~•~†26.05.2017†~•~

Джаксън стискаше силно черния маркер и гледаше право към олющената бяла стена. Тактуваше си нервно с нокът по пластмасата и прати бърз поглед към психиатъра си.

-Сигурен ли си, че е позволено? - не го интересуваше особено, но не беше сигурен, че го искаше.

-Не е, но и без това е за пребоядисване. - сви рамене Джебум. - Нали ти ме попита дали можеш да пишеш по стените. Давай сега.

Брюнетът преглътна тежко и погледна в тавана. Затвори очи за момент, докато спомените нахлуваха в главата му.

Нарушаваше единствения принцип, който си бе наложил, а именно - “никога не позволявай на личността ти да се върне”.

Отвори очи и махна капачката на маркера, приближавайки се до стената.

“Не си сам, Джаксън! Винаги ще съм около теб, дори след като тъпия тумор ми изяде бъбрека.”

Момчето преглътна тежко и отстъпи няколко крачки настрани.

“Няма да сваля пръстена, напомня ми за любовта ти, а тя е по-голяма от страха ми от смъртта.”

Кафявокоското клюмна глава и прехапа устни, прикривайки избилата усмивка.

Поместваше шкафове, катереше се по и без това малкото мебели. Обсипваше стените с надписи, а Джебум наблюдаваше с възхищение. Неизмерно възхищение, отправено към любовта на един на пръв поглед луд човек и мъртвеца, бродещ в главата му.

“Гледай в земята когато започна да ти липсвам. Не вярвам в ад и рай. Под земята обаче искам или не – ще отида.”

“Този влюбен поглед, който се появява, когато ме погледнеш... Не го губи. Красив е.”

“Всички умираме рано или късно. По-лесно е да е рано. За това аз съм с привилегии.”

“Дръж за момент ръцете си на сантиметри от мен, но без да ги допираш и стой така без да се поддаваш на изкушението да ме докоснеш. Нямаш ли чувството, че светът се променя така?”

“Ако някога избледнееш, направи си сам боя и се оцвети, не си създаден, за да си мрачен и обикновен.”

Джебум се усмихна щом прочете последното. Разбираше защо под личността на Джаксън бе точно това.

“Студените моменти се превръщат в спомени. Спомените се лутат около теб. И аз ще съм около теб, като един почетен член на Джаксъновите спомени.”

“Ще ни свързва само светлината. Не искам да харесваш мрачните дни.”

“Когато вече не можеш да издържаш на липсата ми – крещи. Достигнеш ли най-горната точка на страдание, викай това, което искаш да чуя, така че да те чуя където и да съм отишъл.”

Брюнетът отново наведе глава и се усмихна широко, поклащайки глава развеселено. Стисна зъби и хвърли маркера с всичка сила към една от стените. По бялата стена, точно до един от многото изписани цитати се появи черта при хвърлянето, случайно получавайки се сякаш бе подчертано. Джаксън пристъпи няколко крачки, прочитайки подчертаните думи.

Изхъмка съвсем тихо и поклати глава с усмивка, след което изръмжа, отърсвайки се от болката, докато очите му се пълнеха със сълзи.

-Тук си, нали... - засмя се момчето, оглеждайки се, дори да знаеше, че нямаше да види нищо. - Онези простотии с преследването и фикс идеята винаги да си около мен май си ги приел прекалено буквално. - кафявокоското седна по средата на стаята и разтри глезени нервно. - Виж, направи ме лунатик. Лунатик! - писклив и противен смях изехтя в стаята. - Ти такъв ме обичаше. - по бузата на Джаксън се спуснаха няколко сълзи, попиващи в сухата му кожа и стоварващи се на ледения под. - Такъв ме направи с тъпата любов! - изкрещя и раздвижи гневно тялото си. - Ох, обичам те... - брюнета отпусна бавно гърба си, усещайки тръпки да премиват през гръбнака му заради студа.

Очите на Джебум светеха от възхищение. Не можеше да повярва. Любовта им бе толкова брутална, че дори се питаше дали бе истинска.

Подчертаният цитат придаваше толкова перфектен завършек на спомените на Джаксън. Прилягаше на скръбта и всички емоции толкова перфектно.

“Тук съм, Джаксън. Не съм си тръгвал.”