~•~†24.03.2014†~•~

Стая. Една на пръв поглед напълно обикновена стая, осветена от сияйно жълтите светлини, които запращаше слънцето през всекидневните прозорци. Въпреки тъкмо показалото се иззад облаците слънце, многобройните ситни капки дъжд упорито се удряха в стъклата, където се сливаха. Правеха гледката през прозорците замъглена, което намаляваше и светлината, навлизаща вътре. Единственото особено в така познатата стая беше една голяма елха. Украсеното коледно дърво стоеше точно в ъгъла на стаята, където не достигаше светлина от прозорците. Коледните лампички премигваха, някои от тях изгаснали напълно, тъй като бяха отдавна купени. Вместо подаръците, характерни за двадесет и пети декември, около елхата имаше единствено множество възглавници и одеала.

Камината гореше, а лицата на двете прегърнати момчета бяха осветени единствено от огъня и непостоянната шарена светлина на лампичките.

-Джаксън... - тих шепот достигна до ушите на брюнета, който издърпа одеалото и покри приятеля си с него по-плътно.

-Да? - отговора бе придружен от съвсем нежна и непринудена целувка по рамото.

-Харесвам тази Коледа... - на лицето на Марк грейна изключително широка и щастлива усмивка.

-Радвам се, постарах се. - усмивка не закъсня да се появи и на лицето на по-големия и той преплете пръсти с тези на ръката му.

И наистина се бе постарал. Беше нещо съвсем скромно, но от сърце. До купищата възглавници, на които се бяха излегнали и одеалата, с които се бяха покрили заради студената стая, имаше стек със стъклени бутилки бири, единственият алкохол, който Марк можеше да понесе. Около тях бяха наредени в две пластмасови чинийки евтини сухи пастички и корабийки с шоколад и кокос.

-Дай ми ръката си... - прошепна Джаксън и извади дланта си над одеалото в готовност да хване ръката на Марк, като посегна с другата си ръка към почти празната бутилка бира.

По-малкият измъкна ръката си изпод завивките и я сложи в тази на приятеля си. Наблюдаваше действията му много любопитно.

-Какво правиш? - засмя се момчето, докато Джаксън допиваше наведнъж бирата в бутилката.

-Шшт... - прошепна до ухото му кафявокоското, не забравяйки да целуне тила му.

Джаксън взе капачката и я захапа, издърпвайки с помощта на показалеца си пръстена, служещ за отваряне на бутилката.

-Джаксън... - засмя се Марк, гледайки глупостите, които вършеше приятелят му, но отново му бе даден знак да замълчи.

За известно време Джаксън успя да “преработи” пръстена, така че металните парчета, останали от капачката да се подгънат по такъв начин, че порязването да бъде невъзможно. Той хвана ръката на Марк и стисна леко с палец и показалец кокълчето на безименния му пръст. С помощта на другата си ръка вмъкна пръстена на пръста на Марк, който отново се засмя.

-Какво е това? - попита през смях по-малкият, докато приятелят му галеше ръката му.

-Това е пръстен. - поясни със сериозен тон Джаксън. - Годежен пръстен.

-Какъв годежен пръстен бе? - изсмя се по-малкият и положи ръка върху тази на приятеля си, която го бе прегърнала, смъквайки се надолу, за да извие врата си и да повдигне главата си, така че да го погледне в очите.

-Годежен пръстен е! - брюнетът повдигна вежди сериозно и хвана пръста, на който бе сложил частта от бирената капачка. - Ето, виж... Все едно е създаден за невероятната ти ръка. Контрастира си идеално с млечно бялата ти кожа. А металната зелена част ти отива на очите.

-Очите ми са кафяви, Джаксън. - момчето се кикотеше, искрено забавлявайки се на сладките безумици на приятеля му.

-Знам! - възмути се от коментара по-големият. - Правят перфектно блато. Блатата са красиви, нали? Като теб. Кваак~. - Марк се засмя отново и постави целувка на бузата на кафявокоското. - Пък и е перфектен! Виж, има си мирис на първата ни Коледа, която прекарахме заедно, има си следи от зъбите ми, дори си има и малко шоколад от пастичките... - по-големият избърса набързо шоколада, размазан по импровизирания пръстен и мигновено го замаза на една салфетка. - Какво повече може да искаш?

-Нищо. Перфектен е. И ти си перфектен. - Марк обърна настрани главата си с широка усмивка и постави ръката си на бузата му, сливайки устните им за кратко, като след отделянето се спогледаха с влюбени погледи и широки усмивки, оставайки прегърнати.

По-малкото момче обожаваше тези моменти. Само те го караха да забрави за болката, причинена от тумора.

~•~

~•~†24.03.2017†~•~

Джаксън отвори внезапно очите си и си пое рязко въздух, сякаш досега бе пестял кислорода. Гърдите му се издигнаха заради дълбокото поемане на дъх, а щом издиша, очите му заблестяха на съвсем нищожната лунна светлина, навлизаща през малкото прозорче с решетка на отсрещната стена.

Момчето се надигна от леглото с известни затруднения, предизвикани от осмирителната риза и се насочи към паник бутона до металната врата. Приклекна леко и го натисна с рамо, изчаквайки сигнала, който известяваше, че можеше да говори в металната слушалка, монтирана малко по-високо.

-Главен санитар на отдела, моля да запазите спокойствие. Какъв е проблемът? - чу се веднага от слушалката, а устните на Джаксън потрепнаха, приближавайки се към микрофона.

-... Личността ми се опитва да се върне и ми предизвиква сънища със спомените ми.