Джимин се завъртя в леглото си, мислите му реейки се. Усещаше притеснените удари на сърцето си. Какво се бе случило по-точно? Какво го бе издало? Или по-точно, как така Намджун знае? Да не би той да бе като него? Джимин не бе усетил нищичко от него. Не усещаше силна подтисническа аура. Нито каквото и да е друго. Не бе възможно.

Не можеше да заспи, затова изрита завивката си и стана. Погледа му пробяга през стаята му, наполовина пълна, наполовина празна. Имаше още работа. Много работа докато заличи тези стени и направи това място подходящо за него. Джимин разтръска глава и отиде при прозореца, отваряйки го. Пред него се разкри гледка към края на града и планинската гора назад. Точно под прозореца му бе покрива на долния етаж и момчето без много да мисли прекрачи перваза и седна на покрива. Бе необичайно топла нощ. Очите му пошариха наоколо, преди да се съсредоточат върху гората. Сякаш цял ден погледа му биваше привлечен към дърветата, постоянно напомняйки му за гонката и думите на ловеца. Какво му имаше на този град? Изобщо, къде се бе набутал?

Джимин въздъхна и разроши яростно косата си. Едвам дишаше. Усещаше колко му бе трудно да си поема дъх още от сутринта. Беше толкова задушно наоколо, а дори не бе лято. Какво трябваше да значи? Тази тежест наоколо. Беше осезаемо, беше притеснително. Погледна нагоре към небето и към безбройните звезди на нощната шир, над него сякаш наблюдавайки открита галактика. Беше изумително красиво, гледката караше дъха на Джимин да замре за миг. Колкото и ужасно да бе мястото на което се намираше, не можеше да отрече колко бе красиво.

И колко грозен бе той. Думите на Намджун отново се завъртяха в главата му. Той знаеше какъв бе. Той знаеше че Джимин бе омега. Знаеше и това означаваше само едно единствено нещо. Отхвърляне. Бе се сблъсквал с това и бе отхвърлян. Заради това което е. Заради това което никога не е искал да бъде. Не винаги, но почти. Джимин бе горд. Джимин пазеше тайната си, успя да направи така че никой да не може да разбере че е омега. Никой...

До сега.

Какво знаеше Джун? Защо тонът му се бе променил така когато бе казал всичко това накрая? Защо знаеше? Как бе разбрал? За какви диви зверове говореше? Звучеше болно и интригуващо. Обърна поглед назад към стаята си, погледа му заковавайки се на малката хартийка на бюрото му. Беше листчето което Намджун му бе дал с номера си. Джимин се върна обратно в стаята, грабвайки листчето и разтваряйки го, цифрите проличавайки си на лунната светлина. Русокосия въздъхна тежко и извади телефона си, набирайки номера на новия му познат. Какво правеше с живота си? Точно го запазваше, когато сякаш по шега на съдбата, пръста му трепна и попадна на зелената слушалка, набирайки Джун.

-Мамка му! – Изсъска русокосия и веднага прекрати повикването. Сърцето му задумка бясно. – По дяволите Джимин!

Момчето остави телефона на леглото си и се хвърли там, потъвайки в меките завивки. Не му се даде и миг шанс да си затвори очите, когато телефона му звъна, изкарвайки акъла на Джимин, което подскочи от изненада. Ръцете му се докопаха до звънящия телефон и го вдигна, защото нямаше нужда родителите му да бъдат събудени заради силния звук на мелодията.

-Моля!? – Каза злобно и полуизплашено, сърцето му продължавайки да лумка в гърдите му.

-Мислех си че ти искаш да говориш с мен, щом ми звъниш в два през нощта? – Чу се познат глас от другата страна на линията.

-Джун! Аз.. такова—

-Да? – Поинтересува се по-големия.

-Не можех да спя и, просто се мотаех и без да искам те набрах. – заоправдава се Джимин бързо и задъхано, в отговор получавайки само едно леко засмиване.

-Няма нищо, не е като да си ме събудил, честно. – Отговори му се, и Джимин се почувства некомфортно и глупаво.

-Извиня—

-Добре че се обади, че точно си мислех колко съм прецакан че ти нямам номера. – Каза Намджун, след което някъде около него се чу тупване и момчето леко изсъска, карайки Джимин да зададе въпроса си.

-Защо да си—

-Погледни през прозореца. – Каза му Намджун. Русокосия предпазливо се приближи отново до прозореца си, поглеждайки надолу и облещвайки се. Пред къщата му стоеше не кой да е, а самия Джун, ухилен, с телефона на едното му ухо, след което по-малкия чу думите му от телефона си. – Среднощна разходка?

-Се-сериозно ли? – Попита русокосия, макар че идеята му се нравеше и то доста.

-Защо не? Не съм чул да имаш работа. – Самото напомняне накара Джимин да посърне, настроението му напускайки го за момент. – Извинявай, прозвуча грубо...

-Няма нищо, прав си. – Промърмори русокосия и се заоглежда из стаята си. – Ще ми дадеш ли няколко минути, защото не ми се излиза така.

-Вземи си яке. – Посъветва го Намджун и прекъсна обаждането.

Джимин се дръпна назад и се разрови из дрехите си. Какво толкова, щеше да излезе и да се разсее... и да разпита какво точно знае Джун и изобщо как е разбрал. Навлече едни надрани дънки, обувайки вечните черни кубинки, заедно с най-близката блуза и грабна якето, телефона и ключовете си, след което пак се показа на прозореца, очите му срещайки тези на Намджун, който се мотаеше отдолу. Джимин прескочи прозореца, озовавайки се на междинния покрив, привличайки вниманието на розавокосия, който веднага се опули.

-Какво правиш? – Преди дори да се доизкаже, Джимин скочи и се приземи до Джун с малка усмивка. Другия го изгледа учудено, после погледна отворения прозорец, после пак Джимин. – Боже, от втория етаж.

-Какво толкова. – Попита го Джимин и също погледна назад. – Не исках да минавам покрай стаята на нашите, спят много леко, а само ми остава да се разправям с тях.

-Аха. – Отговори Намджун, след което го потупа по рамото, кимвайки му към дърветата до къщата. Джимин мигновено бе обладан от силно притеснение, когато розавокосия изтегли един мотор иззад шубраците, след което подаде едната каска на Джимин. Момчето я прие веднага, защото, о Господи, как искаше да се вози на мотор. Намджун само се усмихна леко и обкрачи мотора, русокосия сядайки зад него, нескопосано поставяйки ръце на рамената му. – Предлагам да ги поставиш тук. – Каза му и хвана ръцете, поставяйки ги около талията си. – Да не паднеш.

След което го запали и потеглиха. Първото нещо което Джимин си помисли бе, че колкото и внимателно и тихо да се бе измъкнал, след като мотора издаде този рев, нямаше начин да не е събудил родителите му. Но в мига в който усети силния вятър, забрави за всичко сякаш за миг. Ръцете му се стегнаха около Намджун, който накара мотора да изреве, фукайки се, след което скоростта се увеличи. Джимин усети как се изпълни с адреналин, студения въздух разбивайки се в тялото му, свистейки в ушите му дори с шлем, въздушната бариера която се създаваше го караше да мисли че всеки момент ще се блъснат в невидима преграда. Очите му зашариха наоколо, предпазени от стъклото на каската. Намираха се по средата на огромно шосе, високи борове и всякакви иглолистни растения извисявайки се с поне десетина метра над тях, създавайки впечатлението че се движат в горски каньон. Усмивката не можеше да напусне лицето на Джимин, карайки го да забрави всичките си притеснения в миг. Поглеждайки нагоре, момчето видя сияйната луна, толкова красива и синистична в същото време. Изглеждаше някак тъжна, на фона на блестящите звезди около нея. Може би защото бе най-близо до Земята, най-близо до този човешки ад? Да, сигурно. Връщайки вниманието си обратно на заобикалящия го пейзаж, Джимин усети как мотора се наклони, Намджун правейки рязък завой, излизайки по големия път, поемайки по малка странична не циментирана пътека през гората. Странно, не помнеше да я е виждал на идване в градчето, но тогава бе толкова разстроен, че не бе обърнал особено внимание на околността. А трябваше. Нали сега това бе дома му. Джимин разтръска глава и се вгледа във видимите дебри на гората, виждайки как множество от обитателите и се плашат от преминаващия мотор. И пак, зашо бяха толкова близо до шосето и пътя? Какво ги плашеше? Какво имаше в гората? Но веднага след като си зададе въпроса се досети за разговора през изминалата привечер, усещайки как тръпки побиват тялото му. Защо Намджун бе навън при тези обстоятелства, особено когато изражението му в закусвалнята бе така уплашено? Но все пак, какво знаеше Джимин за това момче. Само и единствено че Джун знае истината за него. Дали не искаше да поговорят за това? Това ли бе причината да се намират по средата на гората в два и половина през нощта? Не знаеше. Но поне му бе предоставил едно малко провинциално приключение. Мотора отново зави, попадайки на по-тесен циментиран път, който чак сега Джимин осъзна че се виеше до огромно езеро, което отразяваше тъжната светлина на луната, която грееше носталгично на небето и във водата, мястото разкривайки вълшебността си. Намджун отправи мотора към брега, забавайки го, докато не го спря до ниско дървено, рибарска платформа. Момчетата слязоха тихичко и свалиха каските, оставайки ги да висят на самия мотор, Джун потегляйки към дървената платформа над езерото, следван плътно от Джимин. Сега русокосия усещаше отново колко бе топло. Стъпките им отекваха в нощната тишина, обезпокоявана само от щурците и току тям някоя птица. Розавокосия седна на края на платформата, отпускайки краката си надолу, обувките му на сантиметри от водата. Джимин се поколеба, но седна до него, навъсвайки се когато осъзна колко дълги всъщност бяха краката на Джун, осъзнавайки и колко по-високо бе момчето от него.

-Какво ще кажеш? – Попита го Намджун, оглеждайки около себе си, забелязвайки светулки в единия край на езерото, как мижукаха в тъмнината.

-Страхотно е. – Промълви Джимин вдишвайки дълбоко чистия нощен въздух, след което добавяйки. – За човек като мен, прекарал живота си в Сеул, това е просто превъзходно!

-Радвам се да го чуя. – Усмихна се Джун, което накара русокосия да се замисли, за какво го бе довел тук. Нямаше ли да обсъждат това което се бе случило предходната привечер пред закусвалнята. По-големия не проговори, затова Джимин пое нещата в свои ръце.

-От къде разбра че съм омега?

Джун се понамести, определено нервността му усещайки се, ако се съдеше по ръцете в скута му, които трепваха от време на време. Играеше самоуверено, само за да покаже колко е неуверен ли?

-Усетих го. – Отговора накара Джимин да се засмее.

-Омегите нямат мирис. – Отговори му. Нямаше логика в думите му.

-Не, не нямат, но ако никога до сега не си бил до омега, още при първата ти среща с такава веднага ще усетиш какво стои срещу теб.

-Затова ли ме заговори? – Попита го Джимин. Беше му интересно дали бе оценен като човек, или само и единствено като създанието което бе.

-И да и не. – Отговори му Намджун. Отговора не бе задоволяващ, но в момента русокоското искаше да знае нещо далече по-важно от колкото душевната му привлекателност,

-Тогава ти какво си? – Попита го, сепвайки Джун от транса му, главата му извръщайки се към Джимин, който го наблюдаваше с любопитство и капка раздразнение.

-Бета. - Отговора бе кратък и ясен, но остави след себе си дори още повече въпроси от колкото малкия бе очаквал.

-Тогава защо аз не те усетих? – Попита го, кръстосвайки крака. Движението бе уловено в миг от очите на Джун, които веднага се отделиха и се вгледаха в луната.

-Защото в този град е невъзможно да усетиш нещо подобно. – Усмихна му се розавокосия. – Ти си срещал алфи, бета и омеги, знаеш какво да търсиш. Но тук, всяка улика към околните изчезва.

-Какво искаш да кажеш? – Попита притеснено Джимин.

-Аз съм израснал тук, заобиколен от бети дори и алфи, но никога през живота си не съм усещал нито присъствието, нито мириса на една омега. – Каза Намджун и въздъхна, след което обърна поглед към Джимин. – Но ти си нов, а този град притъпява усета на хората които са нови, които не са свикнали с мястото.

-Спри за малко. – Размаха ръце русокосия, опитвайки се да създаде някаква линия на която да раздели цялата безумна информация, преди да надигне глава и да попита. – Какво, искаш да кажеш, че тук има нещо, което ми пречи да усетя кой какво е, но понеже ти си привикнал, аз съм единствения прецакан?

Джун само поклати глава в потвърждение, карайки Джимин да разроши косата си още повече, опитвайки се да осмисли всичко, преди най-лошата идея да пръкне в главата му, карайки сърцето му да задумка бясно.

-Да не искаш да кажеш че това което ми пречи... – Гласа му секна за миг, преглъщайки нервно, след което продължи тихичко, шепнешком дори. – Че това което ми пречи е същата тази тежка... Същата тази тежка аура, която сякаш е надвиснала над това място?

-Да.

-Не ми казвай че—

-Не мога да—

-Алфа. – Каза Джимин монотонно, гласа му затрепервайки за миг. Какво бе това същество което държеше това място под тежките си аури, забравяйки всичко. – Алфа е, нали?

-Тук няма алфи. – Поклати глава Джун. Изказването му остави Джимин зашеметен.

-Моля? – Странен и монотонен смях избяга от устните на Джимин, които бяха извити в невярваща усмивка, думите на Намджун някак си успокоявайки го, но и притеснявайки го още повече. – Няма?

-Не, няма. – Потвърди розавокосия и се обърна обратно към езерото. – Преди е имало, но сега вече няма.

-Но тази аура е—

-Да, това е аурата на тези алфи. – Въздъхна Джун уморено, след което се излегна назад, взирайки се в красивото нощно небе.

-Джун, моля те кажи ми какво става тук... защото се плаша. –Промърмори Джимин, устните му треперейки докато наблюдаваше как другия съзерцава небето.

-Ами... Тук имаше алфи, някъде преди петнайсетина години. – Започна Джун. – Тогава бях на около тринадесет. Всички ги усещахме, но не знаехме кои са. Но знаехме колко са. Бяха четирима. Двама мъже, една жена и едно дете.

-Усещахте ги до толкова? – Каза изумено Джимин.

-Да. Не бяха роднини обаче, затова не можехме да заподозрем някого конкретно. Поне до едно определено време. – След тези си думи, Намджун въздъхна уморено. – После двама от тях изчезнаха, просто така. Жената и единия мъж. Останаха само другия и детето. После и те изчезнаха. Няколко дни по късно, помня че видях толкова много полицейски коли, колкото не бях виждал и по филмите. Бяха строени пред една къща.

Намджун замлъкна отново, ръцете му играейки си с ципа на якето, нервен жест който Джимин не пропусна да забележи. Не го очакваше, затова действието му привлече до толкова вниманието че почти изпусна следващите думи на Джун.

-Разбрахме горе-долу какво се е случило. Единия мъж бе избил семейството, оставяйки само сина си жив, след което и двамата изчезнаха. Навсякъде из градчето имаше обяви от кого да се пазим и кого да търсим. Но никой не потърси.

-Искаш да кажеш, че тук са живели семейство алфи, и никой не е бил способен да каже кои са те? – Каза с треперещ глас Джимин. – Що за побъркано място е това?

Джимин отклони поглед от Намджун и се взря в небето, успокоявайки нервите си. Опитваше се да гледа от добрата страна на историята. Сега тук нямаше алфи. Това бе остатъчна аура... Остатъчна зла аура. Но нямаше никой.

-Поне това. – Промърмори Джимин, привидно успокоен, но след това един въпрос се заигра в съзнанието му и момчето се обърна към Джун. – Значи това градче е пълно с бети?

Джун надигна глава, погледа му плъзгайки се по лицето на Джимин, чиито очи светеха с любопитство и се усмихна.

–Да, има няколко. – Промърмори. – И те знаят за теб, затова ти препоръчвам да не се доверяваш много-много на околните. Знаеш какво ще очакват от теб.

Думите на Намджун за пореден път за последните двадесет и четири часа изкараха извън кожата му, карайки сърцето му да замръзне. Спомени мигновено нахлуха в главата му, толкова горчиви, толкова отвратителни, карайки го да потрепне. Срещайки погледа на Джун, Джимин го попита:

-А ти защо не си предприел нищо до сега? – Тонът му бе студен, но напълно очакван, карайки Намджун да се замисли над действията си за пореден път тази вечер.

-Защото не искам.

-Хохо, благородно. – Изсмя се саркастично Джимин, прокарвайки ръка през косата си. – Дори и да бе пробвал нещо смешно, може би щеше да останеш без ухо или нещо подобно.

-Ще го запомня. – Поклати глава Джун, преди да обърне рязко глава назад към гората.

Никога не взимаше добри идеи, а дори и да успееше да направи нещо свястно, винаги се намираше някой, който да развали всичко. Розавокосия стана от мястото си, потупвайки Джимин по рамото и прошепвайки му нещо от сорта „не мърдай" и се отправи към гората, напускайки платформата над езерото. По-малкия усети как ръцете му се разтреперват, инстинктивно ставайки и бавно потегляйки след забързалия се Джун, който скоро спря в началото на гората, устните му движейки се.

Бетата погледна назад към Джимин, който много бавно крачеше към него, след което върна погледа си към новодошлото момче, скрито от погледа на малкия.

-Какво правиш тук?

-Следвам апетитен мирис. – Отговори му човека зад дървото, ехидна усмивка украсявайки лицето му. Тембъра на гласа му не вещаеше нищо добро, Намджун усети как тръпки пробягват по гърба му. Можеше да чуе приближаващите стъпки на Джимин.

-Разкарай се, преди да ти откъсна някой крайник. – Изсъска Джун през зъби, карайки новодошлия да вдигне ръце в знак че се предава.

-Спокойно татенце, не пипам чужди играчки. – Засмя се и отстъпи назад, не и преди златистите му очи да се отправят към пристъпващия Джимин, хищнически оглеждайки го. – Поне до днес.

-Изчезни от погледа ми Уонхо. – Намджун направи няколко крачки към момчето, карайки го да отстъпи.

-Щом искаш, така да бъде хьонг. Но никой няма да е доволен от решението ти. – И след тези думи, така наречения Уонхо сякаш се изпари, точно когато Джимин застана до Джун.

-Какво става, защо тръгна така внезапно. – Попита го, погледа му парейки наоколо, опитвайки се да усети или помирише нещо, каквото и да е, но изглежда розавокосия бе прав. Беше безполезно да хаби енергия опитвайки се да разбере какво става наоколо щом имаше пречещ фактор.

-Нека да се махаме от тук. – Каза бързо Джун и подхвана ръката на Джимин, дърпайки го към мотора.

-Защо изведнъж настроението ти помръкна? – Попита го русокоското, но след като не получи отговор, той рязко дръпна ръката си от хватката на Намджун, карайки го да се обърне назад. Очите им се срещнаха, карайки Джимин да настръхне. По-големия отмести поглед, но другия се приближи, заставайки пред него, леко клякайки, вглеждайки се в очите му. Разочарован смях се изтръгна от устните му. – Ясно.

Намджун надигна глава, до сега топло кафявите му очи блестяха в златисто, сякаш пулсираха. Джун въздъхна тежко и кимна към мотора. Двамата се качиха и потеглиха, но не и в посока към градчето.

Джимин отново правеше обратното на това което трябваше. Както винаги.

***

Закусвалнята бе отдавна затворена. Хосок седеше зад бара полузаспал, опитвайки се да доизмие за да може да заключи помещението и да се върне обратно вкъщи. Усещаше как главата му пада, едвам задържайки се прав, но дори и с огромните усилия които полагаше да не се сгромоляса, тялото му залитна. Хосок, усети как сърцето му се разбива от притеснение, преди да усети как силни ръце се увиват около него, предпазвайки го да не падне. Сънените му очи погледнаха нагоре, виждайки лицето на човека който бе предотврати падането му.

-Хей. – Каза момчето, изправяйки Хоби на крака, който започна да се разбужда, особено след като усети тежък и топъл дъх на врата си, последван от мека целувка.

-Какво правиш тук Уонхо? – Попита го Хосок, обръщайки се и надигайки глава, след което прокара ръка през катранено черната коса на момчето срещу него, което се наведе, поставяйки още една целувка, този път върху устните му. Беше кратко и приятно, но скоро Хоби усети как очите му се затварят, краката му огъвайки се.

-Дойдох да кажа здравей. – Усмихна му се по-високия, след което повдигна полузаспалото момче, хващайки го за бедрата, оставяйки го да го прегърне и го понесе към вратата, внимателно отпускайки едната си ръка да заключи закусвалнята след себе си и продължи кум центъра на градчето, пусто в този късен час. – Защо работиш толкова до късно?

-Шефа ми нареди да оправя всичко заради счупените чинии на обяд. – Промърмори Хосок от рамото на другия.

-Защо не ми даваш да се разбера с шефа ти? – Изсъска Уонхо, след което въздъхна и потърка носа си в рамото на Хоби.

-Защото ще го убиеш. – Каза светлокосия, намествайки главата си по-удобно, ръцете му обгръщайки широките рамене на чернокосия. Уонхо изцъка но не каза нищо. Защото това бе истината. – Ти къде беше?

-На езерото. Исках да видя онази малка омега. За съжаление имаше компания, която бързо ме изгони. – Думите на момчето накараха Хосок да отвори уморените си очи.

-Кой?

-Онази гадина Намджун. – При споменаването на името му, Хосок се надигна, изправяйки се назад и поглеждайки към Уонхо. – Да, като лепка е.

Хоби само кимна, опитвайки се да не издаде болезнения стон който кънтеше вътре в него. Вместо това зарови нос под ухото на чернокосия и издиша тежко, привличайки вниманието на другия мигновено.

-Да се прибираме, днес ще спиш в нас. – Уонхо се засмя тихо и ехидно, забързвайки крачка.

***

-Не мога да повярвам! – Каза Джимин задъхано, когато мотора спря пред закусвалнята. Момчетата слязоха от машината и поставиха каските обратно. – Никога не съм си и представял такова нощно шляене! Много по-интересно е отколкото в града!

-Радвам се че започваш да привикваш с обстановката. – Промърмори Намджун и двамата се отправиха зад закусвалнята, където имаше наредени няколко маси и столове, под иглолистните дървета. На една от тях даже имаше катерички, които веднага щом усетиха присъствието им изчезнаха. Джимин доволно се настани на една от тях, взимайки менюто, очите му веднага бивайки привлечени от графата с палачинките. Огледа различните пълнежи, след което надигна поглед към сядащото срещу него момче.

-Този път аз поръчвам! – Каза самодоволно Джимин, точно когато сервитьора дойде. За техен късмет бе точно самия Хосок, който се придвижваше полузаспал, носейки едно малко тефтерче със себе си. Джимин се обърна доволен и започна да поръчва, докато момчето записваше, на лицето му стоеше малка сънена усмивка. Намджун го наблюдаваше навъсено, след което отвърна поглед и се зарови в телефона си, преглеждайки пропуснатите си повиквания които е получил докато телефона му бе изключен по времена нощната обиколка на града и околностите. Точно когато се бе зачел в едно заядливо съобщение от майка си, чу как Джимин ахна изненадано. – Какво се е случило?

Надигайки глава, Намджун проследи погледа на Джимин, който се взираше в ръцете на Хосок. Момчето притеснено притегли ръкавите на блузата си над китките си. Без да мисли, Джун стана, заставайки до Хоби, хващайки едната китка и дръпна блузата нагоре, разкривайки нежната кожа и грозните синини, които се увиваха около китките, на места разранени. Джун надигна поглед към Хосок, който беше отместил глава и който на секундата дръпна ръката си, отново покривайки белезите и с бързи стъпки отдалечавайки се. Джимин стоеше и гледаше невярващо. Какво се случи току що? Това беше онзи Хоби, или Хосок, който им сервира първия ден, или по точно вчера? Същия онзи когото Намджун едвам гледаше? Какво се е случило? Момчето определено имаше синини по китките си, със сигурност обозначавайки че някой ги е държал много силно или ги е завързвал с нещо. Самата мисъл накара стомаха на Джимин да се преобърне. Не само да се преобърне, а на свичкото отгоре накара нежелани спомени да си проправят път в съзнанието му, толкова гнусни и болни. Русокосия разтръска глава и се обърна към Джун, който седна обратно срещу него.

-Не мислиш ли че това беше прекалено? – Попита го Джимин, гледайки как Намджун отново извади телефона си и се зае да пише нещо, или поне така предполагаше. – Не е гот да разкриваш така такива белези.

-Защо, ти да не би да си имал? – Каза Джун, без да се замисля, продължавайки да пише на телефона си нервно, преди да разко да спре, поглеждайки нагоре, вина четейки се в очите му и прошепна. – Не исках да кажа това.

-Няма, нищо. Много често съм се пребивал и съм имал много синини. Знам колко бавно изчезват. – Каза Джимин, опитвайки се да пусне възможно най-убедителната си фалшива усмивка, под масата обаче внимателно притискаше дясната си китка, сякаш усещаше въжета да я стягат. – Цяла нощ исках да те питам нещо, но все се отнасях. – Намджун кимна виновно. След това изказване, Джимин имаше инициетивата и правото да задава въпроси. – Когато каза че си бил на тринадесет, когато алфите са изчезнали от тук, а това е било преди петнадесет години... То тогава ти би трябвало да си на двадесет и осем? Или се лъжа?

Намджун се усмихна леко и кимна, потвърждавайки теорията на Джимин. Русокосия надигна театрално вежи и огледа Джун от горе до долу, поклащаки глава невярващо.

-Майко мила, не ти личи! – Каза, замисляйки се как той бе с цели осем години по-малък от Намджун, а дори не се бе замислил да му говори както подобава.

-Нали това е идеята на днешната козметика? – Каза закачливо Намджун, усмивката му не напускайки плътните му устни, карайки Джимин да се почувства по същия начин по който когато се видяха за пръв път. Онази капка мистериозност пак се завръщаше. – Но все пак, да не забравяме какво сме.

-Нищо особено... Почти. Не сме вампири че да живеем вечно. – Каза Джимин насмешливо, макар че усещаше колко гадно звучеше, защото, о господи, той се мразеше, мразеше това което е.

-Може би. – Каза Джун, точно когато телефона на Джмин звънна, карайки момчето да се сепне и да го вдигне, с нежелание отговаряйки на обаждането.

-Мамка му. – Промълви то, след което вдигна и заговори. – Здравей мамо... Да всичко е ок, не се безспокой, наистина. Излязох на сутрешна разходка. – Намджун се засмя, спечелвайки си остър отговор и знак да замълчи от Джимин, който сякаш се потеше от притеснение. – Не, не, не, няма нужда!

Момчето мигнивено се изправи и започна да обикаля наоколо, говореайки на майка си как се е измъкнал тихичко. След малко притисна телефона в рамото си и каза на Джун:

-Трябва да вървя, извинявай. – Извади няколко банкноти от джоба си, оставяйки ги на масата и отправи извинителен поглед отново. – Трябва, да вървя, аз черпя и благодаря за разходката.

След което момчето се затича, още говорейки по телефона. Джун въздъхна, разбирайки че той бе длъжен да изчака палачинките на Джимин. Нещо отвътре го глождеше, затова започна да пише ново съобщение, точно когатпо зад ъгъла на закусвалнята се появи Хосок, носещ голяма чиния с палачинки. Когато видя че на масата нямаше никой освен Джун, момчето се завъртя да си ходи, но не и преди да бърде уловен от погледа на розавокосия, който подвикна.

-Ела и седни. – Хосок не посмя да спори, тялото му автоматично извивайки се и момчето се приближи и седна срещу Намджун, оставяйки храната на масата. Розавокосия надигна поглед за кратко, след това пак се вгледа в съобщението което пишеше и заповяда нежно. – Яж.

Хосок потрепна, след което взе приборите, почти готов да отреже парче, когато ръцете му спряха на сантименти от храната, не посмявайки да я докосне.

-Не мога. – Каза почти нямо, за първи път от месеци, думите му отправени към Намджун, макар и не съвсем. – Не мога да ям храната на клиентите.

-Глупав ли си? – Попита го Джун, без да помръдва. – Това е моята храна. Яж!

Тракане на прибори, ножа стържейки порцеланената чиния, вилицата скърцайки докато Хосок си взимаше парчето, след което го изяде. Палачинката сякаш се разтопи в устата му, шоколада карайки вкусовите му рецептори да запеят в хор. Беше страшно вкусно. Почти карайки го да забрави къде е, с кой е, какво правеше и какво се бе случило. Не и докато Джун не го изтръгна от малкия му свят.

-Какво се е случило? – Попита. Знаеше че има в предвид синините по ктките си, но не каза нищо. Не искаше, а и не бе свикнал някой да го пита как се чувства и дали е ранен. Не му харесваше да споделя с непознат, макар и този непознат да бе единствения който се интересуваше от него. Не каза нищо. А мълчанието винаги се приемаше като потвърждение. – Това са следи от въжета.

Намджун надигна поглед и се подпря на края на масата, вглеждайки се в наполовина разголените китки на Хосеок, който макар и държейки прибори се опита да ги прикрие, но безуспешно.

-Не е нищо особено. – Промърмори Хоби, толкова неубедително, че дори и себе си не успя да заблуди.

-Глупости. Ако беше коприна по-добре, дори белезници да бяха. – Изсъска Джун, очите му впити в китките, шоколадовия им цвят напускайки ирисите, бивайки заменен от пулсиращия златен цвят. Хосок знаеше какво означава това. Намджун бе ядосан. – Но това са следи от въже. Кажи ми, знам че е извратеняк, но толкова ли е извратен?

-Ти нищо не знаеш! – Извика Хоби и бе на път да си тръгне, когато усети как сякаш несъзнателно бе подтикнат да седне обратно.

-Сядай. – Заповедта беше категорична. Момчето седна като послушник. Намджун въздъхна и зададе следващич си въпрос. – Кажи ми, само този път. Той ли беше?

-Да. – Отговори едвам-едвам Хосок, усещайки как човека пред него едва сдържаше гнева си.

-Защо?

-Беше ядосан... Заради теб.

-Мен? – Каза очудено Джун, превъртайки лентата. – Да не е защото не го допуснах до омегата?

Болеше го да каже истината, затова само кимна. Намджун удари с ръце масата и се изправи, скривайки се зад закусвалнята. След няколко секунди, Хосок видя как мотора се отдалечи, оставяайки го в двора на закусвалнята. Сам, безпомощен и уплашен. Не това бе искал. Не на това трябваше да попадне.

Но колкото и да беше симпатичен Джимин, колкото и невинен да бе, в конкретния момент Хосок можеше да мисли само едно-единствено нещо. „Шибана омега."

***

Намджун излезна от гаража си, затваряйки го и прибирайки ключовете си. С бързи стъпки се понесе към входната врата, отваряйки я бързои влизайки, тежкото му дишане оттекваше в празния коридор. Беше допускал грешки, но това като че ли бе най-глупавото нещо което бе правил. Да го изведе? Да изведе Джимин навън в два през ноща, когато знаеше че все някой ще дотича. Този Уонхо нямаше да се откаже толкова лесно. Винаги е бил инатливо копеле, но знаеше че за една омега, множество идиоти си загубваха съзнанието. А и оставаше едно неизвестно. Какво щеше да стане с Хосок когато научи всичко? Дали най-сетне някой щеше да постави Уонхо на място, или момчето щеше да бъде дискретно и да внимава. Съмняваше се в такива чудеса.

Джун направи няколко крачки навътре в къщата си, преди да усети някаква неземна тежест на рамената си, която сякаш на шега го събори на колене. Беше на прага на хола, но не можеше да погледне нагоре и да види причината за това рухване на съществото му. Дишането му се учести, едвам-едвам успяваше да надигне главата си, колкото да види долната част на фотьоила, на който изглеждаше имаше човек. Това ли бе той?

-А, Намджун! – Каза гласа, тежък и лишен от емоция, твърдия акцент понижавайки тембъра на гласа и звученето на думите. – Очаквах те.

След тези му думи никой не проговори дълго време. Джун усещаше как неапрежението се увеличава с всяка измината минута, затова реши да рискува и отговори на нямата покана за разговор.

-Не знаех че си дошъл толкова бързо— Дори преди да завърши изречението си, мъжа сякаш тихичко изръмжа, карайки розавокосия да изцкъка, осъзнавайки грешката си и веднага поправяйки се. – Не ви очаквах толкова скоро.

-Явно съм успял да те изненадам. – Отговори му мъжа с доволен тон. Колко много обичаше да чувства това шибано надмощие. – Тук съм от няколко дни, но усетих нещо, което започна да ме притеснява.

Думите му накараха Намджун да върне лентата на спомените си, припомняйки си думите на Уонхо отпредната нощ. „Но никой няма да е доволен от решението ти." Това копеле е знаело какво се случва. Затова е било там, да провери.

-Какво ви тревожи? – Попита го внимателно, но сърцето му не пропускаше да си играе с него, особено когато когато външната врата се отвори, позната миризма нахълтвайки неканена в къщата. Няколко бързи стъпки, и туп, някой падна на колене до него.

-А Уонхо, колко мило от твоя страна да ни посетиш. – Каза мъжа с насмешка, ясно личаша в гласа му. Тежкото дишане до Намджун показваше че и новодошлия не бе доволен от положението си, коленичил на земята.

-Удоволствието е мое. – Ако Джун можеше да се изсмее на глас, щеше да го направи.

-Радвам се за което. – Отговори му се, а след това последва изморена въздишка и мъжа продължи. – А сега да се върнем на причината поради която съм тук. – Джун прехапа устна. Усети как тежестта върху него отслабва, едвам-едвам вдигайки поглед, достатъчно да види тялото на говорещия, чак до устните, но без видимост към очите. – Имам лоши новини. Докато се въртях наоколо, забелязах някои неща. Животните постояно се въртят в покрайнините на гората, а навсякъде се таи някаква гадна аураа, която ме кара да ми се гади. Не искам да обмислям най-лошия вариант, но май е се окаже че опасенията ми са верни.

Намджун объркано погледна Уонхо, за момен забравяйки колко му се повдигаше от него, само за да улови съшия объркан поглед. Беше ясно че и двамата мислеха за едно и също нещо.

Той не говореше за Джимин.

-Какво искате да кажете? – Попита Уонхо, опитвайки се да надигне глава, която мигновено бе понижена към земята. Мълчание. Чу се тихо шумолене, след което стъпки, тежки, обувките тропайки по пода в тон, който побъркваше Джун.

-А ти имаш ли нещо да ми казваш? – Каза мъжа и клекна пред Уонхо, който като най-големия идиот погледна плахо към Намджун, който само въздъхна. Бяха сгащени. Мъжа проследи с интерес обмяната да жестове, след което проговори. – Да не би най-сетне да сте оправили онзи спор между вас двамата?

-Моля? – Изсъска Джун, карайки мъжа да се засмее, но не и преди розавокосия да усети ръка на рамото му, която го повали на пода. Но веднага след това цялото напрежение в къщата изчезна и Джун отново бе свободен да се движи, затова веднага се изправи, последван от Уонхо, и двамата се заоглеждаха около тях. Ясно беше че вече бяха сами, около тах без никаква леда от госта който така любезно ги бе снижил до пода. Момчетата въздъхнаха, но веднага след това, Джун направи няколко крачки, хващайки яката на Уонхо и изсъска в лицето му. – Какво си мислиш че правиш, да връщаш това чудовище в града!

-Аз ли? – Викна Уонхо, и той хващайки Намджун, двамата седейки и взирайки се един в друг с такава омраза, къщата наново потъвайки в тази мрачна и тежка обстановка. – Мислиш ли че бих го докарал отново тук? Той никога не си е тръгвал, знаеш това много добре!

-Но дори и така, не се месеше изобщо, никой не го е виждал от петнадесет години! – Изсъска Намджун заплашително в лицето на Уонхо, който макар и същевремено бесен до мозъка на костити си, не можеше да прикрие изражението на притеснение от лицето си. – Знаеш че нищо добро няма да ни сполети ако тази чума се разбеснее! Какво ще правим със семействата си!

-Аз нямам семейство... – Каза през зъби Уонхо, опитвайки се да се измъкне от хватката на Джун, обаче бе притиснат още по яростно, бивайки забит в стената, ръката на розавокосия притискайки гърлото му.

–Значи връзката ти е само въображаема? - Уонхо стисна зъби, с всичка сила избутвайки Намджун назад, блъскайки го в съседната стена, опитвайки се да го задържи на място, докато другия се опитваше да с измъкне, ритайки на посоки, почти успявайки да го избута, но неуспешно. Чернокосия впери поглед в Джун, гласа му тежък.

-Защо си толкова заинтересуван от Хосок? Нали ти бе този който почти го уби! – Извика в лицето му. Намджун успя да изрита Уонхо, който падна на земята, завличайки и другия със себе си.

-Все едно тебе някога те е интересувал живота му! – Изкрещя Джун, замахвайки с всичка сила, юмрука му удряйки лицето на Уонхо, събаряйки го назад. След което се изправи и го погледна отгоре. Чернокосия погледна нагоре, само за да може да бъде избутан от крака на Намджун, който го опря на гърдите му, задържайки Уонхо на земята. Устните му бяха изкривени в злобна гримаса, ъгълчетата потрепвайки. – Ти си търсиш само и единствено развлечение. Много добре чух какво каза Хосок тази сутрин! Видях какво си му сторил! Казал си му че търсиш омегата! Ти идиот ли си?!

-Теб какво те интересува връзката ни! – Извика Уонхо от пода, хващайки крака на Джун, но не можейки да го помести от гърдите си, продължавайки да е притиснат на земята, съскайки безпомощно. – Ще правя каквото си искам, нямаш право да ми казваш каквото и да е! Ако искам ще го обичам, ако искам само ще го чукам, ако искам ще го убия! – Крака на Намджун го притисна още по-силно на земята, изкарвайки въздуха от дробовете му. – Той е мой...

-Извратено изчадие. – Изсъска Джун, клякайки и отново и отново налагюйки с юмруци Уонхо, докато момчето почти не изпадна в несвяст, дишащо тежко. След което подхвана тялото от пода, завличайки го извън къщата и проскайки го на моравата отпред. Заключи входната врата на къщата и като минаваше покрай Уонхо, който едва се движеше на моравата се наклони замалко и прошепна злобно. – Стой далеч от Джимин, ако не искаш да умреш. Знаеш че следя всяка твоя шибана стъпка в това градче. Няма да ми избягаш ако си покажеш ноктите. – Малък кикот напусна устните на Уонхо, които се превърнаха в болезнен стон. Джун само се усмихна и довърши. – Не само аз си залагам живота на карта заради него. Знаеш какво ще се случи ако се разчуе за омегата.

След тези си думи се изправи и се отправи към центъра на града, вадейки и палейки цигарата си, а след като се освободиха ръцете му, извади телефона си и набра бързо номера и зачака. Когато чу уморения глас от другата страна да му отговаря, Намджун го прекъсна.

-Прибери си кучето от моравата ми. – Каза с тежкък глас, след което изпусна облак дим, бързите му крачки не задъхвайки го. – Имам лоши новини... Изглежда се е върнал... А на всичкото отгоре имаме и омега в града.

А деня продължаваше да изпраща вести за предстоящата буря.

***

BTW ако видите повторения, кажете ми, че нали знаете уатГАД, понякога прави глупости.