~•~†30.09.2017†~•~

-Кошмар? Отново? - тонът на Джебум вече дори не бе изненадан. Бяха минали повече от седем месеца от престоя на Джаксън в психиатричната клиника, а почти нямаше нощ, в която да няма кошмари.

Ала ако имаше, то това се дължеше на факта, че будуваше, за да ги предотврати.

-Мхм... - измърмори брюнетът и отчаяно се разположи удобно на земята, излягайки се назад.

Обичайно за него бе по време на сеансите им, той да лежи на пода. Вдишаше и издишаше бавно и внимателно, докато скалпът му изтръпваше заради твърдостта на пода, а тялото му настръхваше заради студа.

-Пак Марк, нали? Какво този път? - психиатърът вече дори не водеше записки. Държеше се все едно бе разрешил случая на Джаксън.

Но не. Нищо подобно. Просто се бе отказал от него. Точно, както всички захвърлиха Джаксън в ръцете на "лечението", отнемащо единствената му капка щастие, крепяща смисъла на съществуването му.

-Пак Марк. - въздъхна брюнетът. - Минаха... - дълбока и измъчена въздишка, сякаш способна да разкъса белите му дробове заради прекомереното количество кислород, навлязло в тях. - Минаха точно четиристотин седемдесет и осем дни. Всичките с кошмари...

-Трудно ли ти е? - напълно излишен бе въпросът на Джебум и Джаксън мързеливо отвори очи, свивайки вежди, като го погледна недоумяващо. - Да, знам, съжалявам...

-Какво знаеш ти... - изпуфтя кафявокосият и сплете пръсти зад тила си, вече не можейки да търпи неприятната твърдост, допираща скалпа му. - Не се ли разбрахме нещо за подценяването?

-Разбрахме се, да. - потвърди психиатърът и кимна, плъзвайки стола си към края на бюрото, за да вижда Джаксън по-добре. - Какъв беше този път?

-Този път... - въздъхна Джаксън отново, прокарвайки пръсти през косата си бавно, за да събере мислите си. - Този път сънувах деня, в който решиха да спрат лекарствата му...

-Спряли са лекарствата му? - възкликна с недоумление Джебум.

Той не му бе споделил за това. Бяха говорили единствено колко психически нестабилен е бил Джаксън щом се е събудил, откривайки мъртвото тяло на Марк, сгушено в него.

-Така направиха. - кимна брюнетът и опъна ръката си до тялото, оставяйки я в ръцете на студената обвивка на пода. - Той просто... Мъчеше се. Повръщаше кръв през минути. Кожата му се измахваше с всеки изминал ден, устните му избледняваха почти до синьо... Наподобяваше ходещ мъртвец.

Настъпи кратка тишина, в която Джебум гледаше в земята, чегъртайки с нокът по бюрото докато се опитваше възможно най-подробно да пресъздаде в главата си образа на умиращия с всеки ден Марк.

-Живееше заради мен. - оточни Джаксън, затваряйки очи, докато гласът му бе неописуемо нежен.

Представяше си лицето на любимия си. Как го милваше и повтаряше, че е красив и че с всичко ще се справят заедно. Как стискаше крехкото му измършавяло тяло, опитвайки да отнеме от болката му, щом се събудеше посред нощ, превивайки се и крещейки. Как дребните му ръце стискаха тениската му докато държеше лицето си зарито в рамото му и хлипаше, съскайки в опит да заглуши гърлените ридания и стонове на болка. Всичко това бе видял и в съня си.

-Ехо... - гласът на Джебум прекъсна транса, в който се бе отнесъл Джаксън и той подскочи на място, секна дъха си и отвори очи, образът изплъзвайки се за миг от съзнанието му.

-А, да... - почеса носа си Джаксън, подшмръквайки тихо. - Попита ли ме нещо?

-Щеше да ми разкажеш за кошмара. - заинтересувано подпря глава на дланта си Джебум и погледна към момчето на земята.

Джаксън с мъка се изчегърта от земята, само за да приплъзне тялото си до края на стаята и да подпре гръб на стената. Удари петите си в пода, клатейки стъпала, като главата си отпусна назад и погледна напред с убийствено празен поглед. Клепачите му бяха притворени, покриваха половината от ирисите му, което до известна степен размаза зрението му. Веждите му бяха отпуснати сериозно, а устните му – изпънати в права черта.

Преглътна. По гърлото му премина глътка кислород под формата на болезнено бодлива буца, но въпреки това, изражението на Джаксън остана непоклатимо.

-Болеше го отново. - забил петите си в пода, той придвижи тялото си надолу, излягайки се отново, като вратът му остана облегнат на стената, изглеждайки така, сякаш всеки момент щеше да се прекърши. - Беше в четвърти стадий. Тогава се бях преместил в болницата, буквално. Леля беше лекар там. Оставяха ме там цял ден, дори ми разрешиха да спя в болницата. В този ден... - Джаксън кръстоса краката си и преплете пръсти над корема си, опитвайки да си намери място. - Се събудих от удар по гърдите. Бе ме ударил, едва отворил очи, в опит да ме отблъсне, да се отскубне от мен и да се наведе от леглото, за да повърне. Кръв. - още една въздишка. - Наведох се над него, треперейки и го прегърнах внимателно. - очите на брюнета заблестяха, а Джебум отлично забелязваше треперенето на долната му устна и адамовата му ябълка, както и разширените ноздри. - Прокарах ръка през косата му и я отместих бавно назад, целунах врата му и се доближих до ухото му, прошепвайки, че всичко ще се оправи! - внезапно извика Джаксън и юмрука му изблъска бедрото му, потъвайки в него болезнено.

Стисна очите си, ноздрите му разширявайки и свивайки се, а устните му се разтваряха и присвиваха, отделяйки глухи хлипания. От плътно стиснатите му очи се стичаха сълзи, събиращи се при брадичката му. Той натисна юмрука си в бедрото още, колкото и да го болеше. Със свободната си ръка покри лицето си, за да е свободен да се отдаде на гримасите, които емоциите му предизвикваха и всички, абсолютно всички, намираха за побъркани. С палец и показалец разтри плътно затворените клепачи и избърса сълзите, правейки място на следващите, а щом изхлипа, спусна ръката по лицето си и закри уста с нея.

Джебум гледаше безпомощно към момчето, собствените му очи пълнейки се със сълзи при гледката. Дори него го болеше.

Джаксън прочисти гърло примерно. Така трябваше.

-Излъгах го. - издиша накъсано брюнетът, гласът му преминавайки през няколко тона. - Знаех, че го лъжа, но го направих за моментното щастие. Като... Като с наркотиците. - преглътна нервно Джаксън, докато гласът му прескачаше на места, прекъснат от хълцания и трепереше. - Най-лошото беше, че и двамата знаехме, че лъжа. А, мамка му... - изрита пода разярено брюнетът. -Мразех да го лъжа...

Кратка тишина, в която пациентът бе затворил очи, окротявайки дишането си заедно със сълзите, за да е способен да говори.

И въпреки това не успя.

-Докато повръщаше, дерейки цялото си гърло в болезнени стонове... - чуваше се само тихо мърморене, което Джебум се опитваше да разбере. - Аз нищо не можех да сторя. Просто притисках крехкото му тяло към моето и плачех, зарил лице в гърба му.

-Плакал си? - шокира се Джебум.

Джаксън изришно му бе казал, че заради болката, която е виждал да изпитва Марк, никога не бе плакал пред него.

-Плаках, Джебум! - извика кафявокосият и приведе тялото си напред, свивайки се, като от устните му вече се изплъзваха ридания и крясъци на болка, докато стискаше осмирителната риза в областта на гърдите си, сякаш в опит да я разкъса. - Плаках...

Джебум не издъжа. Стана от стола си и за пръв път се реши да даде това, което липсваше на момчето, изгубило личността си. Той коленичи на леденият под до него и ръцете му здраво хванаха раменете на ридаещият. Уви ръце около него в здрава прегръдка и го притисна до себе си.

Джаксън се отпусна на гърдите му, тялото му тресейки се в такт с хлипанията. Колкото и необичайно да беше, Джаксън изпитваше болката по по-поносим начин така. Бе толкова приятно да усещаш подкрепа. Бе чувство, изпитано за последно толкова отдавна, че почти бе забравено.

-Плаках, защото знаех, че това ще е краят, бях прав... - изрида, притискайки лицето си до гърдите му. - След това... - продължи брюнетът, докато тялото му още се тресеше в ръцете на Джебум. - Заедно решихме, че беше... Че беше достатъчно. Че се мъчи достатъчно и... И... И, че е живял достатъчно... - Джаксън стисна ръкава си агресивно и удари в гърдите на Джебум, заридавайки отново. - На мен не ми беше достатъчно, не беше честно това да става...

Джебум единствено затегна прегръдката и погали тила на Джаксън, прошепвайки му да е спокоен и най-лошото, което можеше да му каже в подобен момент – “всичко ще се оправи”.

Джаксън го отблъсна след тези му думи и просто се сви, отдавайки се на първия момент на слабост, откакто бе загубил личността си. Утре щеше да съжалява за това.