~•~†28.07.2017†~•~

-Просто ще спра да спя. - констатира Джаксън и стана от стола.

-Ще умреш. - опроверга го психиатъра и остави химикалката на бюрото си.

-Ще пия енергийни напитки...

-Не можеш да не спиш, Джаксън. - скастри го Джебум, а брюнета клюмна глава заради строгия поглед, с който го обстреля психиатъра.

-Искам да спре! - нервничеше момчето, правейки агресивно шумни крачки из цялата стая.

-А защо всъщност искаш да спре?

-Защото искам! - измърмори кафявокоското, ритайки стената, от което го заболя, но Джебум не разбра, тъй като Джаксън му бе обърнал гръб.

Психиатъра наблюдаваше крачещото из стаята момче, сякаш очаквайки неадекватна реакция от него във всеки момент. Наблюдаваше как реакциите и физиономиите му учудващо различно от обикновенно съответстваха с емоциите му и не беше сигурен дали това бе добре за него. Наблюдаваше как с връщането на адекватността му той потъваше все повече емоционално.

Което го караше да се замисли... Дали пък беше толкова лошо да е шизофреник, щом му помагаше да се чувства по-щастлив?

-Разкажи ми повече за вас с Марк. - помоли Джебум, когато Джаксън го обстреля с озадачен поглед.

-... Защо? - прошепна брюнета, драскайки кожичката на палеца си нервно.

-Историята ви ми се струва красива, представи си, че просто искам да имам честта да я знам. - психиатъра затвърди добронамереността си с мила усмивка, която някак си вся доверие у Джаксън, който сведе поглед за момент.

Единствено затвори очи и кимна, поемайки си дъх, за да започне.

-Запознахме се в десети клас. - Джаксън седна на стола и се огледа, за да намери подходящата точка, в която да се взира, за да си представи спомените възможно най-подробно. - Той беше от онзи тип... Сещаш се... Който идва, побутва те с известна доза страх, дължащ се на това, че има вероятност да си от "популярните", които ще го бият, за да му вземат парите за закуската. След това ти прошепва едно леко разсеяно "... Извинявай... Знаеш ли къде е стаята на десети 'б'?" - брюнета разшири очи и изимитира разсеян и напрегнат поглед, озъртащ се наоколо като веднага след имитацията се засмя при спомена, което накара Джебум да се усмихне. - Първото ми впечатление за него беше "Господи, като кукла е...". Наистина, хванах го за рамото, за да се уверя, че не е от пластмаса. Беше един дребничък и... Слабичък, с широки дрехи. Изглеждаше пети клас. - смеха на Джаксън в този момент можеше да се различи от всеки друг. Психиатъра успяваше да забележи как очите на кафявокоското светеха и гласа му спираше да прескача щом говореше за Марк. - Ох, а колко беше хубав... Докато го водех към стаята го гледах право в лицето, колкото и странно да беше. Нали се сещаш... Има хора, които са толкова красиви, че не искаш да спираш да ги гледаш, става ти едно такова приятно...

-Разбирам. - кимна Джебум и усмивката му отново грейна.

-Седеше до мен, не говореше много. Драскаше си по ръката. Китките му винаги бяха в някакви рисунки с маркери или цветни химикалки, беше като малко дете. Когато се ухилвах глуповато щом виждах поредния шедьовър, питайки го какво е, той просто показваше гордо китката си, веждите му се скриваха под косата и се появяваше широката усмивка и дебилния цвилещ смях. Усмивката му беше очарователна, кучешките му зъби изпъкваха, а очите му почти изчезваха. Иронията беше, че всички му казваха, че ако продължава така ще хване рак на кожата... - широката усмивка на Джаксън, стигаща почти до ушите му се скри за момент, когато той затвори очи, стисна устни, прочисти гърло и продължи. - Да се влюбиш в Марк Туан е тегаво. Много. Идея си нямаш. Става постепенно и докато се усетиш вече си потънал толкова надълбоко в кафявите му очи, че няма измъкване. Освен през бъбрека. - брюнета се засмя иронично и поклати глава тъжно. - Странното е, че нямаше период като "падам си по теб". Когато се усетих, че имам нещо към него вече бях преминал на "обичам те, искам да те гледам докато спиш и изобщо не ми пука колко плашещо звучи това".

-С тези думи ли му призна? - засмя се психиатъра.

-Не. - Джаксън клюмна глава с усмивка. - Той ми призна първи. Той беше невероятен, опитвах се да измисля достатъчно грандиозен и незабравим начин да му призная. И докато го измисля той дойде при мен със сладката си усмивка, нави си тромаво ръкавите, които му висяха почти до коленете и ми подаде пликче с бисквитки, на които беше изписано "обичам те" с различен цвят глазура... - замечтаната усмивка на Джаксън ставаше все по-широка и по-широка с всяка негова дума.

-Колко блуткаво. - изкоментира през кикот Джебум, а брюнета повдигна вежди.

-Аз пък го определих като сладко. Беше стоял буден цяла вечер, за да ми прави бисквитки. После проспа часовете по алгебра. - кафявокоското се засмя влюбено и подпря глава на дланта си. - Дори след като се събрахме не обичаше да говори. След училище отивахме вкъщи и вместо да си говорим той просто се гушваше в мен и заспиваше.

-Като куче? - ухили се Джебум.

-Да, като много красиво куче. - засмя се Джаксън. - Винаги беше усмихнат, макар и да беше тих. Когато бяхме в компания не се включваше в разговорите, но пък за сметка на това се смееше най-силно на шегите. Имаше един навик... Когато се смееше ме удряше по гърдите и забиваше челото си в рамото ми. Тресеше се от смях, а на мен ми ставаше смешно само като видя колко е широка усмивката му, имах чувството, че е невъзможно да е толкова широка. Чудех се дали не го боли устата като се смее...

-Как реагира когато за пръв път го видя тъжен?

-М? - брюнета повдигна глава объркано, изваден от транса, в който бе попаднал.

-Казваш, че винаги е бил щастлив... Сигурно е било странно да го видиш разплакан и тъжен. - Джаксън отреагира с ахване, демонстриращо, че бе разбрал въпроса на психиатъра, след което се усмихна.

-Беше ден преди рождения ми ден. - кафявокоското затвори отново очи замечтано. - Беше ме поканил у тях, мислех, че е подготвил филм или нещо подобно. На входа ме посрещна майка му, бе разплакана. Питах я какво става, тя клатеше глава, повтаряше, че няма нищо. Братчето му ме дръпна за ръката и ми каза да отида при Марк. Помислих, че някой роднина е починал и са разтроени, знам ли... - носа на Джаксън потрепна, а пръстите му затропаха по бюрото, сякаш заглушавайки тихите му подсмърчания. - Влязох в стаята му единствено с желанието да го прегърна, да го целуна и да му кажа, че всичко е наред. Да му обясня глупостта за кръговрата на живота, тъй като беше единственото, с което разполагах, нямах представа какво се очакваше от мен в подобен момент.

-И беше ли починал някой? - гласа на Джебум сякаш се стовари върху ясно представения спомен в главата на Джаксън и го стресна, връщайки го в реалността, като го накара да потрепне и да погледне в очите на психиатъра.

-Да, ден след това. - кимна брюнета и отмести косата си, на лицето му пропълзявайки сърцераздирателно-нещастна усмивка. - Аз.

-Какво? - не проумя Джебум и сви вежди, навързвайки думите му. - Ама... Тогава защо... Какво се е било сл-...

-Беше разбрал, че има рак, Джебум. - смеха на Джаксън изкънтя, а главата му клюмна назад, сякаш врата му бе пронизан, зъбите му се притискаха едни в други агресивно, а очите му блестяха. - Щастливото ми момче, едва на осемнадесет години, не успяло да види нищо от живота, нищо от любовта... - брюнета преглътна яростно, овладявайки треперенето на гласа си. - Беше разбрало, че си отива.