този Текуон и... Имаше едно момче в онази къща, беше толкова познато... Къде са?

-За какво говориш? – Мозъка на Джун заработи на пълни обороти, но не знаеше какво да каже. – Нямаше никого при теб.

-Какво? – Каза Джимин объркано. Какво имаше в предвид, че нямаше друг освен него. И дори когато се огледа, все още не можеше да си обясни защо бе сам. – Колко бързо...

-Бързо ли? – Каза Намджун притеснено, след което въздъхна, привличайки вниманието на Джимин, който се отдели от странно комфортната позиция в която Джунг го държеше изправен и го погледна сереизоно.

-Какво искаш да кажеш?

-Нищо, нека те заведем у дома. – Отговори му розавокосия и се отдели от него, подхващайки го и започвайки да ходи в предполагаемата посока към дома на Джимин.

-Хьонг. – Промърмори недоволни Джимин, давайки на Намджун да разбере, че няма да му се размине без да отговори. – Какво стана? Къде е онова момче? Какво се случва тук?

Джун продължаваше да върви без да отговори. Дори след като пресякоха няколко улици и квартала започна да бъде разпознаваем за Джимин, малкия не се бе отказал от това да врънка, независимо че главоболието му отново се завръщаше.

-Слушай. – Каза най-сетне розавокосия, спорайки и поглеждайки обратнов очите на Джимн. Не можа да откъсне поглед от очите на момчето. Езика му навлажни устните му, преди да проговори отново. – Аз не усещам нищо. Минавах и те заварих на средата на улицата, изпаднал в паника.

-Моля?

-Джимин, ти беше... Всъщност ти сякаш не беше в съзнание. Ти беше буден, но не отговаряше, сякаш беше в транс. Не знам какво си видял или не—

-Какво говориш?

-Не можах да те свестя в продължение на повече от половин час. – При тези думи Джимин настръхна. Какво се случваше с него? Какво се случваше тези дни. Постоянно беше под някаквп напрежение и сякаш губеше себе си. Постоянно беше в някакво необяснимо депресирано състояние, постоянно не се чувстваше добре, не можеше да спи, губеха му се фрагменти от спомените, припадаше. Момчето зарови пръсти в косите си, подпирайки леко глава в гърдите на по-виското момче.

-Откачам...

***

-За какво беше този цирк? – Попита Джънгкук, докато вървеше напред, на лицето му все още седейки замислено изражение, а след него Текуон вървеше с досада, вече от няколко минути опитвайки се да запали цигарата си, преди нервно да я смачка и захвърли настрани. – Спокойно де.

-Ще вземе някой ден да умре. Ще вземеш да го убиеш.

-Не. – Каза Кук, завъртайки се на пръсти и вглеждайки се в раздразненото чернокосо момче. – Защо да го убивам?

-Не контрилираш тази аура. Можеше да убиеш момчето, ако беше останал там. – Промърмори Текуон, отделяйки погледа си от този на алфата.

-Имаш смелост. – Каза усмихнато Джънгкук, след което продължи по пътя си, отново следван от чернокосия. – Видя ли очите му? Толкова интересен цвят...

***

Погледа на Джимин бе забит в една точка. Навън започваше да става все по-тъмно и по-тъмно, но русокосия не искаше да се прибира все още. Телефона му не бе спрял да звъни цял ден, но момчето бе изключил звука му. Не знаеше какво можеше да очаква от родителите си, но честно? Не се интересуваше. Целия му ден бе изпълнен от въпрос след въпрос, на които просто нямаше отговор. Започваше да се чуди дали изобщо да се надява че някога ще разбере каквото и да е. Отпусна се назад, полагайки глава на тревата. Вечерите бяха поносими, нито топли, нито студени.

А що се отнасяше до това къде беше. Джимин се намираше на малка тревна площ в градската градинка която бе на една пряка от къщата му. Но той не искаше да се връща там. Знаеше че ще си го отнесе и просто искаше да избяга някъде. Но за съжаление нямаше къде. Нямаше приятел в този град, а единствения който можеше да нарече нещо като приятел бе Намджун, който се беше прибрал бързо, оставяйки Джимин сам с молбата да не ходи никъде, а да се прибира. Беше повече от ясно, че Джимин не го бе послушал. Беше стоял една камара време с главата надолу на една катерушка, докато главата не започна да го боли. След което слезна от нея и се просна на земята, загледан нагоре. Трябваше ли да се върне у дома или... Да остане тук. Главата му се маеше, нещо все още му се губеше.

Телефона му иззвъня за пореден път тази вечер. Джимин с досада го взе, виждайки номера на майка си преди да отговори.

-Къде сте? От вчера се опитвам да се свържа с вас, никой не си вдига телефона! – Извика тя от другата страна на линията, карайки Джимин да отдръпне телефона от ухото си. – Знаеш ли колко се притесних!

-Мамо, моля те, спри. Все едно не съм го правил и преди. – Опита се да каже, но веднага бе прекъснат от нервния глас на жената.

-Добре, че има човек с теб, защото вече щях да съм пратила полицията да те издирва—

-Човек ли? Кой е с мен? – Каза Джимин надигайки съмнително вежда. – Мамо, за какво говориш?

-Я не се прави на удерен, после пак да ми обясняваш колко си самотен. Прекалено ясно видях как Сеокджин дойде, дори се заключихте в стаята ти. Не мога да—

-Джин е идвал? – Каза Джимин с пресъхнало гърло. Дори не си направи труда да доизслуша виковете на майка си, която вече бе повече от бясна, а затвори телефона, проверявайки всички пропуснати повиквания. Но нямаше нито едно от Джин. С треперещи ръце и избистрящо се съзнание той набра номера и зачака. Нищо. Никой не му отговаряше. Никой. Това не бе нормално за Джин. След още един опит, в главата на Джимин изникна спомен. Бялата козина и злобните очи, бягането из гората в опит да се измъкне от този горски демон и... И как за малко да бъде блъснат от кола докато... Докато викаше името на Джин, хванал блузата на непознат човек, чието лице се избистри мигновенно, оставяйки запечатващия се белег в съзнанието на Джимин. Тялото му започваше да трепери от страх, докато той се надигаше и се затича към къщата си. Вятъра свистеше в ушите му, толкова силен и студен, краката му незнайно как потдържайки това темпо. Да, не бе човек, но това не означаваше че е издържлив. Дори не знаеше как треперещото му тяло все още функционираше. Когато стигна пред дома си едвам отвори вратата, преди да връхлети, бързо качвайк се по стълбите, игнорирайки напълно родителите си които искаха обяснение от него. Отвори вратата на стаята си и влезна. Очите му попаднаха на отворения куфар на Сеокджин, така познатите дрехи на по големия бяха размешани, припомняйки на Джимин за предната сутрин в която Джин не знаеше какво да облече. Чашите от кафе бяха на перваза на прозореца, празни, недокоснати. Но нямаше и следа от Джин.

Дъха на Джимин се сепна. Наистина бе изчезнал.

Веднага се втурна, минавайки бързо покрай родителите си и изскочи навън, с всичка сила тичайки към мястото което си спомняше че е бил последно. Улицата до гората. Не знаеше дали трябва да се радва или не че къщата му бе близо до това място. Стъпките му оттекваха в ноща, бързите крачки задъхвайки го все повече и повече. Мина през улицата и без дори да си помисли на какъв риск се излагаше, русокосия навлезе в гората.

***

-Това е толкова шибано. – Изсъска Уонхо, раздразнено стъпвайки върху поредния нисък храст който се изпречваше на пътя му, следвайки Ишин. – Не може ли вече да го обявим за мъртъв? Вече минаха повече от 30 часа.

-Обявяването се прави след 72 час идиот такъв. – Каза нервно чернокосия. Естествено че и на него му бе дотегнало да се мотае из гората, защото наоколо нямаше нищо. Но бе негово задължение да бъде сигурен че няма да има повече инциденти в този раьон.

-Дори не разбирам за какво ни е.

-Помисли малко. – Обърна се Ишин назад, срещайки погледа на Уонхо, кристално ясен. – Това момче, Джимин. Знае за Намджун, за теб, знае и за Текуон. Как мислиш би реагирал ако намери приятеля си мъртъв.

-Нали е обсебен от идеята за Алфата. – Измърмори недоволно Уонхо, но бе бързо прекъснат.

-О, но той не знае кой е той.

-Ами онзи с белега на лицето който го отнесе?

-А ти сигурен ли си че той изобщо е като нас? – Изсъска му яростно Ишин.

-Та той вони на Алфа—

-Да, но много добре знаеш, че може да е нищожно човече с прекалено много власт. Ако е доносник на онзи който те разби в земята, естествено, че ще вони на Алфа.

-Ти просто не искаш да повярваш че има някой по-силен от теб. – Засмя се Уонхо, просто просейки си някой да го удари. Но преди дори Ишин да се ядоса, иззад тях се чу далечен вик, който раздра гората.

-Джин! – Крещеше се, карайки момчетата да се спогледат очудено, преди да се отдъпнат настрани.

-Това е онази откачена омега. – Промърмори Уонхо, дръпвайки се по-назад защото усещаше приближаването на Джимин. Какво го бе прихванало? Нима онзи белязания не бе с него? Какво си мислеше че прави да излиза през ноща в гората, особено сам, когато из нея скитаха вълци и други неща като тях. Всеки бе наясно че освен проклетия вълк Анаю, в гората скитата тонове други бети, които си нямаха алфа и се движеха безнаказано. – Това идиотче ще се убие или ще ни докара до сериозна беля.

-Да, но ако открие изгубения си приятел? – Каза нервно Ишин, виждайки в мрака как Джимин претичва на петнадесетина метра от тях, напълно сляп за факта че до него имаше две дебнещи бети. – Ние не го намираме защото не познаваме миризмата му, а тук вони на какво ли не.

-И какво после, да го млатнем за да забрави? – Каза саркастично Уонхо и се измъкна от сянката на луната, започвайки внимателно но бързо да върви след Джимин, обръщайки внимание на околността във всеки случай да не изпусне някой или нещо.

-Много смешно. Ако го открие си плюем на петите. – Каза ядосано Ишин. Бе достатъчно ядосан че вече толкова време се бемотал из гората. Без резултатно. Идеше му се да счупи най-близкото дърво, но не искаше нови митове за демони да се разнасят из градчето.

-Щом казваш. – Промърмори Уонхо, който се надяваше че малката омега щеше да намери приятелчето си, защото той си имаше по важни неща да прави. Все пак, Хосок го чакаше.

***

Джимин продължаваше да тича и тича. Не смееше да спира, защото не знаеше какво може да има зад него. Гората бе потънала в толкова загадъчната тишийна на нощта. Чуваха се щурци, дори и сова. Нощните обитатели на гората бяха събудени от бързите стъпки, пъхтенията и виковете на Джимин, който вече не знаеше какво да прави. Не усещаше познатата миризма на Джин, този успокояващ мирис. Сърцето му се съсипваше от удари един след друг, размазваше се, но това само го бавеше. Стъпките му бяха леко заглушени от меката влажна почва, листата попадали на земята. Но проклетата гора нямаше нищо общо с това което бе през деня. Дишаше тежко, от устата му излизайки кълба дим, които незнайно как виждаше в проклетата тъма. Защо за бога бе толкова деградирало същество. Де да можеше наистина да вижда всичко пред себе си. Стъпка след стъпка навлизаше в гората. Или излизаше. Дори не знаеше колко навътре в гората се бе набутал. Единственото нещо което имаше значение бе че трябваше да намери Джин, да намери най-добрия си приятел. Не можеше да повярва че подобно нещо му се бе изплъзнало. Какво по дяволите се случваше в този откачен град? Какво го караше да забравя.

О, да. Онова откачено присъствие, което караше сърцето му да тупти толкова бързо, караше го да губи дъха си, както и представа за времето, а вече му ядеше и от паметта. Колко можеше да издържи? Кошмарите го мъчеха, винаги това тежко чувство което го мореше нощ след нощ. Дори светлината на луната бе прекалено тежка на плещите на Джимин, толкова уплашен от всичко.

Но не мина и още двадесет метра, преди да се спъне в нещо, падайки. Щом надигна поглед, веднага осъзна къде се намира. Бе отново на шосето. Бе излязъл от проклетата гора. Ето, дори не знаеше на къде да тича. Разтърси глава и надигна поглед. В какво по дяволите се бе спънал. Изправи се бавно, разтърквайки колената си и се обърна. Беше на средата на улицата, а корените на дърветата разбиваха паважа по крайщата. Къде бе попаднал?

Извади телефона си и набра последния номер. Този на Джин. Какво се очакваше да прави. Той не му отговаряше. Нощта бе потънала в откачена тишийна а Джимин откачаше.

-Какво правиш тук? – Чу глас. Джимин подскочи, толкова стреснат, че телефона му изхвърча от ръката му, падайки на земята, моментално изключвайки. Обърна се бързо, само за да може да застане очи в очи с познато лице и запечатващия се белег. Сърцето му задумка за миг, по-силно от колкото до сега, но по-ритмично, разби се.

-Ти! – Извика гневно, карайки Джънгкук да наклони глава очудено, определено не очаквайки такова посерещане. – Ти, мръсно гадно—

-Оу, оу, оу. Какво си се разгорещил толкова? – Каза и направи няколко крачки към Джимин, който мигновенно остъпи, протягайки ръка напред. – Какво сатва?

-Искаш ли да знаеш? – Почти извика Джимин, след което леко се засмя. Бръкна в джоба си, вадейки портфейла на момчето и мятайки го по него. – Ето това!

-Много си ядосан. – Каза Джънгкук след като го хвана, сякаш думите на Джимин бяха преминали покрай него.

-Мислиш ли? – Каза русокосия, след което се наведе да вдигне телефона си. Само ако се беше счупил. Натисна копчето и телфона светна. Слава богу. Момчето започна да набира отново телефина на Джин, преди за миг да спре. Белега. Не го бе виждал само на снимката в портфейла. Това беше човека с който се бе сблъскал след като бе избягал от гората. – Копеле...

-Какво? – Каза Кук, отново пристъпвайки, този път незабелязано.

-Ти си бил там!

-Къде?

-При гората!? – Каза и надигна поглед. – Видя какво се случи, ти ме спаси от онази кола. И после... и после... – Джимин потръпна, след което набра телефона на Джин отново, слагайки го до ухото си. – По дяволите—

Изведнъж и двамата замлъкнаха. Чуваха мелодия. Мелодия от телефон. Джимин усети как дъха му напуска дробовете. Погледна нагоре към Джънгкук, чиито очи бяха широко отворени, едната от веждите му надигната в подозрение. След което и двамата се обърнаха към посоката от която идваше звука.

-Боже мой! – Издиша Джимин и се втурна, Кук тръгвайки по петите му. Изкачи няколко корена из мътната почва, храстите дерейки дънките и ръцете му, само и само за да замръзне на място. На земята стоеше телефона на Джин, а точно на метър от него бе и самото момче, камерата му разбита до него. – Господи Джин!!

Момчето клекна до приятеля си, треперещите му ръце проправяйки си път до лицето му, усещайки откачената мъртвешка студенина на кожата. Не беше възможно.

-Джин? Джин? – Викаше Джимин, дори не забелязвайки кога Джънгкук бе паднал на колене от другата страна на тялото, ръцете му опирайки се в шията, след което на китката. Джимин следеше действията му, толкова обърващи.

-Има пулс. Но трабва да го стоплим. – Каза той и повдигна по-големия, ръцете на Джимин увисвайки във въздуха, момчето дори не осъзнавайки кога сълзите му бяха потелки.

Какво бе направил?