~•~21.10.2014г.~•~

-Джаксън, това е напълно излишно, хайде да си тръгваме! - Марк седеше на болничното легло в кабинета на лекаря, когото чакаха вече 8 минути, правейки намръщена физиономия докато стискаше едната ръка на Джаксън със своите.

-Марк... - повдигна вежди Джаксън със сериозен тон и се наведе към приятеля си, за да застане на един дъх разстояние от него. - Имаш бучка. - момчето докосна отстрани на корема му с показалец, не отделяйки поглед от дълбоките очи на Марк, а той само въздъхна и преплете пръстите си с тези на ръката, която държеше.

-Не мисля, че е нещо особено. - измърмори русокоското, карайки Джаксън да си поеме дълбоко въздух и да го издиша бавно.

Брюнетът сложи свободната си ръка върху бузата на Марк, погалвайки я с едва забележима усмивка.

-Марк, всичко ще е наред. Спокойно. - по-голямото момче целуна устните на приятеля си, на чието лице веднага светна усмивка.

Джаксън се отдели от Марк, когато чу вратата да се отваря, но не пусна ръката с преплетените им пръсти. Очакваха някой възрастен лекар, който да прегледа Марк и да им каже каква беше въпросната издутина, появила се на тялото му. Противо на очакванията им обаче, в стаята влезе млада докторка. Жената се усмихна топло на двете момчета, които я гледаха шокирано.

-Добър ден. - поздрави тя, а Джаксън повдигна вежди, слагайки свободната си ръка в джоба си.

-Нямате ли доктори? - зададе неправилно въпроса си Джаксън, което разсмя жената.

-Имам лиценз. - успокои го младата корейка, без да издава, че всъщност се бе засегнала от чутото.

Жената седна на въртящия се стол зад бялото бюро, слагайки ръце пред себе си и преплете пръстите им в очакване.

-Не, аз имах предвид доктори. Не докторки. - обясни какво всъщност имаше предвид Джаксън, а жената отново се засмя.

-Нека чуя какъв е проблемът. - започна тя направо, напълно игнорирайки въпроса на Джаксън.

-Бучка. - отговори направо Марк. - По-скоро – издутина.

Русото момче наведе глава, слагайки свободната си ръка отстрани на корема си, точно върху издутината. Плата на широката му тениска прилепна плътно до тялото му и издутината, макар и малка, веднага си пролича.

-Нека видим... - въздъхна жената, ставайки от стола си, като се запъти към Марк. - Вдигни тениската си.

Момчето пред нея я гледаше право в очите, сякаш печелейки си ненужно време.

Връзката им с Джаксън не бе в тайна, но Марк избягваше да прави любовните си отношения публично достояние. Особено когато не знаеше какво бе отношението на хората към хомосексуалността.

-Марк... - прошепна Джаксън, поглеждайки го. - Жената чака.

Марк въздъхна тежко с нежелание и хвана ръба на тениската си, повдигайки я бавно.

Жената напълно професионално игнорира синьо-лилавите петна по кожата на момчето и се съсредоточи върху това, което ѝ влизаше в работата, а именно – издутината.

Тя я докосна леко с палеца на едната си ръка, а Марк просто се взираше в тавана в очакване.

-Заболя ли? - докторката погледна в очите на пациента, а той поклати глава, което я накара да въздъхне.

Тя отиде до бюрото си, взимайки химикалка и лист.

-Какво му е? - не се стърпя Джаксън и прекъсна занимянието на жената, заради нетърпеливостта си.

-За сега са само подозрения. Ще Ви дам направление за рентген. - поясни жената без да отделя погледа си от бележката.

-Подозрения за какво? - настоя по-големият, а жената само въздъхна, подавайки хартията на Марк с усмивка.

-Приятен ден. - пожела докторката, сядайки обратно на мястото си, докато двете момчета напускаха кабинета по-объркани от всякога.

~•~25.10.2014г.~•~

Тъмносивите стени на стаята пасваха прерфектно на дървените мебели, което придаваше приятен уют на помещението. Звукът от разбиващите се в стъклото на прозореца капки дъжд изпълваше стаята с монотонно ромолене. Всичко това звучеше като тъжна песен в ушите на момчето, което бе до толкова погълнато от документите които гледаше, че вече просто се взираше в тях, забравил да включи осветлението. Липсата на дневната светлина заради лошото време правеше атмосверата в стаята по-подтискаща отколкото бе всъщност.

Марк гледаше втренчено, ту в резултатите от рентгена му, ту в документа, на който бе изписана диагнозата му. Седеше на леглото в стаята си, сърцето му биеше по-бързо от всякога. Чакаше Джаксън да дойде в апартамента му, за да му каже. Не знаеше как, но се надяваше в двадесетте минути, които имаше на разположение да измисли нещо. Как, за бога, се съобщаваше подобно нещо на човека, който те обича? Който бе отделил три години от живота си за теб?

Потънал в мислите си, напълно напрегнат, Марк се разтрепери само при спомена от случилото се преди час.

"В първи стадий е, няма страшно. С малко повече късмет и много борвен дух ще минете през това с лекота!".

Думите кънтяха в главата на Марк и всеки път когато си спомняше за тях ставаше все по-болезнено и по-болезнено.

Усещаше коленете си да омекват, дори и седнал. Усещаше сълзите да се стичат по лицето му, макар и затворил очи.

Той избърса сълзите си и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Беше напрегнат най-вече заради това, което щеше да причини на любимия си.

Звук, разцепващ тишината в стаята достигна до ушите на Марк и той секна дъха си. Звук от изтракваща ключалка и скърцащи панти. Вратата бавно се отвори, а в стаята се разнесе усещането за познато чуждо присъствие, примесено със силния аромат на мъжки парфюм, замъгляващ сетивата ти. Парфюм, който Марк познаваше до болка.

-Хей, Марк! - звънливият глас на Джаксън огласи цялата стая, а долната устна на блондина затрепери, очите му насълзявайки се.  - Марк, какво има? - попита Джаксън притеснено и отиде при приятеля си, за да го прегърне и да го целуне за добре заварил, но той не отвърна на целувката. Нещо, което не се бе случвало никога.

Джаксън се отдели и сви вежди неразбиращо, като постави ръка на бузата на приятеля си. Притеснението го обвземаше все повече и повече, не знаеше какво да си мисли.

От окото на Марк се спусна една сълза, която той побърза да изтрие.

Джаксън разбра, че нещо ставаше, страха го обвзе, прокарвайки тръпки на паника през цялото му тяло.

-Добре ли си? Какво ти е? - попита той, галейки нежно бузата му, а устната на Марк затрепери още повече.

Момчето стисна документа и рентгеновата снимка. Сви ръцете си в юмруци, очите му се зачервиха от задържаните сълзи, а от устните му се отдели глухо изхлипване.

По бузата, на която седеше ръката на Джаксън се търкулна още една сълза, последвана от още една, което накара Марк да затвори очите си, в опит да ги спре.

-Ей, ей, ей... - Джаксън целуна за кратко устните на приятеля си и избърса внимателно сълзите му. Погледа му попадна на документа и снимката, които Марк стискаше в ръцете си. - Какво е това?

Блондинът само изхлипа отново в отговор, стисна очите си и отпусна захвата, за да може Джаксън да ги погледне.

В стаята на Марк се чуваше единствено зачестеното му дишане, тихите подсмърчания и заглушените хлипания, които всяваха в приятеля му още повече паника.

Джаксън взе бързо документа и снимката с треперещи от напрежението ръце. Имаше предчувствие, дължащо се на емоционалната реакция на Марк в този момент.

Първо погледна рентгеновата снимка. Още от това му стана пределно ясно какво ставаше. Сърцето му затуптя силно. През блузата и суичъра му можеха да се видят забързаните повдигания и спускания на гърдите му. Сякаш забрави да диша. Беше по-важно в момента да се увери, че това, което си помисли не беше истина. Зачете се в документа, прескачайки ненужните редове, за да стигне до същинската част по-бързо.

Марк не можеше да издържи на това. Усещаше тялото на човека, когото обичаше близо до неговото. Усещаше дъха му, разбиващ се в лицето му. Усещаше аромата му, допълнен с парфюма, който той му бе подарил. Мисълта, че моментът, в който нямаше да усеща тези неща наближаваше, го сриваще под основи.

Той заплака с глас, стискайки ризата на Джаксън силно между пръстите си, изпълнен с гняв и ярост към самия себе си. Стискаше очите си, докато от тях капеше порой от сълзи, които падаха върху тъмно синия дънков плат, обвил краката на приятеля му.

Шарейки бързо по редовете, очите на Джаксън просто замръзнаха на едно място. На думите "рак на бъбрека".

Препрочиташе тези думи отново и отново, имаше чувството, че сърцето му бе отихнало за момент до толкова, че не изпращаше достатъчно кръв из тялото му и се задушаваше.

Джаксън бързо остави документите и снимката в другия край на леглото като ненужна вещ и седна до приятеля си. Обви ръцете си около крехкото му, по-слабо от всякога тяло, придърпвайки го в силна прегръдка. Треперещата му ръка докосна тила на момчето в обятията му. Той подпря главата му на гърдите си, давайки му опора. Сила, с помощта на която да се справи.

Марк опря глава на гърдите на брюнета. Продължи да плаче с глас и да ридае, стискайки ризата му. Изпадаше в емоционална истерия. Джаксън целуна главата му и погали нежно гърба му с върха на пръстите си.

-Съжалявам... - едва изхлипа Марк през ридания и уви треперещите си ръце около приятеля си, чиито очи се напълниха със сълзи, докато брадичката му леко докосваше главата на Марк заради треперенето на устната му.

-Шшт... - прошепна Джаксън успокояващо в ухото му и затегна прегръдката, налагайки си да не плаче. - Ще минем през това заедно. - каза му той с прескачащ глас, като отново целуна главата му, в опит да успокои риданията на любимия си.

Но напълно напразно.