Джимин повдигна поредния кашон от земята и се запъти към входната врата на новата му къща, толкова монотонна и сива. Както всичко останало наоколо. Града бе сив, къщите бяха сиви, живота в този град чисто и просто бе сив. Не му бе нужен и един ден за да разбере че в този град нямаше бъдеще. Никакво бъдеще. Усещаше една непоносима тежест в гърдите си, толкова притеснителна. Усещаше се не на място. Не на място, сякаш аутсайдер, заплашващ това място. Обаче според Джимин, самото място бе заплаха за него. Отцепено селце в подножието на планина, много далече от Сеул, само и единствено едно дълго шосе през гората го свързваше с останалия свят. Изолация.

Джимин въздъхна и вкара кашона в къщата на втория етаж в собствената си стая, след което се просна на леглото си, потъвайки в мекия матрак. Малки прашинки полетяха във въздуха, създавайки илюзията за магичен прах на фона на слабата светлина отвън. Очите му шареха из стаята, оглеждайки празното помещение. Трябваше да го оправи задължително, нямаше да издържи в толкова пуста стая. Щеше да откачи. След малко се надигна и отвори единия от кашоните, вадейки от вътре множество тетрадки, школи и отделни листове с ноти. Пое целия куп и го занесе до едната от библиотеките, полагайки ги и започвайки внимателно да подрежда всяка една от тях, през секунда повтаряйки си заглавията на всяко едно от тях.

-Бах, Фридрих Хендел, Моцарт... И Бетовен, Бетовен и пак Моцарт, Дебюси... Още Бах и още Дебюси... - След минути на монотонно говорене, погледа на момчето улови малка снимка измежду школите, леко намачкана, но това не интересуваше Джимин. Момчето взе снимката и я занесе до една коркова дъска над бюрото му, която изглежда майка му бе сложила, и закачи снимката с пинче, преди пръстите му да пробягат по надписа „Ти и аз завинаги." След което се обърна и се зае наново да вади и подрежда нещата си, говорейки си тихичко. - Фридрих и Шопен... О, Вивалди и Хайдн. Още малко Моцарт... Джузепе Верди, Чайковски, Бетовен и Йоханес Брамс... И пак Дебюси...

И така следващия един час бе изцяло запълнен в подреждане на множеството ноти и романи по библиотеките които родителите му бяха отпуснали да има, заемайки цялата свободна част от стената с големия прозорец, както и половината от съседната, създавайки едно уютно ъгълче с един фотьойл и миниатюрна масичка до него. Джимин се бе качил върху фотьойла, подреждайки на един от най високите рафтове огромни енциклопедии за света. Нямаше възможност да пътува, но поне имаше възможност да чете. Когато качи и последната, момчето слезе и подхвана последните няколко романа, започвайки да ги слага по местата им, запълвайки и трите библиотеки изцяло. Отдалечи се назад и погледна с усмивка наредените рафтове, изпълнени от горе до долу. Поне сега като по чудо имаше по-голяма стая и нямаше да му се налага да си събира книгите от всеки ъгъл на къщата. Или така си мислеше.

-Джимин? - Почука се на вратата на стаята му и гласа на баща му го накара да се събуди от транса в който бе изпаднал. Момчето отвори вратата, баща му влизайки с гръб назад, влачейки заедно с още един мъж голямо пияно. Двамата го вкараха и го преместиха в другия край на стаята, точно срещу библиотеката. След като го оставиха, мъжа отиде при сина си и положи уморено ръка на рамото на Джимин. - Е, скучно-скучно, но добре си обзавел до сега.

-Да, тази библиотека закрива повечето грозотия.

-Стига, нали знаеш че нямахме избор! - Повтори за пореден път баща му, въздишайки тежко. Джимин се отдели от него и се приближи до пияното, внимателно повдигайки капака, разкривайки клавишите бели и черни, дълги, зад всеки един скрит тон на наслада за всички. Или поне за Джимин. - Синко...

-Тате, знаеш че можеше да не идвам. Можех да живея със Сеокджин хьонг, изпускам толкова много неща, всичките ми приятели-

-Приятели казваш...

-Да, приятели! - Повиши тон Джимин, след което се сепна и погледна виновно надолу. - Извинявай, не исках да звуча грубо, но нямаш абсолютно никакво право да определяш какви са приятелите ми-

-Много добре видях какви са повечето ти приятели! Измамни, използващи те... Дори не знам защо се връзваш! Сякаш нямаш защитен механизъм?

Джимн замлъкна за секунда, поклащайки глава, след което отиде до бюрото си, грабвайки телефона си и шапката, обърна се към баща си и въздъхна.

-Няколко кратно ви казах, че дори и да ви обясня какво се случи онази нощ, вие няма да ми повярвате, затова се съгласихме да не говорим никога повече за онази нощ. - Каза Джимин, минавайки покрай баща си към изхода на стаята си. - Излизам на разходка, надявам се че ме разбираш... Имам нужда от свеж въздух. Ще се върна за вечеря.

***

Джимин надигна глава, очите му гледайки нагоре в клоните на дърветата, омагьосан от мижавата светлина която си проправяше път през листата. Беше някак призрачно магично в покрайнините на гората, мъгла разпростирайки се ниско на нивото на глезените му, създавайки един тънък слой над земята. Погледа му се рееше наоколо, попивайки всяка една природна картина. Въздуха беше тежък и влажен. Всичко наоколо бе зелено. Дърветата, тревата, мъхът израсъл по кората им, листата закривайки горските пътища. А колкото по навътре в гората влизаше, толкова по тъмно ставаше. Закона на планината. Затова Джимин предпочете да се придържа към светлите пътеки в покрайнините. Поне за сега. Любопитството му бе втора природа.

Момчето погледна в краката си, виждайки следите които кубинките му оставяха в калта, заедно с още много такива на горските обитатели. Наистина не можеше да повярва че те идваха толкова близо в покрайнините до самия град, имайки в предвид близката закусвалня която се подвизаваше на трийсетина метра, горе-долу. Не се ли плашеха?

Джимин зави по една малка пътечка, която след няколко метра прерастна в стълбище, което водеше извън гората, надолу към най крайната част на малкия град. Беше толкова близо, но атмосферата го караше да забрави че до него има цивилизация, което го караше да се чувства в безопасност. Беше нормално, нали?

Момчето продължи да се разхожда по улицата, от едната страна разпростирайки се градчето, от другата - гората. Поемаше студения, но колкото свеж, толкова и тежък въздух, който сякаш го презареждаше. Но колкото и приятна обстановка да носеше тази крайна уличка, Джимин просто не харесваше това място. Затънтено и скрито от света. Вярно е че обичаше да е сам, и то доста често в последния месец, но не искаше постоянно да е скрит и да няма шанса да излезна и да отиде някъде с приятелите си.

Искаше да може да се види с Йонги и да се размотават до късно из големия град, из моловете, клубовете, да ходят на кино. Да се скриват от света в някой изоставен строеж или тиха градинка, или да се натрисат неканени на случайни партита.

Искаше да посещава Сеокджин, да висят в къщата му при двата огромни рояла YAMAHA и да свирят заедно с дни, когато Джимин искаше да изчезне от лицето на земята. Да излизат сутрин на балкона му и да пият кафе след уморителна нощ изпълнена с музикални дуели или филмови маратони.

Искаше да бъде до най-добрия си приятел Техюнг...

Но не можеше. И това го докарваше до бяс и такава непоносима тъга, че ако имаше силата, би изтръгнал най-близкото дърво и би го запратил по новата къща в която се очакваше че трябва да живее от тук нататък. Или поне докато не се сдобиеше с достатъчно средства, че да се върне обратно в Сеул.

И точно, сякаш тези мисли накараха някаква сила да се задейства, телефона му позвъня. Джимин го извади, виждайки изписаното познато име, което го накара мигновено да плъзне пръст по екрана.

-Джин хьонг! - Издиша тежко в слушалката, очаквайки да чуе гласа за който копнееше.

-Джимин? - Каза Сеокжин от другата страна на телефона. Звучеше ентусиазиран. - О, Джимин, най-сетне! Там изобщо обхват има ли?

-Понякога. - Засмя се момчето, усещайки как краката му отмаляват и клекна, полагайки свободната си ръка на земята за да се подпре.

-Какво става? Защо звучиш така? - Попита го Сеокжин, осезаемо притеснен за което Джимин бе благодарен.

-Как? Безпомощно ли? - Прошепна момчето, усещайки топлите сълзи които започнаха да текат по бузките му и опита да успокои дишането си, само за да може да предизвика тъжен и отчаян стон.

-Джимин, не ми казвай че плачеш. - Каза Джин, по-малкия усещайки как се натъжава още повече, защото знаеше че винаги когато бе тъжен, Сеокджин винаги бе до него и успокояваше, но сега просто бе невъзможно.

-Знаеше че щеше да стане така веднъж щом те чуя...

-Знам, но искам да мислиш положително. - Опита се да обнадежди другия. - Нали съм ти обещал да те посещавам поне веднъж на месец.

-Няма да можеш, и двамата го знаем. - Отговори му през сълзи Джимин. Земята започваше да става сякаш по-студена, ръката му замръзваше, но момчето просто не можеше да я отдели от там. Имаше чувството че губи много повече от колкото осъзнаваше. - Как ще се справя без теб?

-Знаеш абсолютно всичко което ще ти трябва някога, по който и да е въпрос. - Каза му Сеокджин, в същото време краката на Джимин поддавайки и момчето седна на студения асфалт в средата на улицата. Но на кой му пукаше? Хората тук сигурно нямаха коли. Искаше да го види, искаше да знае че е в безопасност, защото чисто и просто Джин бе човека който го бе превел през всяка негова трудност и бе прав, наистина го бе научил на всичко, но не искаше да е сам.

-Знам, но усещам че просто не искам да узнавам какво значи да се справиш с такова нещо сам. - Подхлъцна Джимин и избърса сълзите си, успокоявайки дишането си.

-Просто бъди себе си и не позволявай който и да е да си помисли дори за миг че е нещо повече от тебе, дори и да го иска. При никакъв случай. - Каза му Сеокджин, след което продължи. -Просто си спомни за моментите в които с Йонги ви гонеха от партитата на които скришом се промъквахте и как се биехте с охраната. Или как ви вадих от ареста. Придобий онази твоя страст и огън, онзи стремеж към неприятностите и се изправи на крака.

Джимин изпусна тежка въздишка, насилвайки се да се усмихне и да влее в себе си онази ненормална сила и непукизъм който го завладяваше когато бе с Йонги. Не се чувстваше по-смел, но определено мислите го накараха да се успокои, макар и празнината в него да зееше като яма в душата му. Беше му тежко и не знаеше как можеше да се справи с тези пристъпи когато го завладееха. Едно беше да се справи с всичко с помощ от приятели, друго бе да бъде сам самичък, на средата на нищото, далече от всякаква бърза физическа и психическа помощ.

А той имаше нужда от помощ. От каквато и да е.

-Джимин, всичко е наред... Нали? - Попита го Сеокджин след няколко минути тишина, които бяха погълнали момчетата. Джимин разроши русата си коса, свивайки краката си към тялото си. Изглеждаше като изгубено дете, седнало в средата на улицата, плачейки и търсейки близките си. Беше иронично как това описание му паснеше толкова много, че чак бе плашещо. Русокосия въздъхна и се насили да бъде спокоен, но незнайно защо, обстановката около него започвайки да натежава. Започна да усеща тежест не само отвътре, но сякаш тежест върху самия него, сякаш някой го притискаше. Джимин надигна глава и се огледа, след което се наведе и я зарови в колената си, скривайки околния свят от погледа си. - Джимин?

-Започва да става все по-трудно да се контролирам... Сякаш нещо ме дере отвътре, разбираш ли ме... - Гласа на Джимин замлъкна за минута, опитвайки се да осмисли всичко, преди д го каже. - Знам че ме няма само от няколко дни, но имам чувството че откакто съм тук не съм спал нормално...

-Какво искаш да кажеш?

-Имам кошмари през цялото време... Събуждам се по средата на нощта, целия потен и треперещ. - Въздъхна Джимин, след което си пое дълбоко въздух и продължи, опитвайки се да поддържа цялата информация в главата си да не се срине, да не каже нещо грешно. - Сънувам ужасяващи неща, повечето от които не помня... Но винаги я има тази тежест във въздуха около мен. Имам чувството че целия този град е подвластен на нещо, което ги кара да седят в тази монотонност и забавен ритъм... Изтощава ме.

-Ако не те познавах и не знаех в какво положение се намираш, щях да те обявя за луд. - Прошепна Сеокджин от другия край на мрежата, Джимин усещайки притеснението в гласа му толкова осезаемо, колкото и пулсиращата, тъпа болка в главата си.

-Радвам се, че поне ти не ме мислиш за луд... Защото аз се.

-Недей така! - Възкликна Джин и продължи да говори, но за съжаление след тези две думи, русокосия не чу нито една повече. В същото време обаче, Джимин забрави за разговора си, главата му инстинктивно вдигайки се нагоре и поглеждайки към гората, където съзря нещо, на което не можеше да повярва че е станал свидетел. В мига в който надигна очи, съзря елегантна и фина фигура на сърна, бягаща с всичка сила, за секунда прелитайки през най близките храсти и се изгуби. Това може би щеше да впечатли Джимин, ако не беше огромното черно нещо което изсвистя след сърната толкова бързо, че русокоското не можеше да определи какво е, но и не искаше. Дъха му замря. Кой би предположил че на това място имаше такива неща.

-Добре ли си? - Джимин чу глас до себе си, някаква тежест положена на рамото му, карайки го да отскочи назад от персоната която до сега бе зад него. Когато се обърна назад, пред него стоеше момче, по-високо от него с бледорозава коса, което му се видя някак странно за вида му, защото то бе облечено от глава до пети в черно. От кубинките, през раздраните дънки и риза под коженото яке, чак до бийнито което не скриваше впечатляващия нежен цвят. Новодошлия се усмихна игриво и подаде ръка на Джимин, който все още седеше на пода, омел всичкия прах, а от телефона в ръката му се чуваше притеснения глас на Сеокджин.

-Джимин? Джимин какво стана? - Продължаваше, докато русокосия не се осъзна и не вдигна телефона.

-Да, да хьонг, добре съм. - Каза му бързо, погледа му не напускайки този на новия, който седеше спокойно, почти надвесил се над него с едно незадоволимо любопитство в очите, което Джимин познаваше предобре. - Слушай, трябва да затварям, налага ми се... Съжелявам. Ще ти пиша довечера. - Каза бързо момчето и затвори без да дочака отговор. Нямаше особено действие от ничия страна, просто едно продължително взиране един в друг, преди новия да проговори.

-Няма да стоиш на земята цял ден, нали? - Каза му той и размаха ръката си, която до сега през цялото време висеше между тях. Джимин не си позволи да се поколебае и да създаде лошо впечатление или каквото и да е подозрение, затова прие топлата ръка, младежа издърпвайки го на крака с неочаквана сила. Русокоското залитна, но успя да се задържи изправен, ръката му все още стискайки тази на другия, но преди да я отмести, усети как момчето се здрависва с него, усмивката не падайки от устните му. Джимин се усмихна лекичко и отвърна на поздрава, след което се отделиха. - Нов си, предполагам? До сега не съм те виждал.

-Д-да, нанесохме се преди два дни...

-Хареса ли ти шоуто? - Попита го момчето, посочвайки към гората с другата си ръка. Джимин проследи ръката му и се взря в шубраците, които все още се олюляваха, незнайно дали от преминаващата гонидба или от вятъра.

-Какво беше това? - Издиша Джимн, след което отново погледна момчето срещу него, което се беше отделило на известно разстояние, все ще наблюдавайки любопитно.

-Лов.

-Лов?

-Да! Хищниците се хранят така. - Засмя се розавокосия и се обърна, продължавайки към градчето, Джимин тръгвайки след него, по някаква шега на съдбата сякаш. - Кръговрата на живота.

-Но... Толкова близко до града? - Каза притеснено русокосия и забърза крачка, достигайки момчето, което наклони глава да го погледне, след което се зарови из якето се, вадейки пакет с цигари и запалка, полагайки една на устните си и подавайки на Джимин. Русокосия се замисли за миг, след което си взе една, веднага след което непознатия му подаде запалената запалка, Джимин дръпвайки веднъж и палейки цигарата си. Когато изправи глава срещна погледа на другото, момче което извади цигарата от устата си, изпускайки горчивия облак, и му отговори.

-Това е нормално за този район. Не те са на наша територия, а ние сме на тяхна. - Каза и намигна.

-На територията на какво? - Попита Джимин, двамата очевидно вървейки към закусвалнята която бе наблизо. Момчето изглеждаше симпатично, затова Джимин реши че няма да има нужда да бъде прекалено подозрителен. Искаше любопитството му да бъде задоволено. - Това, планински лъвове ли бяха-

-Хахаха, не, няма начин. - Засмя се силно и побутна Джимин по рамото в приятелски маниер, което подсказа на русокосия че този човек изглежда е настроен доста приятелски, и изглежда се опитваше да завърже приятелство с него. А Джимин нямаше абсолютно нищо против да има приятел, поне един, и тук, за да не му се налага да прекарва цялото си време сам.

-Аз съм Парк Джимин. - Каза и се усмихна, част от дима излизайки от устата му докато говореше.

-Ким Намджун.

***

Джимин продължи да върви заедно с Намджун покрай градчето, в същото време казвайки му от къде е дошъл и какво е правил и учил преди това. Розавокосия не бе изненадан да чуе че Джимин бе от Сеул, чисто и просто защото си личало по дрехите и маниерите му че определено е градски тип момче. Е, поне Джимин можеше да каже същото за Намджун, определено си личеше че е от малък град. Не бе запознат с почти нищо, само с неговото изолирано градче и малка гимназия.

И като каза малка гимназия, за пореден път го осени факта че тук нямаше университет. Джимин нямаше перспективата да учи където и да е. Оставаше само да си намери някаква работа... Просто една работа, която може би ще го държеше разсеян от мизерията в която бе изпаднал сам-самичък. Джимин надигна глава към Намджун, който бе спрял малко преди входа на закусвалнята и го чакаше.

-Какво ще кажеш да седнем за малко? От звуците идващи от корема ти бих предположил че не си ял в скоро време. – Каза момчето. Джимин наклони глава лекичко. Наистина ли бе толкова лесен за разчитане?

-Може, да, с удоволствие. – Промърмори и последва Намджун в закусвалнята. Тя не бе особено голяма. Бе от сорта които бяха по американските сериали. Ниска, дълга с дългия бар и масите до прозорците. Двамата се настаниха на една от тях, Джимин оглеждайки наоколо за някакво меню, или дъска на която бе написано какво се предлага. Точно бе обърнал главата си към Джун, надяваше се че може да си позволи да го нарича така, когато до тях се чу глас.

-Какво ще поръчате. – Беше сякаш съчетание от бодрост и притеснение, което бе неочаквана комбинация на тонове, което накара Джимин да надигне главата си. До масата седеше момче, неочаквано облечено в подобие на униформа за келнер, с бяла риза и черна престилка, което за закусвалня бе странно изискано. Момчето бе колкото него, предполагаше, с коса която впечатляващо съчетаваше розов и сив цвят, устните му макар и извити в изкуствена, почти невидима усмивка, Джимин определено виждаше тръпчинките на бузките му.

-О, радвам се да те видя... – Каза толкова фалшиво Намджун и го погледна само за миг преди да отвърне поглед, нещо което направи впечатление на Джимин мигновено. Какво се случваше тук? – Искам обичайното, същото и за приятеля ми.

Джимин не се противи, чисто и просто защото нямаше меню наоколо, затова кимна. Момчето записа и се отдалечи, русокосия не можейки да не забележи начина по който извърна глава и се вгледа в тях любопитно. Когато Джимин погледна към Намджун, видя момчето да гледа навъсено към отдалечаващия се сервитьор, след което лицето му се обърна обратно към русокосия.

-Правят страхотни бургери, но за съжаление това е единственото което си струва тук, затова си позволих да ти взема. – Каза Намджун, след което придърпа пепелника и загаси цигарата си, преди да извади нова и да я запали. – Искаш ли още една?

-Не благодаря ти, все още имам. – Поклати глава Джимин, вдигайки ръката си, в която все още се подвизаваше първата му цигара, все още запалена и на половина изпушена.

-Бавен пушач.

-Предимно пасивен, но реших да се тровя сам, вместо да ме тровят родителите ми.

-Има смисъл. - Намджун поклати глава, лицето му издавайки замислено изражение. – Макар че не виждам смисъл да се тровиш така след като се намираш в планински град без почти никакви коли наоколо.

-Казва човек който ми предложи. – Въздъхна Джимин и се засмя, след което вдигна поглед когато същия келнер донесе две табли с по един голям бургер, с картофи и по една голяма чаша с някаква напитка предполагаше. "Типично за закусвалня честно казано." помисли си Джимин.

-Заповядай. – Каза сервитьора обръщайки се към Джимин и внимателно постави яденето му пред него, след което просто тръшна таблата на Намджун и се отдалечи. Точно минаваше покрай входа на закусвалнята за да завие към бара, когато тя се отвори и неколцина мъже влязоха в закусвалнята. Джимин ги проследи с любопитство, забелязвайки продълговатите калъфи на гърбовете на някои от тях. Когато погледа му се върна на Намджун, момчето проследяваше с поглед мъжете които сега се настаняваха на бара. Изглежда се бе заслушал в разговора им, затова и Джимин насочи вниманието си към тях, наостряйки слуха си.

-Хоби, четири бири и един портокалов сок. – Каза единия от мъжете, останалите засмивайки се. Сервитьора който ги бе обслужил, очевидно казвайки се Хоби, се усмихна и подаде бирите и сока, който положи пред най-младия от групата, който сигурно бе в началото на двайсетте си години.

-Чичо, и пред закусвалнята ли ще ме излагаш. – Каза и взе чашата със сока, изпивайки я на един дъх.

-Следващия път ако не стреляш така криво, може и да получиш една бира за точния си мерник. – Каза чичото, и постави калъфа на земята, сега ставайки ясно на Джимин, че вътре изглежда имаше пушка. Преди да се обърне към Намджун и да зададе въпроса си който мигновено се завъртя в главата му, розавокосия му отговори, сякаш прочел мислите му.

-Ловци. В малките градчета разполагащи с гори и дивеч е нормално да има ловни групички. – След думите му русокосия само кимна. Беше му приятно в компанията му. Бе малко странен и прекалено отпуснат, но изглеждаше добро момче и Джимин се надяваше че ще станат добри приятели в бъдеще. Но отклонявайки се от мислите за евентуалното приятелство с практически непознатия Ким Намджун, момчето продължи да слуша разговора.

-Няма начин. – Смееха се групата ловци, когато една от жените на съседната маса се обади.

-Какво толкова е станало че сте така развълнувани? – Каза и се усмихна на единия от мъжете, който и отвърна на усмивката, повдигайки чашата си за наздравица.

-Няма да повярвате. – Каза чичото, получавайки още една бутилка от сервитьора Хоби.

-Видяхме Анаю.

В закусвалнята настана гробна тишина. Джимин се огледа наоколо. Посетителите на закусвалнята бяха спрели да ядат и говорят, сервитьора бе замръзнал по средата на движенията си. Русокосия погледна Намджун, чиито очи се бяха разширили. Джимин се вгледа в лицата на хората, виждайки уплашените изражения на повечето.

-Пст... – Джимин се опита да привлече вниманието на Джун. - Какво е Анаю?

Намджун изви глава бавно към него, очите му не мърдайки от изуменото си изражение. Но не му отговори. В очите му се четеше някакво притеснение, и сякаш Джимин можеше да прочете там че Джун не искаше да отговаря на въпроса му. Какво бе това „Анаю" че предизвикваше такова притеснение у хората.

-Не знаеш а? – Русокосия се обърна назад от където дойде гласа, заставайки очи в очи с единия от ловците. Цялата закусвалня бе вперила поглед в него, карайки го да потъне в земята от срам, осъзнавайки че бе задал въпроса си прекалено силно. – Нов си нали?

Джимин кимна. Можеше да усети пулса си, толкова силно в гърдите си. Имаше усещането че цялата тежест която бе надвиснала над града, сега се бе сгромолясала с всичка сила на плещите му, изкарвайки въздуха от дробовете му. Мъжа се взираше в него, Джимин виждайки как момчето Хоби зад него поклащаше глава, но не знаеше какво иска да каже с това си действие. Да каже нещо за себе си или да замълчи? Кое? И защо?

-Нямаш си и на представа какво дебне в горите, нали така. – Каза мъжа у стана от мястото си, приближавайки се. – Не са те предупредили за Анаю изглежда? – Каза и погледна към Намджун, който бе извърнал поглед, изглежда не искайки да общува с този мъж. На Джимин му писна от цялото това напрежение и смазваща обстановка, всички ахкайки за неща които той не разбираше, но и Намджун не казваше нищо. Затова направо зададе въпроса си.

-Нямам си и на идея какво е това „Анаю" защото никой до сега не е казал каквото и да е по тази тема с изключение на няколко уплашени погледа. – Отговора му изглеждаше сепнат, но какво можеше да се направи. Мъжа го изгледа от глава до пет, след което се усмихна.

-Няма начин да те оставя в неведение щом си нов. – Каза му и притегли един стол, сядайки до масата. Действието му накара Намджун да стане от мястото си, грабвайки бургера и напитката си, оставяйки няколко банкноти на бара и излезе от закусвалнята. Джимин леко стреснат от внезапното му напускане и цялото внимание което бе насочено към него и проследи розвокосия. За негово успокоение видя че той седна на една от масите отвън и го погледна, кимвайки окуражително към мъжа до него. Джимин извърна поглед към новодошлия и зачака. – Не знам какъв сорт човек си. Дали си домашен тип или обичаш да скиташ, но всеки би трябвало да знае къде да не ходи... Ако можех да ти го обясня по-просто, бих казал че нашето градче си има свое собствено Баскервилско куче, ако си чел тази книга на Дойл. – Джимин повдигна вежда, но усети как стомаха му се свива на топка, припомняйки си случката от по-рано, сърната и огромното същество което го гонеше. – В горите ни обикалят вълци, а един от тях е огромната вълчица Анаю.

Единия от ловците, младежа от преди малко, надигна поглед и се взря в Джимин, проницателния му поглед сякаш се опитваше да прочете мислите ми, сякаш искайки първи да види реакцията на Джимин.

-И? – Каза русокосия, спечелвайки си учуден поглед от мъжа до него. – В Сеул имаме серийни убийци и наркопласьори, хора които могат да ти сипят наркотици или отрова и да умреш на място. Има какви ли не персони—

-Но надали някой от тях е разкъсвал със зъби твой приятел. – Джимин усети как изстива целия. Беше тъпо да се прави на смел, но в никакъв случай не искаше да се показва мрънкало пред цяла аудиенция. Но не му хареса какво му бе казано. Имайки в предвид това на което стана свидетел, не искаше да знае повече, но и искаше да знае. Преглътна тежко и отклони поглед, мъжа продължавайки да говори. – Така и предположих. Слушай малкия, трябва да си наясно че ако видиш това същество, и ако нямаш с какво да се предпазиш... Няма да дочакаш да видиш бялата му козина или кървавочервените му очи, защото вече ще лежиш на земята отричайки съществуването си.

-ЙонДо, престани веднага. – Каза една от жените в закусвалнята. – Не е нужно да говориш по този начин. Просто да беше казал че има вълци в гората и че е опасно да се пристъпва там. Не трябваше да го плашиш.

-Нищо му няма, нали е смел, срещал е убийци и наркомани, най-опасните. – Засмя се мъжа и стана потупвайки Джимин по гърба. Русокосия имаше чувството че ще повърне. Усещаше стомаха си толкова препълнен, болеше го а не бе хапвал нищо с часове. Този ЙонДо изглежда бе насъбрал много в себе си, но и явно не бе от най-приятните хора. Джимин сведе погледа към храната си, усещайки как му се повдига само като я погледне. Изведнъж една чаша бе поставена на масата му. Момчето надигна поглед и видя сервитьора Хоби, който му се усмихна със съчувствие и каза.

-По-добре я изпий. Пребледнял си. Ще ти помогне. – Джимин не се замисли а погълна цялата чаша на един дъх, студенината успокоявайки врящото му тяло. Когато изправи глава да му благодари, момчето вече се бе отдалечило зад бара. Русокосия стана и погледна навън, където видя Намджун който говореше по телефона и му махаше лекичко в знак да излезе. Джимин излетя от закусвалнята, чувствайки се раздразнен и наплашен. Щом студения въздух се разби в лицето му, очите му веднага се отправиха към планината и гората. Вече бе започвало да се свечерява и небето бе придобило красиви червеникави нюанси, карайки гората да изглежда еднакво прекрасна и плашеща. Какво я обитаваше наистина. Когато се върна, видя Джун, който се приближаваше към него, след което му подаде малка хартийка.

-Трябва да тръгвам. – Каза уморено, изведнъж лицето му сякаш състарявайки се с няколко години. – Закъснявам за работа. Това е номера ми в случай че искаш да поддържаме контакт. – Усмихна се слабо.

-Благодаря ти за днес Джун. – При споменаването на прякора, розавокосия се усмихна още по-широко и го потупа по рамото. Но преди да се отдалечи, Джимин грабна ръката му, спирайки го. – Защо не ми каза за вълчицата? Тогава когато видях онази гонка в гората?

Намджун погледна надолу, където ръката на Джимин още придържаше якето му. Не получи отговор известно време, преди да го притегли към себе си, допирайки телата им. Русокосия усети чуждото тяло да се прилепя изцяло до неговото, тежкия и топъл дъх на Джун до ухото си, последвано от мек допир. По-високия проговори, след всяка дума устните му галеха ухото на Джимин, карайки го да настръхва до непонятност, а всяка следваща изречена дума го караше да усети как сърцето му се смила. Как и защо знаеше? Не можеше да каже. Но думите и действията на Джун определено го докараха до нервен срив за част от секундата след изреченото:

-Една питомна омега не трябва да гони дивите зверове...

***

Така, започва моя бавен re-update, така че спокойно, няма нищо ново XD