*(в italic са спомените на Джаксън)

~•~†23.02.2017г.†~•~

Джаксън лежеше на земята, вдигнал краката си облегнати на бялата стена. Клатушкаше леко стъпалата си в такт с мелодията, която винаги имаше в главата си. Отвреме навреме хвърляше по един поглед, изпълнен с погнуса към вечерята си, сложена в метална чиния на шкафчето до него.

Не беше чак толкова неприятно в психиатрията. Но скуката и болките по гърба заради катинарите по осмирителната риза бяха нещото, което, по ирония на съдбата, те караше просто да полудееш.

На Джаксън не му оставаше друго освен да стои съвсем сам със спомените и мислите си, които на този етап бяха в невероятно изобилие.

Брюнетът свали единия си крак от стената и подпря глезена му на коляното на другия. Опита да почеша носа си с коляното му, но то тромаво се удряше между веждите, което го отчая напълно, карайки го да въздъхне.

Дори опит да си почеша носа не може да направи човек тук без да го нападнат дълбоки мисли, разсъждения и спомени, вече ставаше дразнещо.

-Джаксън... - прошепна дребното слабо момче, докосвайки лицето на Джаксън съвсем леко в опит да го събуди.

-Яяягх! - Джаксън сви вежди недоволно и разтресе глава. - Разкарай се от главата ми, Марк... Най-малко за теб искам да мисля в момента, боли ме гърба, носа ме сърби, само ти ми липсваш...

Момчето усмисли думите си след като вече бяха изказани.

Липсваш...

Джаксън отвори очите си веднага. Зениците му се разшириха, а тялото му потрепна от паника. Успокоение го обвзе веднага щом съзря Марк пред себе си. Хвана здраво ръката му в шепите си и разпръсна тръпки по цялото тяло на приятеля си с едно просто докосване на устните си до дланта му.

-Стига де... - гласа на Джаксън излезе с идея по-мек и треперещ. Не обичаше когато това ставаше.

-Извинявай, че те събудих... - прошепна по-малкият, а брюнетът поклати глава, за да му покаже, че не беше голяма работа. Винаги правеше така. Харесваше му Марк да го буди. Тъй като не знаеше дали ако сам се събудеше Марк също щеше да успее да го направи.

-Няма да го кажеш, нали... - Джаксън бе стиснал очи, предал се на спомена, който го разграждаше напълно.

-Просто ми липсваше да те докосна...

Тялото на брюнета потрепна. Гърдите му се повдигнаха заедно с раменете и се спуснаха рязко, което изпрати до устните му монотонен звук, много подобен на изхлипване.

Момчето нададе гърлен крясък, докато стискаше очите си, сякаш опитвайки да ги запечата завинаги. По дългите му мигли се спускаха малки капки сълзи, които се стичаха бавно, правейки пътечка през слепоочията му. Стискаше ръцете си в юмруци под дългите ръкави на осмирителната риза, шавайки с рамене в опит да изкара яда и всички емоции, които в момента имаше в него.

Но най-много искаше просто да разкара празната любов към това мъртво момче. Искаше да махне свиването в областта на гърдите си, необяснимото желание да вика докато крясъците му не достигнат дълбоко под земята, за да ги чуе Марк. Искаше просто да спре.

"Имаш шизофрения, глупако. Използвай я и се успокой." - в главата на Джаксън изкънтя глас, страшно подобен на този на любимия му. Може би съвестта му. Вече всичко в главата му беше под формата на Марк.

Дори съвестта...

-Помниш ли когато ми каза, че ще ограбиш банка, за да платиш медения ни месец? Предполагам, че няма да е нужно, ще си направим лагер в задния двор и ще спим в палатка цял месец. Ще заспиваме, прегърнати и гледайки звездите. - щастливият, дори подобен на детски смях на Марк се разнесе из стаята, а Джаксън се засмя, затягайки прегръдката около тялото на момчето си. - Пък и съвестта ще те гризе, че си взел парите нечестно, като те знам какъв си ми моралист... - кикот се изплъзна от устните на по-малкия и той се обърна, за да зарие лице в гърдите на Джаксън и да им постави една неописуемо нежна целувка.

Брюнетът си пое дълбоко дъх, което заради звуците и хлипанията, които издаваше прозвуча като хриптящо изръмжаване. Задържа дъха си известно време докато тялото му не спря да трепери и вички признаци за ридания не се изпариха точно като сълзите в затворените му очи.

Отвори очите си докато зениците му се свиваха, а ирисите му сочеха неравния мръсно бял, почти сив таван. Тялото му бавно се успокояваше. Потрепна отново от все още силното неприятно чувство в ляво на гърдите си и стисна ръцете си в юмруци, забивайки нокти в дланите докато на лицето му изгряваше широка усмивка, колкото и влажни и черврни да бяха очите му.

-Здравей и на теб, Марк. - гласът на Джаксън се разнесе из стаята, изкънтявайки в собствените му уши заради неприятния грапав и пресъхнал тембър.

В отговор в съзнанието на Джаксън изникна само топлата, широка и изключително красива сияйна усмивка на Марк. Усмивката, допълнена със свитите му ръце, допряни до червените му от студа бузи.

Споменът за това накара Джаксън да затвори очи спокойно и да се усмихне.

Всичко беше наред.