Първо и най-важно. Големи благодарности на sadreamer_01 за страхотните корици и наистина интересната идея за история която вървеше  с първата, наистина ме вдъхнови честно!! Надявам се че ще се справя добре и че няма да съжляваш!!! 

Приятно четене!!

***

Джимин:

Имаше нещо странно в начина по който ме гледаше. Сякаш се изпарявах под погледа му, сякаш чезнех, неуловим от хорските ръце, само от неговите. Губех себе си, след всеки ден, след всеки миг прекаран в присъствието му, толкова обременяващ. Губех и представа за времето, обикалящ в кръг около него, толкова прекрасен и опасен, грозен и същевременно красив. О, толкова красив! Изкарваше всеки мой порок, изкарваше истинската ми същност на светло, макар че слънцето се бе отказало от този град. Бяхме изолирани от света, никому не липсвах. Бях сам, може би? Сам с него. А тъмнината която покваряваше живота ми, искаше да ме погълне изцяло, да ме накара да потъпча принципите си, вярата си, всичко за което съм живял.

И тази тъмнина, пак бе той.

Той беше злочестната ми съдба. Тежките му думи, поробващата аура, караща ме да се наведа пред него, силата която излъчваше, която се намираше в гласа му. Опияняваща тъмнина, която бях насилен да приема, но и която дълбоко в себе си усещах че желая. О колко бях опиянен за нея. Тъмнина, толкова красива и млада, независимо колко изгнила бе всъщност, как старееше с всяка минута с няколко години, но не получаваше нищо от живота. Старееше в изолация.

Как можеше младостта да старее толкова грозно и толкова красиво едновременно?

Може би отговора бе в думите които изкарваха на светло онзи мрак и неприязън, онази дива и непоправима страст, пагубен порок на младото лице. Думи с които той бе свикнал да ранява жертвите си, с които убиваше преди да е нападнал. Страха който успяваше да разпространи.

Или присмеха в очите му. Очите изразяващи дебрите на съществуването. Различни но еднакви. Дясната страна издавайки тъмата, труднодостъпните гори в които скиташе нощем, в които ме завличаше заедно със себе си. Нощта в която потъвах когато го погледна. Но издаваше успокоение. Не можех да повярвам че можех да намеря спокойствие в очите на толкова безчувствено и гордо създание. Лявата страна сякаш издаваше Ада. Кървавочервено, сякаш бе прозорец през който самия Луцифер ме наблюдаваше. Цвят който издаваше че е над всичко и всички, цвета на греха и похотта, сякаш бе роден за това. Издаваше такава мощ и страхопочитание, толкова непосилни за мен да се противопоставя понякога. Беше твърде много, за когото и да е.

А пък може би се криеше в белега отдясно, който разкрасяваше лицето му по един грозен и запленяващ начин, карайки нещо в мен да прозре мощта му. Този белег бе доказателството за силата която притежаваше, защото зад него стоеше история. История за ревност и отмъщение, за страх, гняв, отчаяние и дива неприязън. Кой му го бе дарил, дори и аз не знаех. А аз имах правото да зная.

Може би отговора бе начина по който устните му се извиваха в грозна насмешлива гримаса, показваща колко силен и безчувствен бе той? Но и начина по който властно завладяваха моите, начина по който умело отнемаха кислорода ми, оставяйки ме подвластен на това страшно същество, което ме опияняваше все повече и повече след всяка наша синистична целувка. Точно така, тези малки удоволствия, наречени целувки, бяха синистични, самия грях.

Бях объркан защо това същество, защо този мъж бе така пленен от мен. Защо постоянно се засичахме в този малък планински град? Защо ме следваше постоянно? Защо отричаше всяко свое действие, след което го повтаряше безусловно. Защо?

Какво имаше в мен, какво намираше в мен? Защо станах главната цел в живота му? Защо оскверни моя с нечистотата си, с всяка своя мръсна мисъл която изказваше шепнешком, о, толкова сладко в ухото ми? Защо поробваше тялото ми, оставяйки душата и съзнанието ми да се питат защо сърцето ми играеше само?

Но наистина...

Защо сърцето ми играеше само?

Защо се подлуди от удари когато го видях за пръв път? Защо не спря до края на деня? Защо се разби така невярно когато той ме забеляза? Защо ме предаде при първият ни разговор? Защо продължи нататък в тази садистична, опасна и изкушаваща игра, докато аз още не бях готов да приема същността си? Толкова ли бавен бях? Толкова бавен в себеосъзнаването си, в мислите и чувствата, че всеки един от тях ми се присмиваше и ме наричаше „негова собственост".

Какво се бе случило с мен, че да пропадна толкова надолу и да повярвам че имам правото на съпротива, на желания, на грижа и на любов.

Джимин...

Любовта е лъжа.

Лъжата е убиец.

Затова не вярвай в любовта.

.

.

.

.

О, защо не ме послуша, Джимин?

EDITING

♡~(*'w'*)~♡